Прекосихме центъра по надлеза за спешни пътувания, от което цифрите на таксиметъра се завъртяха с шеметна бързина. Не ни отне много време — освен нас имаше само две-три лъскави лимузини и няколко таксита, а когато излязохме на магистралата в другия край, въртенето на таксиметъра спадна до по-прилично ниво. Обърнахме гръб на небостъргачите и продължихме през бордеите. Ниски жилищни сгради се лепяха до самата магистрала. Вече бях чул от Сегешвар каква е историята. Докато ме нямаше, някой продал насипите от двете страни на пътя, а предишните строителни правилници били отменени. Зърнах едно голо двегодишно момиченце да стиска мрежата, ограждаща плосък покрив, и да зяпа като хипнотизирано профучаващите само на два метра коли. Малко по-нататък от друг покрив две невръстни хлапета замеряха колите с боклуци.
Насреща ни изскочи отклонението за вътрешното пристанище. Автотаксито взе завоя, без да намалява скоростта, прекоси две платна и с малко по-нормално темпо свърна по детелината към покрайнините на Белотревната зона. Не знам защо избра точно този маршрут — може би очакваше да се наслаждавам на гледката; самият терминал наистина беше приятен — дръзка извисена конструкция със стоманен скелет, облицована с илуминий и стъкло. Магистралата минаваше през него като рибарска корда през плувка.
Плавно спряхме вътре и таксито ми представи сметката с ярки лилави цифри. Пъхнах му чип, изчаках вратата да се отвори и излязох в прохладното сводесто пространство. Нямаше много народ. Тук-там се мяркаха минувачи, други хора просто седяха и просеха или чакаха нещо. Покрай едната стена се редяха бюрата на чартърни компании, увенчани с пъстроцветни холограми, повечето от които осигуряваха и виртуална връзка с клиента. Избрах си жив човек — хлапак малко под двайсетте, който седеше отпуснат зад стойката и опипваше свързочните куплунги по врата си.
— Свободен ли сте?
Той завъртя към мен лъскавите си очи, без да вдига глава.
— Мамче.
Канех се да го зашлевя, когато осъзнах, че не става дума за някаква местна псувня. Имаше вградена свързочна система, просто не си даваше труда да я използва безшумна. Очите му за момент помътняха, докато слушаше отговора, после пак ме погледнаха с малко повече интерес.
— За къде сте?
— Вчира Бийч. Еднопосочно, може да ме оставите там.
Той се ухили.
— Да бе, Вчира Бийч. Това са седемстотин километра от край до край. Къде точно на Вчира Бийч?
— Южният край. Ивицата.
— Изворград. — В очите му трепна съмнение. — Сърфист ли сте?
— Приличам ли ти на сърфист?
На подобен въпрос всеки отговор е опасен. Той унило сви рамене, извърна глава и очите му трепнаха нагоре. Пак беше включил вътрешната връзка. След малко от вътрешното помещение излезе едра руса жена с рязани фермерски панталони и избеляла тениска. Беше някъде към петдесетте и животът я бе поочукал около очите и устата, но имаше хубава стойка и рязаните панталони разкриваха стройни крака с мускули на плувец. Тениската предизвикателно обявяваше: Дайте ми работата на Мици Харлан — и легнала ще я свърша. По челото й лъщяха капчици пот, а по пръстите тъмнееха следи от смазка. Ръкувахме се. Дланта й беше суха и мазолеста.
— Сузи Петковска. Това е синът ми Михаил. Значи искате да ви откарам до Ивицата?
— Мики. Да, кога можем да потеглим?
Тя сви рамене.
— Разглобявам едната турбина, но само за профилактичен преглед. Да речем, след час. Може и след половин, ако прескоча проверките.
— След час е добре. И бездруго трябва да се срещна с един човек, преди да потеглим. Колко ще ми струва?
Тя въздъхна през зъби. Огледа дългата редица бюра, пред които нямаше и следа от клиенти.
— Много път е до Изворград. Краят на Зоната, че и още малко. Имате ли багаж?
— Само каквото виждате.
— Да се спазарим за двеста седемдесет и пет. Знам, че е в едната посока, но аз трябва и да се върна. Ще ми иде целият ден.
Цената направо си плачеше за пазарлък. Можех да смъкна под двеста и петдесет. Но преди малко бях платил почти двеста за скоростното пътуване през града. Свих рамене.
— Дадено. Разумна цена. Ще ми покажете ли машината?
Катерът на Сузи Петковска се оказа почти стандартен модел — двайсетметрова машина с тъп нос и две турбини, която заслужаваше името „кораб на въздушна възглавница“ много повече, отколкото грамадните съдове по морските линии на Харлановия свят. Нямаше антиграв за повишена плаваемост, само двигатели и бронирана престилка. Всъщност съвременен вариант на моделите, създадени на Земята още преди Протектората. Отпред имаше салон с шестнайсет седалки, отзад — товарен трюм. От двете страни тесни мостчета с перила свързваха носа с кърмата. На покрива, зад капитанския купол, стърчеше застрашително ултравибрационно оръдие върху евтин автоматичен лафет.
— Често ли влиза в работа? — кимнах аз към оръжието.
Сузи пъргаво скочи върху кожуха на разглобената турбина и сериозно ме погледна отгоре.
— Из Зоната все още върлуват пирати, ако това питаш. Но са предимно хлапаци, надрусани с тетрамет до припадък, или — тя неволно се озърна към сградата на терминала — просто откачалки. При сегашните икономии всички проекти за психиатрично лечение изгърмяха. Смахнатите останаха на улицата и се вливат в бандитизма. Но не представляват проблем. Обикновено си плюят на петите след първите изстрели. На твое място не бих се тревожила. Ще си оставиш ли багажа?
— Не, няма нужда. Лек е.
Оставих я да човърка турбината и се оттеглих в сенчестия край на кея, където безредно се трупаха празни сандъци и бидони. Седнах на един по-чист сандък и отворих раницата. Прегледах телефоните вътре и избрах един неизползван. Набрах местен номер.
— Холдинг „Юг“ — изрече безполов синтетичен глас. — Моля, изчакайте, да…
Бавно изредих четиринайсет кодови цифри. Гласът заглъхна сред тихо пращене и настана тишина. Дълго мълчание. После чух нов глас, този път човешки. Мъжки и неповторим. Сдъвканите срички и прескочените гласни на новопещенския акцент — също тъй груб и нахакан, както звучеше по улиците в безкрайно далечните ми детски години.
— Ковач, мамка му, къде се затри?
Неволно се ухилих.
— Здрасти, Рад. И аз съм щастлив да те чуя.
— Почти три шибани месеца минаха, мой човек. Това тук да не ти е хотел за домашни любимци? Къде са ми парите?
— Два месеца бяха, Радул.
— Повече от два.
— Девет седмици — и край на пазарлъка!
Смехът му в слушалката прозвуча като хриптене на скоростна рибарска лебедка.
— Добре, Так. Е, как мина пътуването? Имаше ли добър улов?
— Да, имаше. — Докоснах джоба с приставките. — Нося ти рибата, както се уговорихме. Консервирана за по-удобен транспорт.
— Естествено. Не съм и очаквал да ми докараш прясна. Представям си как щеше да вони. Особено след три месеца.
— Два месеца.
Пак се раздаде хриптенето на лебедката.
— Май се спазарихме за девет седмици. Е, в града ли си най-сетне?
— Може да се каже.
— Ще дойдеш ли на гости?
— Виж сега, точно там е проблемът. Случи се нещо и не мога да дойда. Но не искам да те лишавам от рибата…
— Да, и аз не искам. Последната пратка не беше много добре запазена. Едва става за консумация. Момчетата ме мислят за луд, че я сервирам, но аз им рекох: Такеши Ковач е от старата школа. Плаща си дълговете. Да вършим каквото ни е помолил, а когато най-сетне се появи, той ще стори каквото трябва.
Поколебах се. Прецених ситуацията.
— В момента не мога да ти дам парите, Рад. Не смея да превеждам големи суми. И за теб няма да е добре. Трябва ми малко време да изгладя нещата. Но ако пратиш някого до един час, ще получиш рибата.
Тишината отново се прокрадна в ефира. И двамата знаехме, че злоупотребявам с дълга му до рамките на допустимото.
— Виж сега, имам четири. С една повече, отколкото се уговорихме. Можеш да ги сервираш без мен, да ги използваш както си щеш, или изобщо да не ги ползваш, ако кредитът ми е изчерпан.
Той не отговори. Мълчаливото му присъствие отсреща ме потискаше като влажната жега, долитаща откъм Белотревната зона. Емисарският усет ми подсказа, че чашата е преляла, а емисарският усет рядко греши.
— Парите идват, Рад. Пиши ми неустойка, ако се налага. Щом приключа с другата каша, отново подхващаме стария бизнес. Временно затруднение, нищо повече.
Отново никакъв отговор. В тишината почваше да звънти тънката смъртоносна песен на стоманено въже, изпънато до скъсване. Вглеждах се към Зоната, сякаш можех да открия Радул на отсрещния бряг и да го погледна в очите.
— Той щеше да те очисти — изтърсих безцеремонно аз. — Знаеш го.
Тишината изтрая още миг, сетне се скъса. В гласа на Сегешвар звучеше фалшива приповдигнатост.
— За какво говориш, Так?
— Знаеш за какво говоря. За нашия някогашен приятел, пласьора на тетрамет. Ти побягна с другите, Рад, но с онзи крак нямаше никакъв шанс. Ако не го бях спрял, щеше да те догони. Знаеш го. Другите избягаха, аз останах.
Той въздъхна. Звукът напомняше съскане на размотано въже.
— Тъй. Неустойка, значи. Да речем трийсет процента?
— Звучи разумно — излъгах аз. И двамата бяхме наясно с лъжата.
— Да. Но мисля, че ще трябва да свалим от менюто предишната риба. Защо не дойдеш тук да дръпнеш традиционната прощална реч и да обсъдим условията. Новото финансиране.
— Не мога, Рад. Казах ти, само минавам. След един час пак изчезвам. Ще се върна не по-рано от седмица.
— Тогава… — Почти го усетих как свива рамене. — Ще пропуснеш прощалната реч. Не ми се вярва да го искаш.
— Не го искам.
Това бе наказание, допълнителна неустойка над доброволно предложените трийсет процента. Сегешвар ме бе изработил — това е важно умение в организираната престъпност, а той си знаеше работата. Кошутските хайдуци може да не са рафинирани и изискани като северните якудзари, но в общи линии играта е същата. Ако си изкарваш залъка от изнудване, трябва да знаеш как да влезеш под кожата на човека. А начинът за влизане под кожата на Такеши Ковач минаваше през цялото ми неотдавнашно минало като кървав надпис. Не трябваше много ум, за да се сетиш.
— Тогава ела — настоя сърдечно той. — Ще се напием заедно, може дори да отскочим до кръчмата на Ватанабе, да си припомним старите времена. И старото саке, хе-хе-хе? Да палнем по лула. Трябва да те погледна в очите, приятелю. Да видя, че не си се променил.
Изневиделица пред мен изплува лицето на Ласло.
Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея.
Озърнах се към Сузи Петковска, която затваряше кожуха на турбината.
— Съжалявам, Рад. Прекалено е важно, не мога да се бавя. Ако искаш рибата, прати някого на вътрешното пристанище. Чартърен терминал, седма рампа. Ще съм тук още час.
— Значи без реч?
Направих гримаса.
— Без реч. Нямам време.
Той помълча. Накрая изрече:
— Мисля, че много бих искал още сега да те погледна в очите, Такеши Ковач. Чудя се дали да не дойда лично.
— Заповядай. Ще се радвам да те видя. Само да е до един час.
Той затвори. Стиснах зъби и стоварих юмрук върху сандъка.
— Мамка му. Мамка му.
Грижи се за нея, разбрахме ли се? Пази я.
Добре де, добре. Разбрах.
Вярвам ти, Мики.
Добре, чух те, мама му стара.
Телефонен звън.
За момент по инерция вдигнах към ухото си телефона, който държах. После осъзнах, че звукът долита от отворената раница до мен. Приведох се и разбутах три-четири телефона, докато открих един с включен дисплей. Беше разпечатан. Бях го използвал преди.
— Да?
Нищо. Имаше връзка, но не долиташе нито звук. Дори и смущения. В ухото ми нахлуваше абсолютно черно безмълвие.
— Ало?
И нещо прошепна от чернотата. Нещо също тъй едва доловимо, както напрежението от предишния разговор.
бързай
После остана само безмълвието.
Оставих телефона и се вторачих в него.
В Текитомура бях провел три разговора с три телефона от раницата. Обадих се на Ласло. Обадих се на Ярослав. Обадих се на Иса. Можеше да е всеки от тримата. За да разбера точно кой, трябваше да проверя паметта на телефона.
Но нямаше смисъл.
Шепот от черното безмълвие. Глас от безмерна далечина.
бързай
Знаех чий телефон е.
И знаех кой се обажда.
Глава 22
Сегешвар удържа на думата си. Четирийсет минути след края на разговора един разкошен открит спортен скутер в червено и черно се зададе с вой през Зоната и нахълта в пристанището със забранена скорост. Всичко живо по кея го зяпна. Откъм морската страна на Нова Пеща пристанищните власти тутакси биха блокирали подобна машина от разстояние, преди да й лепнат пълна забрана за движение. Не знам дали вътрешното пристанище беше зле оборудвано, дали нейде в скъпата играчка на Сегешвар имаше скъпа апаратура за смущаване на детекторите, или просто Белотревните банди държаха цялото пристанище в джоба си. Във всеки случай никой не блокира скутера. Той просто направи завой сред облак от пръски и стремително се насочи към пролуката между шеста и седма рампа. Когато останаха десетина метра, изключи двигателите и продължи по инерция. Седнал зад кормилото, Сегешвар ме забеляза. Кимнах и размахах ръка. Той също ми махна.
Въздъхнах.
Тия истории се влачат подир нас от много десетилетия, но не са като пяната, оставена из пристанищните води от пристигането на Сегешвар. Не изчезват безследно. По-скоро остават да висят като облак прах по дирята на шарийски пустинен крайцер, а ако завиеш обратно към миналото, ще те накарат да се разкашляш.
— Хей, Ковач!
Викът беше злорадо гръмогласен и весел. Сегешвар стоеше прав, продължавайки да държи кормилото. Грамадни черни очила с рамки във формата на крила закриваха очите му — съзнателно отхвърляне на последната милспортска мода да се носят свръхсложни електронни лещи, широки не повече от един пръст. На плещите му висеше тънко като хартия яке от щавена на ръка кожа от дъгоцветна блатна пантера. Той пак размаха ръка и се ухили. От носа на скутера с метален звън изскочи автоматичен съединител. Отпред беше изострен като харпун, не пасваше на нито едно от гнездата по рампата и си проби дупка във вечбетона на половин метър под мястото, където стоях. Скутерът се приближи, Сегешвар скочи на носа и ме изгледа отдолу нагоре.
— Би ли изревал името ми още един-два пъти? — хладно попитах аз. — За в случай, че някой не е чул както трябва.
— Ей, пак се издъних. — Той наклони глава на една страна и разпери ръце в притворно извинителен жест. Още ми беше сърдит. — Ама какво да правя, открит съм си по природа. Как ти е името напоследък?
— Зарежи. Цял ден ли ще стоиш там долу?
— Не знам. Ще ми подадеш ли ръка?
Протегнах ръка. Сегешвар я сграбчи и се изкатери на кея. По ръката ми пробягаха тръпки, които бързо прераснаха в огнена болка. Все още си плащах за онова недовършено падане под гнездото. Хайдукът приглади безупречно ушитото яко и с изискан жест плъзна длан по дългата черна коса, падаща до раменете му. Радул Сегешвар бе успял да се издигне достатъчно рано, за да плати клонирането на копия от тялото, с което беше роден, тъй че зад черните очила се криеше собственото му лице — бледо въпреки топлия климат, тясно и костеливо, без признаци за японска кръв. Надолу започваше стройно тяло на видима възраст малко под трийсетте. Сегешвар се настаняваше в клонингите от ранна младост, докато — според собственият му израз — престанат да чукат и да се бият както трябва. Не знаех колко пъти се е презареждал, защото през годините след общата ни младост в Нова Пеща бях загубил представа за хода на реалния му живот. Както повечето хайдуци — и като мен — беше излежал доста време на съхранение.
— Хубав носител — каза той, обикаляйки около мен. — Много хубав. Какво стана с предишния?
— Дълга история.
— Която няма да ми разкажеш. — Той приключи обиколката и свали черните очила. Погледна ме в очите. — Прав ли съм?