Този набираше сили доста отдавна — помнех, че по радиото предупреждаваха за него през нощта, когато се измъкнахме от Драва — и всичко живо гледаше да се отдръпне от пътя му. Из целия Кошутски залив плаващите градове и морските фабрики пердашеха на запад с максимална скорост. Траулерите и скатоловните кораби, останали твърде далече на югоизток, хвърляха котва в относително безопасните пристанища покрай плитчините Ирезуми. Пътническите кораби на въздушна възглавница от Шафрановия архипелаг заобикаляха покрай западното крайбрежие на залива. Това удължаваше пътуването с един ден.
Капитанът на „Хайдушка щерка“ го приемаше философски.
— И по-лошо съм виждал — тътнеше басово той, надничайки в засенчените дисплеи на капитанското табло. — Веднъж през деветдесетте сезонът на бурите така се развилня, че трябваше цял месец да киснем в Нова Пеща. Изобщо нямаше безопасен път на север.
Аз изсумтях неопределено. Той вдигна глава и ме изгледа с присвити очи.
— Нямало те е тук по онова време, нали?
— Да, бях другаде.
Капитанът се изсмя дрезгаво.
— Вярно, бе. Тия твои екзотични пътешествия по чужди планети. Е, кога ще ти видим засуканата физиономия по Кошутнет? Имаш ли вече уговорено интервю с Маги Сугита щом пристигнем?
— Дай ми малко време, мой човек.
— Още време? Че малко време ли имаше досега?
Така си бъбрехме по целия път от Текитомура. За разлика от повечето капитани на търговски кораби, които съм срещал, Ари Джапаридзе беше умен, но не блестеше с въображение. Не знаеше за мен почти нищо и по собствените му думи предпочиташе точно такива отношения с пътниците. Човекът обаче имаше ум в главата, а и не е нужно да си гений, за да съобразиш, че ако някой се качи на раздрънкания ти кораб само час преди отплаването и плати за койка в претъпкания моряшки кубрик колкото струва луксозна кабина по Шафрановата линия, значи едва ли е в добри отношения с правозащитните органи. За Джапаридзе пропуските, които откриваше в познанията ми за последните двайсетина години на Харлановия свят, имаха съвсем простичко обяснение. Бил съм другаде според чисто криминалния смисъл на израза. Оборвах това предположение с чистата истина за отсъствието си и всеки път предизвиквах гръмогласен смях.
Нямах нищо против. Хората вярват в каквото си искат — вижте например скапаните Бради — а освен това имах странното чувство, че някога и Джапаридзе е попадал на склад. Не знам какво толкова видя в мен, но още на втората вечер след отплаването от Текитомура бях поканен на мостика, а докато отминем Еркесеш в южния край на Шафранония архипелаг, вече споделяхме впечатления за любимите си кръчми в Нова Пеща и рецепти за пържоли от гърбун.
Мъчех се да забравя за отлитащото време.
Мъчех се да не мисля за Милспортския архипелаг и за широката дъга, по която се отдалечавахме на запад от него.
Не ме хващаше сън.
Нощем мостикът на „Хайдушка щерка“ предлагаше добра възможност да се разсея. Седях с Джапаридзе, пиех евтино милспортско уиски и гледах как корабът се носи на юг към по-топли морета, където въздухът ухае на белотрев. Разговорът ни се въртеше автоматично, досущ като машините, които поддържаха курса по широката дъга — говорехме си за секс и пътешествия, споделяхме спомени за Нова Пеща и кошутските провинции. Аз масажирах мускулите на лявата си ръка там, където все още боляха и тръпнеха. Раздвижвах пръстите въпреки болката. И през цялото време обмислях как да убия Аюра и себе си.
Денем скитах по палубите и отбягвах другите пътници. И бездруго не ме привличаха — трима огорчени демилити-неудачници, пътуващи на юг, може би към дома или просто към слънцето; недоверчив търговец на масло от мрежести медузи с бодигард, придружаващ пратка от стоката си за Нова Пеща; млад проповедник на Новото Откровение и грижливо забулената му съпруга, които се бяха качили на борда в Еркесеш. Още половин дузина невзрачни мъже и жени, по-необщителни дори и от мен, които извръщаха глави, щом някой ги заговореше.
Все пак общуването в известна степен бе неизбежно. „Хайдушка щерка“ беше малък кораб, всъщност обикновен влекач на въздушна възглавница, скрепен с четири двойни товарни модула и мощен двигател. Страничните пътнически палуби минаваха на две нива от носа покрай модулите до малката сферична наблюдателница на кърмата. Каютите бяха препълнени. В началото имаше няколко сблъсъка, включително един скандал за открадната храна, когато се наложи Джапаридзе да заплаши участниците, че ще ги свали в Еркесеш, но докато отминем Шафрановия архипелаг, всичко се уталожи. На два-три пъти се заставих да поговоря на масата с демилитите, опитвайки да проявя интерес към разказите за лошия им късмет и героичния живот в Неразчистеното. От търговеца изтърпях няколко досадни лекции за икономическите успехи, до които ще стигнем чрез строгите финансови мерки на Мечек. С проповедника изобщо не разговарях, защото после би се наложило да укривам трупа му.
От Еркесеш до Залива се движихме с добра скорост и когато пристигнахме, все още нямаше признаци за буря. Обичайните ми места за усамотение се оказаха препълнени, защото другите пътници наизлязоха да се порадват на топлото време и да направят тен под яркото слънце. Не можех да ги упрекна — небето беше безоблачно от хоризонт до хоризонт, високо сред синевата се белееха Дайкоку и Хотей. Силният североизточен вятър поддържаше топлината на приятно ниво и вдигаше пръски пяна над развълнуваното море. Далече на запад белите вълни се разбиваха с приглушен шум в дългите извити рифове, които предвещаваха, че на юг се издига бреговата линия на Кошутския залив.
— Красиво, нали? — изрече тих глас до мен.
Озърнах се и видях съпругата на проповедника, все тъй забулена и навлечена въпреки горещината. Беше сама. Лицето й, доколкото можех да го видя, ме гледаше отдолу нагоре иззад плътно пристегнатия шал, закриващ всичко под устата и над веждите. Беше покрито с капчици пот, но изглеждаше самоуверено. Косата бе сресана назад, та нито едно косъмче да не се подава изпод шала. Личеше си, че е много млада, на не повече от двайсет години. И както открих изведнъж — бременна някъде в петия или шестия месец.
Стиснах устни и извърнах глава.
Съсредоточих се върху гледката отвъд перилата.
— Никога не бях пътувала толкова далече на юг — продължи тя, след като видя, че няма да клъвна от първия път. — А вие?
— Да.
— Винаги ли е толкова горещо?
Хвърлих й мрачен поглед.
— Не е горещо, просто вие сте облечена неподходящо.
— А. — Тя сложи длани върху перилата и се вгледа в ръкавиците, които ги прикриваха. — Не одобрявате ли?
Свих рамене.
— Не е моя работа. Живеем на свободна планета, не знаете ли? Лео Мечек го казва.
— Мечек. — Тя изпръхтя презрително. — И той е продажник като другите. Като всички материалисти.
— Да, но все пак му отдайте дължимото. Ако изнасилят дъщеря му, едва ли ще я пребие до смърт, задето го е опозорила.
Тя трепна.
— Говорите за един отделен случай, това не е…
— Четири. — Вдигнах изпънати пръсти пред лицето й. — Говоря за четири отделни случая. И то само тази година.
Видях как бузите й пламнаха. Жената сведе очи, сякаш се вглеждаше в леко изпъкналия си корем.
— Най-гръмогласните невинаги служат достойно на Новото Откровение — прошепна тя. — Мнозина от нас…
— Мнозина от вас се свиват покорно с надеждата да изровят нещо ценно от по-малко налудничавите директиви на вашата верска система, пропита от убийствена ненавист към жените. Защото нямате нито ума, нито куража да изградите нещо ново. Знам го.
Тя вече се бе изчервила до корените на грижливо укритата си коса.
— Оценявате ме погрешно. — Тя докосна шала. — Сама избрах това. Избрах го свободно. Вярвам в Откровението. Имам вяра.
— Тогава сте по-глупава, отколкото изглеждате.
Възмутено мълчание. Използвах това, за да овладея валмото от ярост в гърдите си.
— Значи съм глупава? Глупава, защото избрах скромната женственост. Защото не се излагам на показ и не се унижавам при всяка възможност като уличниците от сорта на Мици Харлан, защото…
— Вижте — казах студено аз. — Защо не използвате тая скромност, за да си затворите женствената човка? Пет пари не давам какво си мислите.
— Видяхте ли? — възкликна тя с изтънял глас. — И вие жадувате похотливо за нея като всички останали. Поддавате се на евтините й чувствени трикове и…
— Я стига. Ако питате мен, Мици Харлан е глупава и повърхностна дребна пачавра, но знаете ли какво? Тя поне сама си живее живота. Вместо да се унижава в нозете на всеки скапан павиан, дето може да си пусне брада и външни полови органи.
— Да не би да наричате моя съпруг…
— Не. — Завъртях се към нея. Май все пак не бях овладял гнева. Ръцете ми излетяха напред и я сграбчиха за раменете. — Не, вас наричам страхлива предателка на собствения си пол. Разбирам гледната точка на съпруга ви, той е мъж, той печели от тия глупости. Но вие? Вие загърбвате дългите векове на политически борби и научен напредък, за да седите на тъмно и да се унижавате със суеверни брътвежи. Позволявате най-ценното ви притежание — животът — да бъде ограбвано час по час, ден след ден, и едва скърпвате мизерното живуркане, което ви разрешават мъжете. А когато най-сетне умрете — и се надявам да е по-скоро, наистина се надявам, сестро — тогава веднъж завинаги ще отречете собствените си възможности, ще отхвърлите спечеления за всички ни шанс да се върнем и да опитаме пак. Ще го сторите заради скапаната си вяра, а ако това дете в корема ви е момиче, значи и него осъждате на същата гадна съдба.
Някой сложи ръка на рамото ми.
— Хей, мой човек. — Беше един от демилитите заедно с бодигарда на търговеца. Изглеждаше уплашен, но твърд. — Стига толкова. Остави я на мира.
Погледнах пръстите му върху рамото си. За миг се зачудих дали да не ги строша, дали да не сграбча цялата ръка и…
В главата ми избухна спомен. Баща ми разтърсва майка ми за раменете като скара с белотрев, която не иска да излезе от сушилнята. Бълва в лицето й псувни и дъх на уиски. Аз съм седемгодишен. Вкопчвам се в ръката му и дърпам с всичка сила.
Той небрежно ме мята през цялата стая към отсрещния ъгъл. Пак се захваща с нея.
Пуснах жената. Тръснах от рамото си пръстите на демилита. Мислено се хванах за гърлото.
— А сега се дръпни, мой човек.
— Дадено — тихо отвърнах аз. — Както казах, сестро, живеем на свободна планета. Не е моя работа.
Бурята ни цапардоса два часа по-късно. Дълъг, провлачен ръкав на буреносния фронт затъмни небето зад моя илюминатор и връхлетя кораба откъм десния борд. Аз лежах на койката, зяпах сивия метален таван и мислено си четях конско на тема „нежелана намеса“. Чух как ритъмът на двигателя леко се ускори и предположих, че Джапаридзе се опитва да изкопчи още малко плаваемост от грависистемата. Две минути по-късно тясната каюта се люшна и на масата срещу мен чаша с вода плъзна няколко сантиметра встрани, преди покритието на плота да я удържи. Водата се разплиска. Въздъхнах, станах от койката, подпрях се с разперени ръце на стените и приведох глава да надникна през илюминатора. По стъклото изведнъж заблъска пороен дъжд.
Отнякъде долетя вой на сирена.
Навъсих се. Изглеждаше прекалено да вдигат тревога заради няколко по-високи вълни. Навлякох лекото яке, което бях купил от един моряк, пъхнах отдолу тебитския нож и рапсодията, и се измъкнах в коридора.
Пак се месим, а?
Няма такава работа. Просто искам да знам навреме, ако това корито е тръгнало да потъва.
Последвах звука на сирената към главната палуба и излязох под дъжда. Покрай мен пробяга една жена от екипажа, помъкнала тежък бластер с дълга цев.
— Какво става? — попитах аз.
— Де да знам, братче. — Тя ме изгледа мрачно и отметна глава назад. — Според капитанското табло има проникване в товарния сектор. Може някой крилодер да се крие от бурята. Или пък нещо друго.
— Искаш ли помощ?
Тя се поколеба, за миг по лицето й плъзна подозрение. После се реши. Може би Джапаридзе й бе споменавал за мен, или просто й харесваше новото ми лице. А може би просто беше изплашена и се нуждаеше от компания.
— Да, благодаря.
Отправихме се към товарните модули и продължихме по една от страничните палуби, като при всеки порив на вятъра се вкопчвахме в перилата. Блъскан от вихрушката, дъждът се лееше под странни ъгли. Сирената продължаваше да вие свадливо през рева на бурята. Във внезапно падналия сумрак пред нас пулсираха червени лампи по ръба на левия модул. Под тях лъч бяла светлина се процеждаше през открехнатия люк. Жената изсъска и посочи с бластера.
— Това е. — Тя се вгледа напред. — Вътре има някой.
Озърнах се към нея.
— Или нещо. Нали спомена за крилодер?
— Да, ама трябва да е страшно умен крилодер, та да съобрази кои са бутоните. Обикновено дават накъсо с човката и се надяват системата да ги пусне. А не усещам мирис на изгоряло.
— И аз. — Прецених тясното палубно пространство, височината на товарните модули над нас. Измъкнах рапсодията и я настроих на максимално разсейване. — Добре, дай да го направим разумно. Аз се качвам пръв.
— Наредено ми е…
— Да, знам, че ти е наредено. Но аз си изкарвах хляба от такива истории. Затова ти препоръчвам да ме послушаш. Остани тук и стреляй по всичко, което излезе от люка, ако не ти се обадя.
Промъкнах се предпазливо към люка — доколкото бе възможно при това клатене — и огледах ключалката. Не изглеждаше повредена. Капакът висеше два-три сантиметра навън, може би изтласкан от люлеенето на кораба.
Разбира се, след като тайнственият пират-нинджа го е отворил.
Благодаря за напомнянето.
Прогоних от слуха си сирената и воя на бурята. Напрегнах неврохимията и се ослушах за движение или тежко дишане от другата страна.
Нищо. Вътре нямаше никого.
Или пък има някой с добър опит в секретните операции.
Я млъквай!
Опрях крак в ръба на капака и предпазливо побутнах. Беше балансиран идеално — цялата тежка маса тромаво плъзна навън. Без да си оставям време за размисъл, аз се вмъкнах в пролуката, въртейки рапсодията на всички страни.
Нищо.
Редици лъскави стоманени варели, високи до кръста ми. В пролуките между тях не можеше да се скрие дори и дете, камо ли нинджа. Пристъпих до най-близкия и прочетох етикета. Луминесцентна ксеномедуза от Шафрановите морета. Първокачествен екстракт, извлечен чрез студено пресоване. С други думи, медузено масло. Плюс търговска марка за повишаване на цената. Стоката на онзи поклонник на икономиите.
Разсмях се и усетих как напрежението изтича от мен.
Нищо, освен…
Подуших въздуха.
Сред металния дъх в товарния модул долетя някакъв аромат.
И изчезна.
Сетивата на носителя от Ню Хок бяха остри — точно колкото да доловят аромата, но след усещането и съзнателното усилие той изчезна. Изневиделица ме връхлетя детски спомен, нетипично щастливо усещане за топлина и смях. Какъвто и да бе онзи мирис, явно го познавах много добре.
Прибрах рапсодията и се върнах към люка.
— Тук няма нищо. Излизам.
Измъкнах се под топлите дъждовни струи и затворих капака. Той хлътна на място и тежките резета изщракаха, прогонвайки окончателно миризмата от миналото, която бях доловил. Пулсиращото червено сияние над главата ми изгасна и сирената рязко замлъкна.
— Какво правехте там?
Търговецът се задаваше към нас с разгневено лице. Бодигардът го следваше по петите. По-назад крачеха неколцина моряци. Въздъхнах.
— Проверявахме ти инвестициите. Всичко е наред, не се безпокой. Изглежда, че ключалката на капака е дала накъсо. — Озърнах се към жената с бластера. — Или пък някой хитър крилодер я е отворил и ние сме го подплашили. Слушай, знам че звучи прекалено, но дали на борда може да се намери обонятелна апаратура?
— Обонятелна? Като на ченгетата? — Тя поклати глава. — Не ми се вярва. Питай капитана.
Кимнах.
— Добре де, както казах…
— Зададох ви въпрос!