— Очарователно. — Иса стрелна поглед към мен. — Откъде я изнамери, Так? Да не е от бардаците на мадам Ми?
— Дръж се прилично, Иса.
Тя отрони многострадална тийнейджърска въздишка.
— Добре, Так. Заради теб. Само заради теб няма да оскубя тая устата кучка. И за твое сведение, Мери, нощем работя под псевдоним като автор на охранителен софтуер за цял куп големи фирми и сигурно изкарвам сто пъти по-добри пари, отколкото ти със свирки по задните улички.
Тя зачака настръхнала. За момент Адо впи в нея блеснал поглед, сетне с усмивка се приведе напред. Гласът й стихна до язвителен шепот.
— Слушай, тъпо девствено пубертетче, ако си мислиш да ме докараш до бой, дълбоко грешиш. И там ти е късметът. Едва ли си в състояние да ме ядосаш чак толкова, но ако изобщо се стигне дотам, няма и да усетиш откъде ти е дошло. Хайде сега да обсъдим текущата работа, а после върви да си играеш със съучениците си на информационна престъпност и да се преструваш, че знаеш нещо за реалния свят.
— Скапана курва…
— Иса! — рязко възкликнах аз и вдигнах ръка пред нея, когато понечи да се надигне. — Стига толкова. Тя е права. Може да те убие с голи ръце, без дори да се изпоти. А сега се дръж прилично, инак няма да ти платя.
Иса ми хвърли дълбоко обиден поглед и седна. Трудно бе да се различи под дебелия слой грим, но имах чувството, че се е изчервила. Може би намекът за девственост бе улучил болното й място. Мери Адо благоразумно се въздържа от прояви на самодоволство.
— Не съм длъжна да ви помагам — каза Иса с изтънял глас. — Можех да ви продам още преди седмица, Так. Сигурно щях да изкарам повече, отколкото ми плащаш. Не го забравяй.
— Няма да го забравим — уверих я аз и хвърлих предупредителен поглед към Адо. — А сега казвай с какво разполагаш освен факта, че никой не знае за нас.
Онова, с което разполагаше Иса, бе заредено върху невинни на вид матовочерни чипове и даваше основата на цялото нападение. Схема на охранителните системи по Рилските зъбери, включително и допълнителните процедури за празненствата по случай Харлановия ден. Актуализирани динамично-прогнозни карти на теченията в Пролива за идната седмица. Улична разстановка на милспортската полиция и правила за водния транспорт до края на празниците. И най-важното — предлагаше ни самата себе си и своята странна, сенчеста репутация в периферията на елитната милспортска информационна престъпност. Беше приела да ни помогне и сега нагазваше дълбоко в ролята на организатор, откъдето навярно идваше и необичайната й раздразнителност. Да участваш в атака срещу имение на Харлановия род определено си беше по-солидна причина за стрес от всекидневните й занимания с незаконна доставки и продажба на данни. Ако не я бях предизвикал със съмнения в смелостта й, едва ли би пожелала да има нещо общо с нас.
Но кое петнайсетгодишно хлапе може да устои на подобно предизвикателство?
Във всеки случай не и аз на нейната възраст.
Ако можех, навярно никога нямаше да попадна срещу пласьора с куката на онази уличка. Навярно…
Добре де. Кой може да промени стореното? Рано или късно всички затъваме до шия. После не ни остава друго, освен да държим глава над блатото и да опипваме пътя стъпка по стъпка.
Иса заслужаваше аплодисменти. Въпреки първоначалната й тревога, когато приключихме с данните, вече си беше възвърнала самочувствието и пак говореше лаконично, с провлачен милспортски акцент.
— Откри ли Нацуме? — попитах аз.
— Да, представи си, открих го. Но не съм убедена, че си струва да разговаряш с него.
— Защо не?
Тя се ухили.
— Защото е станал религиозен, Ковач. Сега живее в манастир, на кръстовището на Китогръб и Девета улица.
— Китогръб? Да не би да е при Отрицателите?
— Точно там. — Иса зае нелепо тържествена молитвена поза, която изобщо не се връзваше с грима и прическата й. — Братство на Разбудените и Осъзнатите. Откажете се занапред от плътта и света.
Усетих как устните ми се изкривяват. Мери Адо седеше до мен, настръхнала като крилодер.
— С тях нямам проблеми, Иса. Те са безобидни. Според мен, щом са толкова глупави да избягват женска компания, тяхна си работа. Но съм изненадан, че човек като Нацуме се е хванал на въдицата.
— А, отсъствал си много дълго. Сега вече приемат и жени.
— Сериозно?
— Да, започна се отдавна, почти преди десет години. Доколкото чух, открили сред себе си две преоблечени жени. Били там от години. Логично, нали? След презареждане всеки може да лъже за пола си. — Иса заговори по-бързо, беше стъпила на позната почва. — Никой освен правителството не разполага с излишни пари за подобни проверки. Ако поживееш по-дълго в мъжко тяло, дори опитен психохирург трудно ще установи разликата. Така или иначе, ония от Братството трябвало да избират: или да приемат идеята на новото откровение за един-единствен носител, или да се модернизират и да сложат край на разделението. И гледай ти, изведнъж гласът свише им заговорил за промени.
— Но сигурно не са променили името, нали?
— Не са. Още им викат Братството. Може би вече и сестрите се считат за братя. — Тя вдигна рамене с хлапашка насмешка. — Не знам как го приемат сестрите, но иначе просто няма да влязат.
— И като стана дума — намеси се Адо, — ще можем ли да влезем там?
— Да, приемат посетители. Може да се наложи да поизчакате Нацуме, но няма да е задълго. Това му е най-хубаво на Отказа от плътта, нали? — Иса пак се ухили. — Нямаш грижа за разни дреболии като пространство и време.
— Отлична работа, Иси.
Тя ми прати въздушна целувка.
Но докато ставахме да си вървим, тя се навъси и явно взе някакво решение. Вдигна ръка и ни повика с пръст.
— Слушайте. Не знам какво сте замислили в Рила и, честно казано, не искам да знам. Но едно ще ви кажа безплатно. Този път старият Харлан няма да излезе от пашкула.
— Тъй ли?
Беше необичайно да не го стори за рождения си ден.
— Точно тъй. Придворна клюка, на която се натъкнах вчера. Загубили са още един наследник на пясъците Амами. Накълцан с нож за балиране, доколкото разбрах. Не го разгласяват, но напоследък милспортската полиция е малко немарлива с кодирането. Ровех се за всякакви сведения около Харлановия род и измъкнах това от потока. Както и да е, след като миналата седмица някой опече Сеичи в катера му, не искат да рискуват. Отменили са половината публични появи на фамилията и май дори Мици Харлан е получила двойна охрана от тайните служби. А старият Харлан ще си остане на склад. Твърдо. Мисля, че смятат да му покажат празненствата по виртуална връзка.
Бавно кимнах.
— Благодаря. Полезно е да го знаем.
— Е, съжалявам, ако това ще издъни някой зрелищен опит за атентат. Ти не ме попита и щях да си премълча, но би било адски досадно да биете толкова път дотам и да излезе, че няма кого да утрепете.
Адо се усмихна хладно.
— Не затова сме тук — бързо казах аз. — Но все пак благодаря. Слушай, Иса, случайно да помниш, че преди две-три седмици в пристанищния квартал очистиха още някаква дребна риба от Харлановия род?
— Аха. Марек Харлан-Цучия. Надрусал се с тетрамет, паднал от Карловия кей, ударил си главата и се удавил. Направо да ти се скъса сърцето.
Адо нетърпеливо размърда рамене. Направих й знак да изчака.
— Как мислиш, дали пък случайно някой не му е помогнал да се катурне?
Иса направи гримаса.
— Може. По тъмно Карловият кей не е от най-безопасните места. Но вече трябва да са го презаредили, а не се чува нищо за убийство. От друга страна…
— Защо да го разгласяват? — Усетих как емисарската интуиция се раздвижва, но чувството бе твърде неясно, за да го проумея. — Добре, Иса. Благодаря ти за новината. Не ни засяга пряко, но все пак се ослушвай, бива ли?
— Винаги се ослушвам, мой човек.
Платихме и я оставихме да седи с фосфоресциращи очи, арлекинска маска и светещо кълбо, трепкащо до нея на масата като някакъв питомен демон. Когато се озърнах, тя ми махна с ръка и в сърцето ми трепна обич, която изтрая чак докато излязох на улицата.
— Тъпа малка кучка — каза Мери Адо, докато вървяхме към морето. — Мразя да ми се правят на дечурлига от бедни семейства.
Свих рамене.
— Е, бунтът има най-различни лица.
— Да, и там не видях нито едно от тях.
Хванахме ферибот през Пролива до едно предградие на платформа в морето, наречено Източен Акан, навярно с надеждата, че онези, които не могат да си позволят жилище по склоновете на истинския Акан, ще се втурнат натам. Адо отиде да търси чай, а аз останах до перилата да зяпам движението из Пролива и постепенната промяна на перспективата. В Милспорт има магия, която лесно се забравя, когато си другаде, но навлезеш ли в неговите води, сякаш целият град се разтваря пред теб. Вятърът в лицето ти и белотревният дъх откъм морето разчистват градската мръсотия. Изведнъж те обзема необятен мореплавателски оптимизъм, който понякога трае няколко часа след като си стъпил на сушата.
Опитвайки да прогоня опиянението, аз присвих очи и се загледах към южния хоризонт. Там, забулени в бледата мъгла от водни пръски над водовъртежа, се извисяваха в гордо усамотение Рилските зъбери. Не се намираха чак в най-южния край на архипелага, но бяха доста близо до него. Двайсетина километра открито море на север ги деляха от най-близката суша — края на Ню Канагава, — а поне на десет километра наоколо нямаше дори и скала, върху която да стъпиш. Първите семейства открай време се бореха за високите терени в Милспорт, но Харлан направо ги бе ударил в земята. Прекрасните Рилски възвишения от блестящ черен вулканичен камък представляваха истинска крепост. Елегантно и властно напомняне за целия град кой командва тук. Орлово гнездо, изместило селищата на нашите марсиански предшественици.
Когато пристанахме до кея в Източен Акан, тихият удар сякаш ме събуди от сън. Открих Мери Адо до стълбичката за слизане и двамата бързо закрачихме по правите улици, проверявайки от време на време дали не ни следят. Десет минути по-късно Вирджиния Видаура ни посрещна във все още празния тавански склад, който Бразил бе избрал за щаб на операцията. Погледът й мина по нас като дезинфекциращ тампон.
— Добре ли мина?
— Да. Нашата Мери не си намери нова приятелка, но какво да се прави.
Адо изсумтя, промъкна се покрай мен и изчезна към вътрешността на склада. Докато Видаура заключваше вратата, аз й разказах за Нацуме.
— Джак ще е разочарован — каза тя.
— Да, и аз не очаквах такова нещо. Дотук с легендите, а? Ще дойдеш ли с мен до Китогръб? — Аз шеговито вдигнах вежди. — Виртуална среда.
— Мисля, че едва ли е добра идея.
Въздъхнах.
— Да, сигурно си права.
Глава 29
Манастирът на Китогръб и Девета улица беше мрачно здание с безлична фасада. Островчето Китогръб заедно с още дузина подобни късчета суша и рифове служеше като жилищна зона за работници от пристанището и морските индустрии на Ню Канагава. Магистрали и висящи мостове осигуряваха лесен достъп през водата до Канагава, но ограничената площ на тия сателитни островчета принуждаваше работниците да живеят в претъпкани сгради от казармен тип. Отрицателите просто бяха закупили стотина метра и бяха заковали прозорците.
— За безопасност — обясни монахът, който ни прие. — Разполагаме с ограничен персонал, а тук има много ценно оборудване. Преди да продължите, ще трябва да предадете оръжията си.
Под простия сив гащеризон имаше евтин и елементарен синтетичен носител тип „Фабрикон“, вероятно с вградена сканираща апаратура. Гласът звучеше като от развален телефон, а лицето от силиконова плът бе застинало в безметежно изражение, което може би отразяваше отношението му към нас, а може би не — малките мускулни групи на евтините модели никога не са свестни. От друга страна, дори и евтините синтетични тела често притежават машинни рефлекси и сила, а освен това този тук вероятно би издържал да го надупчат с бластер без друг резултат, освен да се ядоса.
— Разумно — казах аз.
Измъкнах рапсодията и му я подадох с дръжката напред. До мен Сиера Трес извади къс бластер. Бразил добродушно разпери ръце и синтът кимна.
— Добре. Ще ви ги върна на излизане.
Той ни поведе през сумрачен вестибюл с вечбетонни стени, където задължителната статуя на Конрад Харлан беше безцеремонно опакована с найлон, после влязохме в широко помещение, навярно бивш партерен апартамент. Два реда неудобни столове, евтини и примитивни като носителя на монаха, бяха подредени срещу старо бюро и масивна стоманена врата зад него. Зад бюрото седеше монахиня. Също като своя колега тя носеше синтетично тяло и сив гащеризон, но лицето й изглеждаше малко по-изразително. Може би полагаше повече усилия, опитвайки да се покаже достойна за новите правила.
— Колко от вас желаят аудиенция? — попита тя доста любезно, като се имат предвид ограниченията на синтетичния глас.
Ние с Бразил вдигнахме ръце. Сиера Трес подчертано се отдръпна настрани. Монахинята ни кимна да я последваме и набра кодова комбинация върху таблото на вратата. Металната плоча се измести с тежко чегъртане и ние прекрачихме в стая със сиви стени, обзаведена с пет-шест продънени дивана и система за виртуален трансфер, която изглеждаше не по-добре от монасите.
— Моля, настанете се удобно и нагласете електродите и хипнофоните както на холограмата, която ще видите от дясната си страна.
Настанете се удобно звучеше доста пресилено — диваните не бяха автоматични и не личеше да са създадени за нечие удобство. Все още се мъчех да намеря поносима поза, когато монахинята пристъпи към контролното табло и включи апаратурата. От хипнофоните зашепна звуков код.
— Моля, обърнете глави надясно и гледайте холоформата, докато загубите съзнание.
Колкото и да е странно, преходът се оказа по-плавен, отколкото бях очаквал от обстановката. В центъра на холосферата се появи трептяща осмица и по нея заиграха всички цветове на дъгата. Звуковият код забръмча в същия ритъм. След няколко секунди цветовете изпълниха зрителното ми поле, а звукът в ушите ми се превърна в шум на течаща вода. Усетих как политам към осмицата и пропадам през нея. По лицето ми пробягаха светли ивици, после се сляха в цялостна белота, сред която продължи да отеква ревът на течението. Всичко в мен сякаш се прекатури, обзе ме чувството, че светът се преобръща на сто и осемдесет градуса и внезапно се озовах на протрита каменна платформа зад буен водопад. Остатъците от трептящата пъстра светлина примигаха още веднъж като неясна дъга сред водните пръски, след това избледняха и изчезнаха. Около краката ми изведнъж изникнаха локвички, лъхна ме студен, влажен въздух.
Докато се обръщах да потърся изхода, въздухът до мен затрептя, сгъсти се и очерта безформена кукла от светлина, която се превърна в Джак Бразил. Ревът на водопада изтъня за момент, после пак се стабилизира. Трептящите цветове отново изникнаха във въздуха и отново изчезнаха. Локвите пресъхнаха за миг, сетне пак се появиха. Бразил примига и се огледа.
— Насам, струва ми се — казах аз и посочих плитките каменни стъпала, издълбани в скалата от едната страна на водопада.
Изкачихме се покрай скалата и излязохме под ярките слънчеви лъчи над водопада. Стъпалата се превърнаха в камениста пътека през обрасъл с мъх склон и в същия момент видях манастира.
Той се издигаше сред полегати хълмове на фона на назъбени планини, които смътно напомняха части от Шафрановия архипелаг. Представляваше класическа пагода на седем етажа с пет кули от изящно обработено дърво и гранит. Пътеката от водопада прекосяваше склона и свършваше пред огромна порта от огледално дърво, която блестеше под слънцето. Други подобни пътеки се отдалечаваха от манастира през хълмовете. Видях една-две далечни фигури да крачат по тях.
— Е, ясно защо са предпочели виртуалната среда — казах аз по-скоро на себе си. — Не може да се сравнява с Китогръб и Девета.
Бразил изсумтя. По целия път от Акан дотук не бе обелил и дума. Май все още не можеше да се примири с мисълта, че Николай Нацуме е обърнал гръб на плътта и света.