Богомил Райнов
Нощта е тъмна колкото си ще и видимият свят е затворен в конуса бяла светлина, излъчвана от флуоресцента: отляво — ниската сграда на митницата, отдясно — будката на граничния контрол, а в средата — моят стар москвич.
Унгарският граничар, дето стърчи до колата ми, вероятно е жертва на вроден педантизъм или на убийствена скука. Той дълго прелиства паспорта ми, който е съвсем нов, следователно почти празен. После отново се връща към началния лист, поглежда недоверчиво снимката, а сетне още по-недоверчиво — самия мене, за да прецени аз ли съм, или не съм аз. Накрая, установил почти със съжаление, че все пак съм аз, прави кръгом и влиза в будката, за да удари щемпела.
Две минути по-късно оцветената като зебра греда на граничната бариера бавно се вдига, за да ми даде свободен път към нощта и към онзи, другия свят.
Отпърво другият свят ми се представя също като тоя, дето е останал зад гърба ми: тъмно облачно небе, под което се простира мастиленочерно поле, пресечено в средата от летящата бяла лента на пътя. А после внезапно изниква градът.
Съвсем внезапно наистина, без встъпителни предградия, крайградски съборетини, мрачни депа. От двете страни на шосето израстват две красиви старинни сгради, чиито бели фасади с високи прозорци и гипсови гирлянди са ярко осветени от неона. По-натам следват други сгради, все такива бели и нереални като сън или мираж сред околния мрак. Още по-натам…
Още по-натам не успявам да стигна, защото шосето и тук е пресечено от гредата-зебра на гранична бариера.
Австрийският служител се различава от унгарския си колега главно по униформата. Що се отнася до мнителността… Все пак прелистването на един документ, колкото и бавно да върви, си има край, тъй като паспортът не е библия. Гредата-зебра и този път се изправя на задницата си, за да пропусне тия двама подозрителни типа — мизерния москвич и неговия собственик.
Вляво, на сто метра отвъд бариерата, зелени неонови букви оповестяват.
ШАНЖ
Малко по-нататък розови неонови букви гласят:
БАР
Имам достатъчно шилинги, така че подминавам едноетажната нова сграда на банката и спирам пред едноетажната нова постройка на бара. Масите на терасата пред заведението са пусти, тия във вътрешността — също. Пред двете празноти изборът ми спира върху тая навън.
Келнерът се появява с любезна усмивка. Най-после една усмивка подир толкова подозрителни погледи. Пускам в действие немския си речник, за да поръчам кафе, и с известно задоволство установявам, че човекът ме е разбрал.
Терасата е осветена само от витрината на заведението. Няма смисъл да се хаби електричество за един-единствен клиент. Наоколо тъмнеят декоративни храсти. Улицата е също полутъмна и чак там, вдясно, дето е бариерата, блестят големите предупредителни надписи „СТОП“ и „МИТНИЦА“.
Келнерът ми донася кафето заедно с касовата бележка, поема парите и повторно се усмихва приветливо, след като установява, че съм прибавил пет шилинга за усмивката.
Кафето е добро. Тишината — също, подир многочасовото бръмчене на мотора. Приятна е и нощната хладина, изпълнена с лек дъх на бензин, на американски цигари и на лято. Вдясно, под жълтата светлина на предупредителните надписи, един полицай и двама митничари пушат и бъбрят.
И внезапно — воят на сирената. Не откъм границата, а от обратната страна. Ония при бариерата се разтичват и под техните команди някакъв тежък камион с ремарке изпълзява от сянката на крайпътните дървета и блокира шосето.
Воят на сирената се засилва, раздават се изстрели и ненадейно, не откъм границата, а от обратната страна, блясват прожектори и изревава мотор. Едно тъмно порше с мощно сияещи фарове лети стремглаво към бариерата. Обаче пред бариерата вече има втора бариера — камионът с ремаркето. Спирачките на поршето изпищяват остро, колата намалява скоростта, изскача от платното и влиза в тесния проход между бара и банката.
— Дотук. Проходът е задънен от ниска желязна ограда.
Трима души изхвръкват от колата и се затичват към оградата. Те са почти до мене, разделят ни само декоративните храсти, затуй виждам ясно как един от тримата хвърля някакъв тъмен предмет в храстите, преди, да продължи нататък. Ако е бомба, спукана ми е работата.
Надали е бомба, щом още съм жив. Освен ако е със закъснител. Бегълците едва са изчезнали в мрака отвъд оградата, когато до поршето спира полицейската кола със сирената. Дотичват няколко полицаи от граничния пункт. Разнасят се предупредителни викове и неясни нареждания, сетне всички се втурват в тъмния проход между бара и банката.
На шосето срещу терасата вече се е събрала групата на коментаторите: келнерът, съдържателят, двама младежи от бензиностанцията с жълти каскети и пазачът от банката с черна фуражка. Но данни за по-обширен коментар, изглежда, не достигат, ако не се броят раздаващите се нейде съвсем далеч изстрели. Групата скоро се пръска. Съдържателят и келнерът се прибират. Време е и аз да потеглям.
Потеглям без бързане. В подобни мигове не е желателно да ставаш център на внимание. Москвичът с умерена скорост се движи по улицата, осветена от крайпътните лампи и засенчена от крайпътните дървета. В колата нахлува дъх на влага, на прах и прясно полети градини. Зад тъмната листовина се мяркат призрачните фасади на старинни здания. А малко по-натам градът внезапно свършва. Тъй внезапно, както е изникнал. Един град привидение. Един град от дузина сгради плюс една бариера.
Улицата отново е станала шосе. И отново същия пейзаж: тъмното облачно небе, мастиленочерната равнина и бялата лента на пътя, летяща насреща ми, летяща все по-бързо, защото вече няма пред кого да се докарвам.
Шосето е съвсем безлюдно. През този граничен пункт минават малко хора, особено в това време на годината и в тоя късен час. Само от време на време насреща се появява някоя кола, блясва предупредително с фаровете, като сменя дългите с къси, задминава ме и изчезва.
Карам тъй около половин час, после отбивам в някакъв паркинг, обозначен с един надпис и с два импозантни коша за отпадъци. Уместни съоръжения, за да не хвърлят пътниците боклуците си, където им попадне. Макар че някои продължават да ги хвърлят. Като оня, бягащия, с неговия тъмен пакет, запратен в храсталака.
Пакетът се е оказал обемиста ръчна чанта, лежаща в момента не сред храсталака, а в москвича, до краката ми. Би било проява на крайна извратеност, след като човек е видял онуй, което бях видял аз, да мине край съответното място и да не се наведе да вдигне изоставения предмет.
Гарирам колата между двата големи коша за отпадъци и се заемам да проверя отпадъка, въргалящ се в нозете ми. Налага се да установя, че чантата съдържа тъкмо това, което съм се надявал, че ще съдържа, и точно същото, което съм се боял, че може да не съдържа. Пари. Долари. В пачки по десет хиляди. Много пачки, цяла чанта.
ПЪРВА ГЛАВА
Ако държа да разкажа съвсем изчерпателно цялата тази история, би следвало да започна от раждането си. Но в случай, че реша за по-кратко да прескоча 40 години биография, мога да почна от това, че жена ми ме изгони.
Не искам да кажа, че ми изхвърли багажа от прозореца и ме изрита по стълбите. Багажа Бистра задържа за себе си, поне що се отнася до всичко, което можеше да й влезе в работа. Колкото до из-ритването, тя нито разполагаше с необходимата за това физическа сила, нито имаше склонност към спорта. Просто ми обясни, че сега, след като сме отдавна разведени, съжителството ни в един и същ апартамент става все по-неудобно. Защото, макар да продължавах по навик да я наричам „жена ми“, ние наистина бяхме разведени вече цели два месеца, с всички предвидени от закона формалности.
Специално за неудобствата на съжителството Бистра наистина бе права. Едно от нещата, които постоянно са ме удивлявали у нея, е именно, че почти винаги бе права. Права беше още в началото, когато твърдеше, че бракът ни се е оказал едно малко корабокрушение. Права беше и по-късно, когато свикна да ме нарича опак човек. Права беше и накрая, когато с естествения порив на всеки корабокрушенец потърси изход от удавянето в обятията на Жорж.
Неудобствата на съжителството станаха съвсем очевидни още след развода. Преди всичко Жорж, ако не формално, то фактически, се пресели у нас. А освен това двамата започнаха да водят светски живот. В началото жена ми нямаше нищо против да бъда свидетел на тоя светски живот. Това беше добра възможност да ми натрие носа и да ми покаже нагледно как весело би следвало да живее едно младо семейство.
За да избягна нагледната агитация, стараех се да се задържам възможно по-малко у дома. Но понеже все пак трябваше да се преспива някъде, налагаше се да се прибирам поне в късните часове. Обаче късни яли не, жилищното ни устройство бе такова, че не можех да проникна в стаята си, без да прекося хола, където пет-шест двойки правеха танцова гимнастика под воя на магнетофона или се наливаха с вносен концентрат.
Имаше и тихи нощи, когато пред заплахата на съседите, че ще извикат милиция, нашите гости се задоволяваха само с концентрат и покер и когато холът бе до такава степен задимен от цигарите, та ми се отдаваше да се промъкна до спалнята почти незабелязано.
Всъщност ако някой някога ме забелязваше или даваше вид, че ме забелязва, това бе единствено Беба, една от приятелките на жена ми. Беба, доколкото може да се вярва на собствените й думи, отдавна ми беше хвърлила мерак и когато жена ми снизходително я питаше: „Какво интересно намираш у тоя кисел човек?“, Беба се задоволяваше да отвръща: „Ами нали знаеш: едни обичат сладкото, други — киселото“. Така че случваше се Беба да вдигне очи от картите тъкмо когато се готвех да хлътна в спалнята.
— А, Тони! Какво се промъкваш като крадец? Ела тук де! Ела и седни до мене, сега поне си свободен.
Сядах, разбира се, за да не се покажа съвсем антисоциален, и даже изпивах два-три пръста концентрат, додето Беба ме ухажваше, когато се случеше да е пас, като ме заплашваше, че колкото и да съм дръпнат, все пак няма да й се изплъзна. Допускам, че ме ухажваше именно защото обичаше киселото, като в случая подразбирам не самия себе си, а жена си, която въпреки външно независимия вид, съвсем определено се вкисваше от приказките на Беба. То се знае, Бистра пет пари не даваше за мен, освен дето беше свикнала да ме третира като частна собственост. А когато се опитват да ви свият нещо, което смятате за своя собственост, това винаги дразни, дори в случай че нещото съвсем не ви е притрябвало. Силата на инерцията. Която не се оказа бог знае каква сила, защото една заран бившата ми съпруга внезапно заяви:
— Така не може да продължава повече!
— Наистина — кимнах. — Ония отдолу непременно ще съобщят в милицията.
— Знаеш, че друго имам предвид.
И понеже пропуснах да запитам „Кое друго?“, тя сама поясни:
— Това съжителство става съвсем непоносимо.
— Виждаш, че правя всичко възможно, за да го търпя.
— Не говоря за теб, а за мен! — избухна Бистра по оня мил стар начин, от времето на брачните ни отношения.
Разговорът се водеше в кухнята, където, седнал в единия край на покритата с мушама маса, допивах собственоръчно свареното кафе. Допивах го и разсеяно обхождах с очи мушамата, украсена с дребни зелени детелини и напомняща прерия, над която мудно се носеха сивотеменужните облаци дим на цигарата ми.
Часът на заранното кафе бе един от тихите часове в моя ден. Подир нощните занимания на светския живот жена ми и Жорж се вдигаха едва към обяд. Жена ми засега не ходеше на работа, тъй като пак чакаше да бъде назначена на някакво място, което щяло да й прилегне. А работата на Жорж бе някаква такава неопределена, инспекционна или пласьорска, изобщо никога не разбрах точно каква, но която му позволяваше да се запилява насам-натам, да спи до късно и да отделя известно време за своето любимо хоби — частната търговия с вносни артикули.
Тази заран обаче трудно би могла да се нарече тиха. Изправена до вратата, жена ми стоеше в бойна поза, леко разкрачена и с ръце на хълбоците.
— Не разбирам какво искаш от мене — промърморих.
— Свобода! Разбираш ли: свобода, нищо повече!
Тя продължаваше да стои все тъй в предизвикателна бойна поза.
— Вдигни си едната ръка — рекох.
— Защо да си вдигам ръката?
— Ще излезе, като че държиш факел. Статуята на Свободата от нюйоркското пристанище.
— Бих ти показала един факел, но ми се свиди вазата — отвърна тя.
Вазата наистина се мъдреше съвсем готова, на бюфета.
Сетне, вероятно решила, че преди да стигне до силните средства, не е зле да опита по-меките, Бистра произнесе с друг тон:
— Една жена не може да живее с двама мъже едновременно, Тони.
— Ти не живееш с двама.
— Обаче съседите мислят другояче. С единия вече разведена, с другия още неомъжена, а живее и с двамата.
— Нищо не ти пречи да се омъжиш.
— Ти ми пречиш.
— Мога да ти дам веднага разрешение в писмена форма, за да ти послужи, където потрябва.
— Жорж каза, че ще сключим брак само след-като освободиш апартамента.
— А къде искаш да се инсталирам? На тротоара?
— Не говори глупости. Става дума ти и Жорж да си размените квартирите.
Мълчах десетина секунди, като съобразявах под каква форма да поднеса отказа си. Но жена ми, решила, че се колебая, побърза да продължи атаката:
— Жорж има стая в голяма удобна къща. Тия, хубавите къщи на старата буржоазия. На две крачки оттук, в центъра. Чудесно изложение. И още едно предимство: съквартирантите са само мъже. Истински дюшеш за женомразец като тебе.
Продължавах да мълча и да обмислям отказа си. Обмислях го без особено вътрешно убеждение. Жана ми и този път имаше право, защото разбираше, че подир неизбежната за случая реторика ще отстъпя. Да се чудиш просто как една такава жена, без излишък на интелект, винаги може да има право.
— Няма какво да умуваш — поде тя отново щурма. — Това трябва да стане. Друг изход няма.
Тя замахна с ръка, за да придаде по-голяма категоричност на последната фраза.
— Чудесно — казах. — Само вдигни я по-високо тази ръка. Все едно че държиш факел.
* * *
Статуята на Свободата и всичко друго от тоя род, това наистина е чудесно. Лошото е, че след като получиш свободата, първото, което установяваш, е, че няма какво да я правиш. И вместо да ликуваш пред избавлението, усещаш някаква безгранична празнота. На следния ден към обяд Жорж надниква в стаята ми.
— Да ти помогна ли за багажа?
— Няма какво да помагаш. Готов съм.
Багажът се свежда до три парчета. Един доста нов куфар от фибър, дето са дрехите, друг картонен, съвсем разнебитен и завързан с въже, дето съм изблъскал книгите, и най-сетне една бохча, в която Бистра великодушно е сгънала няколко чаршафа и пеш-кири от най-амортизираните.
Поемам куфарите, Жорж нарамва бохчата и тръгваме към стълбището, съпроводени от Бистра.
— Новият куфар ако не ти трябва, ми го върни — подхвърля жена ми на изпроводяк.
— За к’во ти е? — промърморвам. — Имаш толкова куфари.
— Другите са пълни с дрехи. А този ми е за зимните палта. Няма да ги сложа на главата си.
— Не бой се — смига ми Жорж. — Аз такъв гардероб ще ти дам, че можеш да приемаш мадами в него.
— Ти и в гардероба ли си ги връткал? — запитва го Бистра.
Но Жорж вече слиза с бохчата по стълбището.
Наблъскваме багажа в жигулито и потегляме. Вътре в колата е адска жега, но и навън не е по-хладно. Булевардът е натъпкан с коли и пешеходци. Жорж кара едва-едва, втренчил поглед през стъклото.
Навалицата напира по тротоара край нас. Жегата прави хората лениви или нервни. Ленивите едва се тътрят, а това още повече дразни нервните, които ядосано се опитват да ги задминат.