Няколко години по-късно, във връзка с лекомисленото или користно любопитство към Учителите, Е. П. ще заяви: „Това сте всички вие, теософи, които унижихте в мисълта си идеала за нашите Учители; това сте вие, които несъзнателно, с най-добри намерения ги осквернихте, като допуснахте, че те ще се занимават с вашите сделки, с раждането на вашите синове, с венчавките на вашите дъщери, с къщите, които си строите и пр. и пр…“
Ако подобно е отношението на някои теософи към Учителите, можем лесно да си представим какво е отношението на отявлените противници. Ирониите, сарказмите, грубите подигравки са най-невинните прояви на отрицанието. Старата дама е успяла да предизвика ненавистта на духовенството с антиклерикалните си изказвания, и мисионерите организират срещу нея истински заговор. Те използват съпрузите Куломб, работили доскоро като прислужници у Е. П. и изгонени от нея заради непочтеността им. Заедно със сребърниците, полагащи се за всяко предателство, Куломбовци получават от духовенството и съответни инструкции. Така се стига до сензационното „разкритие“ на двамата слуги, че те лично били помагали на Старата дама в мошенически трикове, представяни за феномени, и че прословутите писма на Махатмите били писани лично от Е. П.
По-късно цялата тази недостойна машинация, изградена върху лъжесвидетелства, бива разобличена, обаче опровержението, както винаги в подобни случаи, идва след като Блаватска е вече добре окаляна пред широката и неосведомена публика.
Но това, което най-дълбоко наранява Старата дама са не толкова гаврите към самата нея, колкото обидните думи спрямо Учителите. Малко преди смъртта си, в своя последен труд „Ключът към теософията“ тя ще признае: „Нашите най-добри теософи биха предпочели никога в никоя от книгите ни да не бяха се появявали имената на Учителите. С малки изключения книгите от този род са не само несъвършени, но изпълнени с грешки и заблуди. Имената на двама от Учителите бяха осквернени по всички възможни начини. Едва ли съществува медиум, който да не претендира, че ги е виждал… И което е още по-лошо, свещените за Окултизма имена бяха влачени в калта, омърсени от допира с отвратителни мотиви и неморални действия, додето хиляди хора бяха задържани извън пътя на истината и светлината, поради вредата и лошата репутация, която всички тия шарлатанства причиниха на нашата кауза. Повтарям, всеки искрен теософ съжалява днес до дъното на сърцето си, че тия неща и тия святи имена са били някога разкрити на публиката и би предпочел те да бяха запазени в тайна, в един тесен кръг на сигурни и предани приятели“.
Противно на това, което би могло да се очаква, скандалът, предизвикан от мисионерите, съвсем не се превръща в катастрофа за Т. О. По-скоро — обратното. Ако някои слабо-характерни членове побързват да напуснат движението, то далеч по-голям е броят на тези, които точно по туй време влизат в него. Полковникът, притежаващ тъкмо качествата, недостигащи на Е. П., се оказва талантлив и неуморен организатор. В резултат на неговите постоянни и безкористни усилия, движението наброява вече хиляди членове не само в Индия, но и по целия свят.
Колкото до Старата дама, в началото на 1885 тя преживява своята поредна среща със смъртта. Прикована на леглото от тежка сърдечна болест Е. П. трябва да изтърпи и едно добавъчно страдание. Излиза от печат прочутият на времето си „Доклад на Обществото за психически изследвания“, представляващ по същество обвинителен акт срещу Е. П. Въпросното общество, което вижда в теософите свои съперници, извършва доста обстойна, но не твърде съвестна анкета, за да докаже, че г-жа Блаватска е „един от най-съвършените, най-находчивите и най-интересните измамници, познати на света“. Върху един екземпляр на тоя свиреп „Доклад“ Старата дама е нахвърляла патетично писмо до приятелите си, в което ги заклева „Никога да не жертват своята почивка и своята чест, за да задоволяват любопитството на публиката“, скрито под претекста на научни интереси. Писмото, както можем да се досетим, носи послеслов: „Адиар, 5 февруари 1885, върху моето смъртно легло“.
Тя наистина е на смъртно легло по мнението на лекарите. А когато все пак оживява, бива й наредено на всяка Цена да замине за Европа, в някоя страна с умерен климат. От тук нататък пътищата на полковника и на Старата дама се разделят. Той продължава да работи за укрепване на Т. О. и предприема триумфална обиколка из Япония, а тя се установява в Германия, за да напише своята капитална творба — „Тайното учение“.
Навалицата от почитатели и любопитни около Е. П. се е пръснала. Блаватска е почти сама във Вюрцбург, а по-късно и в Остенде, ако не броим графиня Вахтмайстер, помагаща й когато може и доколкото може в писмената работа. Но това съвсем не означава, че Старата дама е намерила дългоочакваното спокойствие. Болестите, материалните затруднения, полицейският надзор и злобата на противниците продължават да я измъчват. Обществото за психически изследвания излиза с нов доклад, дело на някой си Хъдгсън, който се опитва да докаже, че писмата на Учителите, въпреки разликата в почерците, са излезли изпод ръката на Е. П. Има моменти, в които Блаватска е сякаш на ръба на отчаянието: „Кармата на Т. О. пада върху мене… И сега, когато съм обявена за най-големия измамник на века и отгоре на туй за руска шпионка, кой ще ме чуе или ще прочете Тайното учение! Как ще продължа работата на Учителя? О, проклети феномени, които предизвиквах, за да правя удоволствие на приятелите си и за да ограмотявам тия, дето ме заобикаляха… Ако умра, работата на Учителя ще пропадне и Обществото ще се провали“.
По-късно тя пише в едно писмо от Остенде: „Нещастна съм, защото няма кътче на тази земя, дето бих могла спокойно да живея и да умра. Защото нямам дом, нито никой, към когото бих могла да имам пълно доверие… Защото откакто вие заминахте, всекидневно съм тровена от полицията… която ми дава да разбера, че съм подозирана, дори във връзка с онази афера — милионът, задигнат във влака от Остенде за Брюксел!!! Защото лъжата, лицемерието и йезуитството свободно властват над света и доколкото нямам и не мога да имам нищо общо с тях, изглеждам осъдена. Защото съм уморена от живота и от борбата, от тая Сизифовска скала и от този вечен труд на Данаидите — а не ми е позволено да се измъкна от тази нищета и от всичко останало. Защото, дали съм права или греша, но съм зле разбрана. Защото съм излишна на тая земя, ето това е.“
Но подобни настроения на отчаяние са краткотрайни. И подир всеки страдалчески пасаж следва неизменното: „Аз съм много нещастна, но ще успея да издържа, не обръщайте внимание“. И Старата дама наново се заема със своята работа или както сама казва „с работата на Учителя“, сиреч с работата върху „Тайното учение“.
Свидетелствата на графиня Вахтмайстер и на други хора, помагали на Е. П. в подготовката на този огромен труд, напълно съвпадат с по-раншните свидетелства на Олкът. Блаватска пише без предварителен план и без предварително подготвена литература, като очаква темите да й бъдат внушени от невидими сътрудници, а необходимите цитати да изплуват в пространството. И нерядко, както в миналото, Старата дама изпраща в библиотеките свои приятели, за да проверят верността на цитатите, които тя вече е записала.
Това не означава, че авторката машинално се подчинява на една диктовка. Понякога Учителят сякаш изчезва за продължително време. Друг път просто наблюдава работата, без Да се намесва. Веднъж Е. П. казва на Констанс Вахтмайстер:
— Опитах дванадесет пъти да напиша тази страница както трябва, а Учителят всеки път ми казва, че е зле. Мисля, че Ще полудея от това постоянно повторение. Но оставете ме °ама, няма да спра, докато не успея, та макар и да прекарам цялата нощ.
На друго място в спомените си графинята отбелязва: „Колко пъти съм съжалявала за съдбата на цели страници от грижливо подготвени и преписани бележки, които само при една дума, едно внушение на Учителите, биваха хвърляни в огъня — сбор от сведения и коментари, които, струва ми се, биха били с неизмерима стойност за нас, сега, след като сме загубили нашата ръководителка.“ В случая става дума за унищожаването не само на несполучливи пасажи, но и на информация за неща, които би било прибързано и лекомислено да се разкриват пред света. Вахтмайстер сама пояснява, че в началото Е. П. е включвала в ръкописите си значително повече сведения „отколкото би било разумно да се съобщават на когото и да било, та дори и на мене… Във всеки случай знам със сигурност, че много наистина езотерически поуки трябваше да бъдат премахнати от текста и, както вече казах, много бележки на Учителите и много от копията ми бяха унищожени“.
Подобен начин на работа, при който внушенията и корекциите на Адептите се редуват с продължителни периоди на самостоятелно творчество без ясен предварителен план, трудно може да доведе до създаването на произведение с пестеливо изложение и хармонична структура. В такъв смисъл е и свидетелството на братята Бертръм и Арчибалд Кетли, повикани да участват в подготовката на книгата за печат. „Нашето твърдо мнение беше — спомня си Бертръм, — че целият ръкопис трябва да бъде преработен според точно установен план, тъй като в сегашния си вид нейната книга бе една втора Разбулена Изида, само че доста по-лоша, поради липсата на план и на връзка между отделните части. Подир няколко думи Е. П. ни каза да вървим по дявола и да правим каквото щем. Туй нещо вече й било дотегнало, тя ни го предоставяла и си измивала ръцете…“
От своя страна Арчибалд Кетли пояснява: „Това, което видях, бе една грамада от ръкописи, без определен ред, много от които бяха търпеливо и трудолюбиво преписани от графиня Вахтмайстер“.
Естествено, Блаватска съвсем не предоставя труда си на волята на двамата редактори, а просто се заема с тяхна помощ за цялостната преработка на ръкописа, особено що се касае до структурата. Сам Арчибалд свидетелства, че „цялото произведение е наистина нейно дело. Няколко точки, поставени тук и там, няколко внушения, корекцията на някоя дума, преведена от нея по френски маниер, ето до какво бе сведена нашата роля…“
Една година преди публикацията на този капитален труд усилията на Е. П. едва не се провалят поради поредното й умиране. Този път работата е по-сериозна отвсякога. Единият от лекарите твърди, че смъртта на пациентката е въпрос на часове, докато другият е на мнение, че по всички правила на медицината, пациентката би трябвало отдавна да е мъртва.
Мракът бавно приижда в стаята, дето Старата дама агонизира в леглото си и за никого няма съмнение, че това е нейната последна нощ. Графинята, останала едничка при болната, задрямва призори в креслото си, изтощена от безсъние.
„Когато отворих очи, вече бе почнало да съмва и аз бях обзета от ужасния страх, че Е. П. е умряла по време на съня ми… Обърнах се уплашена към леглото и видях, че Е. П. ме гледа спокойно със светлите си сиви очи… Какво се е случило? Вие изглеждате тъй променена (рекох). Тя отвърна: «Вярно е, Учителят дойде. Той ми предостави избора да умра и да бъда свободна или да живея и да завърша Тайното учение.
Той ми каза колко големи ще бъдат страданията ми и какъв Ужасен период ме очаква в Англия (защото трябва да отида там). Но аз помислих за учениците, на които ще ми бъде позволено да разкрия нещо, и за Т. О., на което вече съм дала кръвта на сърцето си и приех саможертвата. Сега, за да бъде всичко наред, пригответе ми кафе и нещо за ядене, а после ми донесете кутията с тютюна.»
Предсказанието на Учителя се сбъдва. Старата дама е обречена да преживее още един мъчителен период, но в 1888 г. «Тайното учение» най-сетне започва да излиза от печат. Написването на книгата с всички преработки и редакции трае не повече от три години, нещо удивително, ако се има предвид, че се касае за труд, надхвърлящ 2 500 страници и разработващ най-сложните и най-тъмни проблеми на човека и вселената.
Противно на казаното от Бертръм Кетли, «Тайното учение» съвсем не е втора «Разбудена Изида». Капиталната творба на Е. П. по широта на обхвата си и по стойността на разкритията далеч надхвърля нейното първо съчинение. Сам Бертръм Кетли след публикацията на книгата ще заяви: «Лично аз съм дълбоко убеден, че след като бъде проучено в дълбочина, а не оценено като разкритие, след като бъде разбрано и асимилираш, а не прието като текст на една догма, Тайното учение на Е. П. Б. ще се открои с неоценимото си значение и ще предложи такива внушения, указания и препоръки за изучаване на Природата и Човека, каквито нито едно от съществуващите произведения не е в състояние да предложи.»
Самата Блаватска не си прави особени илюзии за въздействието на своя труд, поне що се отнася до близкото бъдеще. Тя споделя с графинята, че «Тайното учение» ще бъде изучавано от малцина и че то ще трябва търпеливо да чака чак до следващия век, за да бъде напълно оценено“. Една малко песимистична прогноза, която днес, през дистанцията на близо сто години, би ни се сторила прекалено оптимистична. Тази изключителна книга и досега не е получила заслужената си оценка и, което е по-важно, изследователите от различните клонове на науката и досега не са надзърнали в нейните страници, за да разберат колко много отправни точки за откривателство са ясно набелязани там.
Днес изглежда абсурдно, че при цялата широка, макар и понякога скандална популярност на Блаватска в края на миналия век, нейните два капитални труда са останали тъй слабо познати и тъй повърхностно оценени. Може би причината за този абсурд лежи донейде и у самата авторка. Голямата усложненост на изложението, прекаленото изобилие на цитати, примери, полемични бележки, честите отклонения в странични теми и детайли, множеството непонятни санскритски термини, въведени в постоянна употреба, без да бъдат винаги задоволително обяснени, най-сетне колосалният обем на нелишеното от повторения изложение — всичко това обезкуражава читателя без солидна подготовка и сервира добавъчна аргументация на противника-специалист. Може смело да се твърди, че повечето критици на Блаватска са отрекли произведенията й, без да си дадат труда да ги прочетат.
Скептицизмът и враждебността към „Тайното учение“ не се пораждат от частичните несъвършенства, присъщи на всяко човешко дело. В случая специалистите изпитват раздразнение даже пред факта, че някакво си учение, донесено от една изостанала страна като Индия, се противопоставя на западния философски гений и се обявява за висша истина. Те са скандализирани от дързостта на Е. П. да обявява една традиция, датираща от дълбока древност, за нещо по-съдържателно и по-верно от най-новите открития на съвременната цивилизация. Своеобразието на източната мисъл ги отблъсква.
Херметизмът на източната символика ги дразни. А особено ги дразнят бележките на авторката, че Учението си има своите тайни страни, които засега не могат да бъдат разкрити. Неспособни да проумеят истинския смисъл на тия бележки, както впрочем и смисъла на цялото изложение, критиците на Блаватска го отхвърлят с един замах, според старото правило, че щом нещо е непонятно, то без друго е нелепо.
Така стигаме до равносметката. Серия от странни феномени, призвани да насочат очите на света към непознатото, но предизвикали само хули и присмех. Едно Теософско общество, създадено за да прерастне в широко духовно движение и което в наши дни по-скоро вегетира, отколкото еволюира. Най-сетне, няколко обемисти тома, изпълнени с големи истини, но прочетени докрай от малцина и разбрани от единици. Наистина скръбна равносметка.
Може би причината е в примитивното съзнание на обществото, към което е отправено посланието на Адептите. Може би вината е в пратениците, натоварени да популяризират посланието и неуспели да изпълнят задачата с необходимото умение. Вероятно — и едното, и другото.
В едно писмо до графинята Старата дама споделя извода си от неотдавнашен разговор с Учителя: „Ако бях разкрила само философията на Учителя, оставяйки настрана феномените, това би бил успех. Тези проклети феномени погубиха репутацията ми, дребна работа, която съм готова да приема, но те погубиха и Т. О. в Европа.“
А в „Ключа на теософията“ Е. П. поставя и проблема, който стои пред нас:
„Въпрос. — Но ако вашето Общество е ръководено от тъй добри и тъй мъдри хора, как е било възможно да се извършат толкова грешки?
Отговор. — Учителите не ръководят нито Обществото, нито дори създателите на Обществото и никой никога не е казал, че правят това. Те се задоволяват да бдят и да закрилят… Учителите гледат бъдещето, а не настоящето и всяка грешка представлява натрупване на мъдрост за идните дни. Онзи, другият «Учител», който даде пет таланта на един човек, не му каза как да действа, за да ги удвои и не попречи на глупавия слуга да зарови в земята едничкия получен талант. Всеки трябва да придобие мъдростта чрез собствения си опит и собствените си заслуги.“