Богомил Райнов
Тази книга е роман, сиреч плод на писателско въображение.
Героите, обстоятелствата в нея са недействителни.
Всяко възможно сходство с реални лица и факти е напълно случайно.
* * *
„Понеже няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве.“
Първа част
НАЙ-ПОСЛЕ У ДОМА
Цюрих е хубав град — това го пише във всички пътеводители. Изобилства с разни забележителности и е разположен на прочутото Леманско езеро. Но след като си киснал тук сума време без работа и след като нямаш представа колко още ще киснеш, красотата на града и околностите му престава да те вълнува. Занимаваш се с по-дребни неща — примерно къде да влезеш и да изпиеш едно кафе.
На малкия площад имаше две кафенета: „Кристал“ и „Селект“. Ако бях влязъл в „Кристал“, вероятно щях да си спестя някои бъдещи неприятности. Аз обаче не можех да зная това, затуй напосоки влязох в „Селект“.
Подир яркото слънце навън заведението ми се стори мрачно. Почти тъмно и почти безлюдно. Разбрах, че не е безлюдно, когато на масата ми, едновременно с поръчаното кафе, се появи и Боби.
— Помниш ли кой съм?
— Как не. Напоследък все за тебе мисля.
— Тогава почерпи.
И без да чака съгласие, заръча на минаващия келнер:
— Арнолд, едно мартини, моля.
Да срещнеш българин в Цюрих не е рядко явление. Швейцарците дълго преди падането на стената негодуваха, че този град се е превърнал в разпределителна гара на източноевропейските гастарбайтери. Подобно твърдение едва ли би могло да засяга Боби. Той никога в живота си не е бил арбайтер. Освен туй в момента беше друсан. Не прекалено. Смръкнал бе само поредната си доза.
— Кент ли пушиш? — запита, след като отпи глътка от донесеното мартини.
Поднесох му пакета. Запали, вдъхна дълбоко дима и бавно го изхвърли, заедно е въпроса:
— Как е Вальо?
— Нямам представа.
— Ти ли го натопи?
— Не знам за какво говориш.
— Говоря си просто.
Отпи още глътка и погледна през витрината.
— Онази трошка твоя ли е?
Кимнах. Имаше предвид сивото ми беемве, паркирано до насрещния тротоар.
— Свършила е курса. Не възразих.
— Бих могъл да я откарам до автомобилното гробище срещу дребно заплащане.
— А новата кола кой ще ми я достави?
— Пак същите, дето им слугуваш. Толкова добре слугуваш, пък те не плащат. Резил.
— Ще прощаваш — промърморих, като погледнах часовника си. — Но трябва да вървя.
— Върви, върви. И много здраве на Вальо. Погледна ме с погаснал поглед и добави:
— Ако е още жив.
Казано е, че не се знае от кой храст ще изскочи заек. Но в същия дух може да се твърди, че не се знае изпод кой камък ще изпълзи змия. Случайната среща с Боби на пръв поглед бе дреболия без значение, обаче патилите и препатили хора не се осланят на първия поглед. Боби бе дребен наркопласьор, от когото преди години бях получавал сведения за друг, по-едър наркопласьор — споменатият Вальо. Лошото е, че наркопласьорите живеят и се препитават на групи — една жилава кръвоносна система, призвана да издържа натиска на околната враждебна среда. И нищо чудно, ако в същия този момент, в който се движех към хотела, Боби вече уведомяваше аверите си за моята поява.
Това опасение се загнезди в главата ми като дребна добавка към усещането за безизходица, което от известно време ме преследваше. Последното указание, получено от Центъра, гласеше: „Стой там и чакай ново нареждане“. Стоях и чаках, вече не знам от кога, а единственият отговор на сигналите ми беше мълчание.
Непредвидената среща с наркомана ме подтикна към най-простото, а може би и най-разумно действие: да се завърна в страната. Не за да нося много здраве на Вальо. Какво става с Вальо, това ми беше известно и без да се връщам.
Същият следобед, след като бях уредил сметката си в хотела, вече се движех с беемвето в посока Сен Гал. Движението по автострадата не бе твърде натоварено, тъй че бързо долових в огледалото за обратно виждане един често повтарящ се елемент: масленозелен Мерцедес, последен модел, движещ се неотстъпно зад гърба ми. Приложих обичайните в подобни случаи няколко трика, за да установя случайна ли бе тази близост с колата ми или нарочна. Нарочна бе, грешка нямаше.
Различавах само човека на волана, мършав мъж с големи тъмни очила. При дистанцията от петнайсетина метра не можех точно да различа колко и какви са спътниците му, обаче това не бе от значение. Ако трябва да бъда гръмнат, работата може да свърши и сам човек. Но в Швейцария подобни неща не се вършат посред бял ден. Това е страна, дотолкова изостанала от динамиката на века, че ако полицаят примерно се спъне в проснатия край пътя труп, той не се задоволява с това да го прескочи, а започва да търси свидетели и да задава въпроси. Изобщо използва всяка дреболия, за да си придава важност.
Започваше да се смрачава, когато беемвето пое край Боденското езеро. Ако преследвачите ми имаха намерение да предявят някакви претенции срещу мене, тъкмо сега бе времето да го направят. Защото тук се срещат границите на три държави и постовете на митничари и полицаи са на всяка крачка.
Движех се без определена цел, следвайки крайбрежното шосе, с надеждата, че онези от мерцедеса ще се отегчат от това безсмислено шляене и ще ме изоставят. Нищо подобно не се случи.
Отдавна бе нощ. Но понеже крайпътните заведения работят денонощно, аз натри пъти спирах да изпия чаша кафе, невъзмутим и безгрижен. Е, не съвсем. Имах все пак и една грижа: да паркирам беемвето така, че да бъде винаги пред очите ми. Когато се озовах отново в Сен Гал, откъдето бях тръгнал да обикалям езерото, реших да продължа към Германия, пресякох границата и се насочих към Кемптен. В съпровод с мерцедеса, естествено.
Главното шосе разтягаше монотонната си бяла писта върху висок насип. Вдясно от него, няколко метра по ниско, тъмнееше тесен второстепенен път, чиято крайна цел се губеше в нощта. Двете шосета бяха разделени от стръмен тревист терен. Да се прехвърлиш от горното шосе в долното през този стръмен терен бе равно на салтомортале. Но ако се има предвид, че аз и беемвето ми бяхме вече почти за изхвърляне, какво значение, ако краят ни настъпеше тъкмо сега и именно тук в тази безлюдна, захлупена от нощта равнина.
В момента шофирах с умерена скорост. Нямаше закъде да бързам. Натиснах газта едва когато в далечината се появиха някакви сгради, заобиколени от високи дървета. Шосето завиваше зад тях — една възможност да изчезна за миг от погледа на преследвачите си, с цел да изпробвам салтоморталето, преди мерцедесът да ме е връхлетял.
Изпробвах го. Ако колата ми, спускайки се по стръмния наклон, се бе преобърнала, не беше необходимо да ни убиват. Щяхме сами да стигнем до леталния изход. Но таратайката, вдъхновена от отчаяната смелост на онези, които нямат какво да губят, издържа. Килна се бясно веднъж натам и веднъж насам, а подир туй, възстановила равновесието си, направи кръгом и се понесе с пълна скорост напред в мрачината, където вероятно се намираше Австрия.
Много хора проклинат самотата, аз направо я обожавам. Имах усещането, че в този бурен и враждебен свят сме останали в момента само аз и нощта. Почувствах се дотам успокоен, та едва не заспах, тъй че нямам точна представа как съм изминал разстоянието от Брегенц до Виена. Сигурен съм само, че повече не видях зад гърба си масленозеления мерцедес.
Подир дългото мотаене по пътищата и при още по-дългото препускане, което ми предстоеше, трябваше да спра, за да отдъхна нейде поне за малко. Мотелът на десетина километра преди Виена ми беше добре познат. Умерени цени, уютни стаи, чисти легла. Единственото неудобство бе, че нямаше как да наглеждам бричката си, а някаква маниакална мнителност ми подсказваше, че трябва да я държа под око.
Додето се колебаех дали да се възползвам от уюта на хотелското легло или да се задоволя с вмирисаната на бензин коруба на беемвето, изглежда съм заспал. Събудих се по някое време и ми се стори да долавям лек шум край колата. Погледнах навън — не видях никой. Бе късен следобед. Нямаше време за сън. Закусих набързо в ресторанта и отново се върнах при бричката. Проверих бензина, маслото и вече щях да потегля, когато маниакалната мнителност отново ме облада.
Пакетът, пъхнат под задната седалка бе обикновен кашон за цигари Кент. Странното беше само това, че не бях го пъхнал аз. В кашона, както се и полагаше, бяха наредени десет пакетчета Кент. Но и тук нещо необичайно: в пакетчетата, вместо цигари имаше наркотик. Не от онзи скъпия — пречистения хероин или кокаина, а някакъв просташки опиат, чието долно качество достатъчно ясно личеше по тежката миризма и кафеникавия цвят на прашеца. Нищо чудно: стафът не бе предназначен за консумиране, а за компрометиране.
Безполезна мозъчна гимнастика беше да гадая кога точно ми е пробутай кашонът — дали по време на съня или по време на закуската. По-важното беше да се отърва час по-скоро от него. В горичката зад хотела бълбукаше чист планински поток. Позволих си да го замърся временно, като изсипах в него съдържанието на пакетчетата. Подир което изхвърлих амбалажа в най-близкото кошче за смет, австрийците обзавеждат с кошчета за смет даже горите си.
Вътрешният глас ми нашепваше, че автори на операцията за компрометирането ми са същите онези типове, дето бяха ме следвали с мерцедеса. Целта на операцията беше да бъда наказан и изхвърлен от обращение заради историята с Вальо. А финалът следваше да се разрази при проверката в някой от следващите гранични пунктове. Кой точно ли? Трудно беше да се предвиди, тъй като до София те бяха шест. И защо ми трябваше да предвиждам. В момента това вече не бе от значение.
Поех отново към родината, като спазвах стриктно правилника за движение. Минавах граница след граница, без никъде да бъда задържан за проверка. Един вече възрастен господин и една вече стара кола с немска регистрация, при това идващи от такава порядъчна страна като Швейцария — какви ти проверки. Граничарят само хвърля бегъл поглед на документа ти и машинално маха с ръка: „Хайде, минавай“
Оказваше се, че катастрофалният за мене финал не е свързан с определена граница. Организаторите му са разчитали просто на моя малшанс да бъда спипан в кой да е от шестте невралгични пункта. И само по някаква случайност са останали излъгани, понеже при мене малшансът съвсем не е рядкост.
Макар да се случва понякога и на мен да ми провърви.
Калотина. Най-после у дома.
Заковавам изпрашеното си беемве пред контролния пункт и подавам паспорта. Противно на обичая дежурният офицер не бърза да ми го върне. Прелиства го бавно, сетне вдига телефонната слушалка. Млад е и очевидно от онези, дето обичат да си придават важност. Един вид: може и да си редовен, обаче все пак си в ръцете ми. Накрая оставя слушалката и почти без желание ми връща документа.
Сега е ред на митническата проверка. И тук, противно на обичая, държат да покажат, че властта е в техни ръце. Шефът на екипа дори прави знак да се отбия в страничната алея. Досега не ми се е случвало, но човек се учи додето е жив.
— Отворете багажника.
Подчинявам се. Старшият заедно с младшия бърникат известно време вътре, после се заемат с мотора. Накрая мирясват.
— Свободен сте.
Понечвам да заема отново мястото си в беемвето, но митничарят ме спира:
— Колата ще остане тук.
— Как бе, за какво ще остане?
— За проверка.
Подир което благоволява все пак да ми обясни, че номерата са май пренабити и изобщо има вероятност возилото да се окаже крадено.
— А аз как ще се прибера в София?
Онзи свива рамене. Помощникът се оказва по-отзивчив:
— Няма проблем. За града постоянно пътуват коли. Запътвам се към служебното помещение.
— Вие къде? — спира ме някакъв на вратата.
— Искам да телефонирам.
— Тук е само за служебни лица.
Бих могъл да отвърна, че и аз съм служебен, обаче не ми е в привичките. Има хора, дето с цялото си държане говорят „знаеш ли кой съм аз“. Моят стил е да давам вид, че съм никой. Господин Никой — така ме бе кръстила навремето една дама от френското разузнаване.
Отправям се към будката за граждани, въпреки предчувствието ми, че телефонът там е повреден. Познал съм. Сега вече няма съмнение, че най-после съм у дома.
У дома съм и животът е хубав, и дребните неприятности съществуват само за да ти напомнят, че още си жив.
Ранна слънчева сутрин в късното лято. Чаша кафе в бюфета ме предпазва от изкушението да заспя, както седя на стола. Умирам за сън. Това е единственото чувство, което изтласква от съзнанието ми всякакви разсъждения за близкото бъдеще.
Допускам, че в полубудно състояние съм излязъл от бюфета, залепил съм се до някакъв шофьор на камион и съм измолил да ме откара до града. Споменът ми за следващите минути е доста смътен. Шофьорът е някакъв тип на средна възраст, навярно доста общителен, макар да долавям само отделни фрази от монолога му:
— Хубаво е да се връщаш от чужбина, а?
— Така е — кимам.
— Но още по-хубаво е да заминаваш.
Не знам какво друго казва, понеже отново задрямвам. Събуждам се, когато усещам, че ме тупа по рамото:
— Ставай, приятел, съмна се! Аз съм до тук. Слизам. Човекът ми подава куфарчето и прави знак към мигащия светофар.
— Ей там е спирката на автобуса.
Продължителното висене на спирката и блъсканицата в претъпкания рейс ми помагат да се разсъня. Трябва най-първо да се обадя в службата, после ще спя — казвам си, като слизам. Работният ден вече е почнал, но изглежда закъснелите за работа са повече от редовните, понеже улиците са пълни с народ.
Ето го и министерството. Голямата бяла сграда със строги очертания и с каменния лъв пред входа, като страж на реда и сигурността. Винаги съм се питал защо този свиреп лъв се е наежил точно в посока към „Граф Игнатиев“. Навярно очаква тъкмо оттам да се появи неприятелят. Подминавам благородното животно и се отправям към служба „Пропуски“ на отсрещния тротоар.
— При генерал Пеев — съобщавам на гишето. Дежурният, вместо да попита „за кого да доложа?“, ме поглежда безучастно.
— Пеев го няма.
— Тогава — заместникът.
— Няма заместник.
— Все пак, кой е в отдела?
— Не мога да знам.
Любопитството ми изглежда го отегчава. И за да изпревари следващия въпрос, промърморва:
— Освободете гишето. Тук не е „Гара — Справки“.
Всичко това звучи доста тъпо. Но всяко зло за добро. Сега поне мога с чиста съвест да се прибера и да се наспя, а за останалото — нов ден — нов късмет. Добре поне, че квартирата ми е само на няколко крачки оттук. Още преди много години министерството се беше погрижило да освободи голяма част от жилищата в околните сгради, за да настани там свои хора. Обичайна предвидливост, за всеки случай. Бях един от щастливците, удостоен с апартамент. Вероятно понеже бе едностаен. Колегите ми бяха все семейни хора и претендираха поне за двустайни.
Квартирата ми е на най-горния етаж, сградата няма асансьор. Това ми помага напълно да се разсъня. Същият ободряващ ефект има и откритието, че ключът ми не влиза в ключалката. Опитвам пак и пак, додето вратата внезапно се разтваря и на прага застава навъсена дамска персона с навити на ролки коси.
— Мамо, ела да видиш! — извиква тя с писклив глас. — Взеха да правят обири и посред бял ден!
Въпросната мама вероятно е измислена само за кураж, та не се появява. Опитвам се да обясня, че не правя обир, искам само да вляза в собствената си квартира. Подир късо пререкание жената с ролките все пак загрява каква е ситуацията.
— Ако считате, че имате права, търсете си ги другаде. Ние сме настанени тук служебно.
Би трябвало да възразя, че аз също съм служебен, обаче, както вече казах, това не ми е в привичките. Осмелявам се единствено да попитам за багажа си.