След няколко предпазливи привеждания настрани успях да установя, че отворът, за който говореше Обект 301, наистина е достъпен, ако се изправя върху края на шпила. Напрегнах лявата ръка, усетих леко раздвижване над лакътя и прецених, че ако не друго, поне ще ми свърши работа, за да се опра на ръба на люка. После сигурно бих могъл да вдигна крака и да се вмъкна в гнездото.
Още десет минути се обливах в пот и накрая реших, че съм готов да опитам.
Минута и половина по-късно лежах на пода на гнездото, кисках се тихичко и слушах как звукът отеква из причудливата архитектура, която ми бе спасила живота.
Лесна работа.
По някое време станах и тръгнах към изхода.
В хижата нападателите бяха изкъртили всички вътрешни врати, зад които би могла да се крие заплаха, а в спалнята имаше следи от борба. Масажирайки рамото си, аз огледах помещенията. По-малкото легло беше преобърнато и завивките се валяха на пода. Иначе всичко изглеждаше недокоснато.
Нямаше кръв. Не усетих характерния озонов мирис на изстрели.
На пода в спалнята открих ножа си и пистолета „Рапсодия“. Бяха отхвръкнали от преобърнатото легло и лежаха в срещуположни ъгли. Онези не си бяха направили труда да ги вземат.
Личеше, че много са бързали.
За какво са бързали толкова? Да слязат в подножието за трупа на Такеши Ковач?
Леко се навъсих, докато прибирах оръжията. Струваше ми се странно, че не са обърнали всичко с главата надолу. Според Обект 301 бяха пратили някого да намери тялото ми, но за такава работа не се налагаше да отива цялата група. Би било разумно да претърсят хижата поне набързо.
Зачудих се как ли върви сега издирването в подножието на планината. И какво ли ще сторят, когато не открият трупа ми. Докога щяха да продължат?
А най-вече се чудех какво ли ще стори той.
Върнах се в централното помещение и седнах на масата. Загледах се в дълбините на дисплея. Болката в лявото рамо като че поотслабваше.
— Обект.
Женската фигура изникна от другата страна на масата. Съвършена, както винаги, незасегната от събитията през последните часове.
— Професор Тръпка?
— Каза, че разполагаш със запис на станалото. Това обхваща ли целия район?
— Да, записът и излъчването се осигуряват от една и съща система. На всеки осем кубически метра от обекта има по една микрокамера. В гнездото записът понякога не е много качествен, но…
— Няма значение. Искам да ми покажеш Ковач. Запис на всичко, което е извършил и казал тук. Използвай дисплея.
— Започвам.
Внимателно оставих пистолета и тебитския нож на масата до дясната си ръка.
— И още нещо, Обект. Ако някой пак дойде по пътеката, съобщи ми веднага, щом влезе в обсега ти.
Той имаше великолепно тяло.
Прегледах записа за най-добрите кадри и избрах онзи, в който нападателите слизаха по планинската пътека към хижата. Спрях го и се вгледах. Фигурата му беше сравнително масивна, както се полага на боен носител, но в походката и стойката имаше изящна лекота, напомняща по-скоро тяло, създадено за тотален телесен театър. Лицето представляваше безупречна сплав от повече раси, отколкото можеш да срещнеш на Харлановия свят. Значи носителят бе изработен по поръчка. Генетични кодове, доставени от чужди планети. Мургава кожа с цвета на стар кехлибар, изненадващо сини очи. Широки, издадени скули, чувствени устни и дълга, леко къдрава черна коса, пристегната зад тила със статична панделка. Много красив носител.
И много скъп, дори и за якудза.
Потиснах неясните тръпки на тревога и накарах Обект 301 да прегледа останалите нападатели. Един от тях привлече вниманието ми. Висок и силен, с грива във всички цветове на дъгата. Микрокамерите на обекта го показаха в едър план. Мрачно, бледо лице с подкожни електронни схеми и стоманеносиви очи.
Антон.
Антон и поне двама мършави инфоспецове, които слизаха пред него по пътеката с плавната, координирана походка на демилити. Между тях беше жената, която застрелях в гнездото. След координатора се задаваха още двама, не, трима, но те, явно, се различаваха от останалите — просто не влизаха в познатата ми привидно безредна, но всъщност отлично координирана схема.
При тази гледка нейде дълбоко в мен се надигна мътно усещане за загуба.
Антон и Черепите.
Ковач бе довел хрътките си от Ню Хок.
Отново си спомних суматохата между бараките и в гнездото. Сега изглеждаше напълно логична. Демилитски екип и група биячи от якудза, които взаимно си пречат. Страшно калпаво планиране за един емисар. В никакъв случай не бих допуснал подобна грешка на неговата възраст.
Какви ги дрънкаш? Току-що я допусна. Онова там си ти.
По гърба ми пробягаха тръпки.
— Обект, върни пак към спалнята. Моментът, когато я измъкват.
Дисплеят трепна и заигра. Жената с преплетената наелектризирана коса примига и се събуди върху смачканите чаршафи. Беше я събудил трясъкът на стрелба отвън. Очите й се разшириха, когато осъзна какво става. После вратата отхвръкна навътре и в стаята нахлуха едри фигури, които размахваха оръжия и крещяха. Когато видяха кого са намерили, крясъците отстъпиха място на лукав кикот. Отпуснаха оръжията, някой посегна към нея. Тя го удари в лицето. Избухна кратка борба, която приключи почти веднага — бързите й рефлекси не можеха да се мерят с численото им превъзходство. Завивките отхвръкнаха настрани, няколко точни удара улучиха бедрата и слънчевия възел. Докато тя лежеше на пода и се мъчеше да си поеме дъх, един ухилен бияч я хвана за гърдите, пъхна другата си ръка между бедрата й и изразително разлюля бедра над нея. Двамата му колеги се разсмяха.
Гледах сцената за втори път. Въпреки това яростта избухна в мен като огън. Геконовите клетки в дланите ми оживяха и се раздвижиха.
Нов нападател изникна на прага, видя какво става и яростно изрева на японски. Биячът отскочи от жената на пода. Нервно се поклони и започна да мънка извинения. Новодошлият се приближи и жестоко го удари през лицето, после още веднъж и още веднъж. Биячът се сви до стената. Нови свирепи крясъци. Сипейки най-колоритните японски обиди, които бях чувал някога, новодошлият нареди да донесат дрехи на пленничката.
Докато Ковач се върне от преследването на самия себе си, вече я бяха облекли и настанили на стол в средата на хола. Ръцете й лежаха кръстосани в скута — полицейската лепенка, която ги свързваше една с друга, не се виждаше. Човекът от якудза стоеше с оръжие в ръка на безопасно разстояние от нея. Кандидат-любовникът се цупеше обезоръжен в ъгъла с подпухнала буза и разцепена устна. Ковач плъзна бърз поглед по разкрасената му физиономия и веднага се завъртя към човека до себе си. Последва тих разговор, който микрокамерите не успяха да доловят ясно. Ковач кимна и погледна жената пред себе си. В стойката му се четеше странно колебание.
После той пак се завъртя към вратата на хижата.
— Антон, влез, ако обичаш.
Координаторът на Черепите прекрачи в стаята. Когато жената го видя, устата й се изкриви.
— Скапан продажен боклук.
Антон подви устни, но не каза нищо.
— Мисля, че се познавате.
Но в гласа на Ковач се долавяше лек въпрос и той продължаваше да гледа жената пред себе си. Силви завъртя поглед към него.
— Да, познавам тоя мръсник. И какво? Цялата работа е свързана с теб, нали, тъпако?
Той се вторачи в нея и аз се напрегнах на стола. За пръв път гледах тази част и не знаех какво ще направи. Какво бих направил аз на тази възраст? Търсейки отговора, умът ми полетя назад през десетилетията, затлачени с ярост и насилие.
Но той само се усмихна.
— Не, госпожице Ошима. Вече нищо не е свързано с мен. Вие сте пратка, която трябва да доставя в добро състояние, това е всичко.
Някой промърмори нещо, друг се изкиска. Все още мобилизираната ми неврохимия долови грубовата шега на тема пратки. В дисплея моят млад двойник застина. Погледът му се стрелна към мъжа с пукнатата устна.
— Ти. Ела тук.
Онзи не искаше. Виждаше се по стойката му. Но той беше член на якудза, а при тях всичко опира до престижа. Вирна глава, погледна Ковач в очите и пристъпи към него с широка усмивка. Ковач го изгледа безизразно и кимна.
— Покажи ми дясната си ръка.
Продължавайки да го гледа в очите, биячът наклони глава на една страна. Жестът беше подчертано предизвикателен. Той вдигна длан с протегнати, леко извити пръсти. Извъртя глава на другата страна, гледайки Ковач все тъй втренчено и високомерно.
Ковач се раздвижи светкавично като скъсано буксирно въже.
Сграбчи протегнатата ръка за китката и я извъртя надолу, блокирайки с тяло възможностите на противника да реагира. После я изпъна право напред, а свободната му ръка описа дъга над двете борещи се тела. От бластера в нея със съскане излетя ярък лъч.
Биячът изпищя и ръката му пламна. Бластерът вероятно беше включен на малка мощност — от такова разстояние лъчевото оръжие трябваше да изпари тъканите по цялата ширина на лъча. Този обаче само изгори кожата и плътта, оставяйки овъглени кости и сухожилия. Ковач подържа нещастника още малко, после го отхвърли настрани с лакътен удар в слепоочието. Биячът рухна на пода, стискайки под мишница обгорената си ръка, и по панталоните му се разля широко влажно петно. Ридаеше неудържимо.
Ковач овладя дишането си и се озърна из стаята. Видя само каменни физиономии. Силви бе извърнала глава. Имах чувството, че усещам мириса на изгоряла плът.
— Ако не се опитва да бяга, няма да я докосвате, няма да разговаряте с нея. Отнася се до всички. Ясно? Както стоят нещата в момента, струвате по-малко от мръсотията под ноктите ми. Докато се върнем в Милспорт, тази жена ще е божество за вас. Ясно ли е?
Мълчание. Шефът на групата от якудза изрева на японски. Раздаде се утвърдително мърморене. Ковач кимна и се обърна към Силви.
— Госпожице Ошима, последвайте ме, ако обичате.
За момент тя се втренчи в него, после стана и го последва към изхода. Хората от якудза тръгнаха подир тях, оставяйки водача си и човека на пода. Водачът се вгледа в ранения бияч, после жестоко го изрита в ребрата, заплю го и си излезе.
Отвън натовариха тримата, които бях убил в гнездото, на сгъваема гравитационна носилка. Шефът прати един от хората си да я кара, после застана начело в охранителната фаланга около Ковач и Силви. След тях тръгна носилката, а най-отзад вървяха Антон и четиримата оцелели от Черепите. Външните камери на обекта проследиха малката колона, докато изчезна надолу по пътеката към Текитомура.
Прегърнал изгорената си ръка, на петдесет метра след тях се тътреше изгоненият бияч, който бе дръзнал да посегне на Силви Ошима.
Гледах го и се мъчех да проумея.
Мъчех се да открия смисъла.
Все още се мъчех, когато Обект 301 ме попита дали съм приключил, или искам да видя още нещо. Разсеяно отговорих, че не искам. В главата ми емисарската интуиция вече вършеше каквото трябва.
Подпалваше предварителните ми убеждения, за да изгори до основи.
Глава 19
Когато пристигнах, на Белотрев Кохеи 9–26 царуваше непрогледен мрак, но малко по-надясно зад горните прозорци на един от складовете трепкаше светлина, сякаш вътре гореше огън. Въпреки здраво залостената товарна врата, в нощта гърмеше трескав ритъм, смесица от „подводен риф“ и „неоджънк“. Три едри фигури стояха до входа и потриваха ръце от студа. Плекс Кохеи имаше предостатъчно терен за големи купони, но, явно, не можеше да си позволи автоматизирана охрана. Щеше да бъде по-лесно, отколкото предполагах.
Разбира се, ако Плекс наистина беше там.
— Майтапиш ли се? — викна с презрителен милспортски акцент петнайсетгодишната Иса, когато й позвъних днес следобед. — Естествено, че ще е там. Кой ден сме днес?
Поколебах се.
— Ъ-ъ-ъ… Петък?
— Точно така, петък. А какво правят местните мутри в петък?
— Да пукна, ако знам, Иса. И недей да ми се правиш на столична снобка.
— Петък, бе тъпчо! Ало? Хей, село, чуваш ли? Какво правят хората в петък вечер?
— Купон.
— Гледа да си използва евтиния терен и добрите връзки, това прави — обясни Иса с провлечен глас. — И да си заздрави приятелствата с якудза.
— Ти сигурно не знаеш в кой склад точно.
Глупав въпрос. Не беше много забавно да се промъквам през фракталната улична планировка на складовия район, но щом стигнах до квартала Белотрев Кохеи, нямах проблеми да се добера до купона — музиката се чуваше от десетина пресечки във всички посоки.
— Сигурно не знам. — Чух я как се прозява. Трябва да беше спала до късно. — Слушай, Ковач, да не си сгазил лука?
— Не. Защо?
— Ами… май не трябва да ти го казвам безплатно. Ама нали се знаем от толкова време.
Едва удържах усмивката. С Иса се знаехме от година и половина. Когато си на петнайсет, това е цяла вечност.
— Да?
— По някое време тук нещо се разсмърдя и взеха здравата да разпитват за теб. Плащаха големи пари за отговорите. Тъй че на твое място бих се озъртала през рамо, нищо че си с нов носител.
Навъсих се.
— Какво точно се разсмърдя?
— Ако знаех, щеше да си платиш за информацията. Ама не знам. Тия, дето разпитваха, бяха все продажни ченгета, а тях можеш да ги купиш и за една свирка на Ангелския кей. Всеки може да ги е пратил.
— И сигурно не си им казала нищо за мен.
— Сигурно не съм им казала. Ще ми надуваш ли още ушите, Ковач? Аз не съм като теб, имам си обществен живот.
— Добре, приключвам. Благодаря за предупреждението, Иса.
Тя изсумтя.
— Дреме ми на оная работа за твоите благодарности. Гледай да отървеш кожата, че пак да изкарам някоя пара от съвместен бизнес.
Вдигнах автоматичната закопчалка на новото си палто чак до яката, раздвижих пръсти в ръкавиците от черна полисплав — за миг по лявата ми ръка пробяга остра болка — и с гангстерска походка излязох иззад ъгъла на уличката. Стараех се да изобразя Юкио Хираясу в най-нахакания му хлапашки стил. Пренебрегвах факта, че палтото не е шито по поръчка — за толкова кратко време можех да си осигуря само конфекция, каквато истинският Хираясу не би надянал за нищо на света. Но матовочерният цвят беше разкошен, в тон със спрей-ръкавиците и можеше да заблуди всекиго при това слабо осветление. За останалото разчитах на емисарската заблуда.
Бях обмислял дали да не нахълтам на купона по грубия начин. Да разбия вратата или може би да се изкатеря по задната стена и да вляза през някоя капандура. Но лявата ми ръка все още беше една плътна, тръпнеща болка от пръстите до шията и не знаех доколко мога да разчитам на нея в критична ситуация.
Пазачите пред вратата ме видяха да идвам и се стегнаха. С неврохимията ги разгледах добре от разстояние — по движенията личеше, че са евтини пристанищни биячи, може би с най-елементарни бойни допълнения. Върху бузата на единия имаше татуировка на космическата пехота, но не вярвах да е истинска. По-вероятно ми се виждаше да е направена в някое ателие с достъп до бракуван армейски софтуер. Или пък човекът беше истински пехотинец, изпаднал в немотия след демобилизацията. Съкращения. Универсалният девиз на Харлановия свят в днешно време. Нямаше по-свещена цел от орязването на разходите и дори военните не бяха застраховани.
— Стой, приятел.
Говореше онзи с татуировката. Хвърлих му изпепеляващ поглед и спрях с подчертана неохота.
— Имам среща с Плекс Кохеи. Не желая да чакам.
— Среща? — Очите му мръднаха нагоре и вляво. Проверяваше списъка с гостите на ретиналния си екран. — Не, нямаш среща за тая вечер. Човекът е зает.
Разширих очи, натрупах вулканична ярост като онзи водач от записа и креснах:
— Знаеш ли кой съм?
Татуираният сви рамене.
— Знам, че не виждам лицето ти в списъка. А тук това означава, че няма да влезеш.
Другите двама ме оглеждаха с професионален интерес. Преценяваха кое да строшат най-напред. Потиснах импулса да заема бойна стойка и ги изгледах с високомерно презрение. После задействах блъфа.