— Трябва да си уредиш пенсията — съветва ме Борислав.
Той самият е уредил своята още преди да разформироват службите.
— Ти за всичко мислиш.
— Ами все някой трябва да мисли и за житейската проза.
— Вместо толкова да се хабиш в мислене, не е ли по-просто сам да я свършиш тази работа.
На другия ден ме уведомява, че проучил въпроса, но трябвало да се явя лично еди къде си при еди кого си.
Явявам се. Въпросното „еди къде си“ е полутъмна стая в таванския етаж на министерството, задръстена от класьори с дебели папки. Мястото между класьорите е заето от голямо бюро и от дребен човечец, настанен зад него.
— Идвам за пенсията. Вчера са ви се обаждали по моя въпрос.
Домакинът размърдва бележките, пръснати върху бюрото, сякаш търси там потвърждение на думите ми.
— Вие бяхте?…
— Същият бях, който съм и сега.
Онзи ме поглежда подозрително над очилата си, за да провери дали не лъжа.
— Името ми е Боев — подсказвам, за да го улесня. Ново разместване на хартийките по бюрото.
— Не си спомням за вас…
— Няма начин да си спомните, аз не работя на вашия етаж.
— По-спокойно — съветва ме служителят. — Пазете си нервите.
Присяга се към един класьор и вади някаква папка:
— Сетих се от кои сте.
В папката обаче също не открива нищо, благоприятно за мене.
— Боев, казвате… Наистина не си спомням.
— Има време — успокоявам го. — Някой ден може и да си спомните.
И напускам помещението.
Начинът, по който е приключила справката, не изненадва Борислав.
— Кой ти е крив, че навремето всичко се уреждаше от генерала. А понеже човекът сега е в затвора…
— …Остава и ние да идем при него.
— И това може да се случи. Нека не губим надежда. Разговорът става в кухнята след вечеря, по време на обичайната цигара, която изпушваме за десерт. Подир малко ще се разделим и — всеки в стаята си, аз в покоите на Атина, а той в бившата бърлога на Стария. Живеем си с привичките на самотници, макар да не ни е неприятно, че сме заедно. Борислав вече допушва цигарата, когато се сеща:
— Алата бе! Само той ще оправи работата.
— Защо мислиш, че той ще я оправи?
— Нищо не мисля, сигурен съм. Потърси го още утре. И поема към бърлогата си.
Да се срещна с Алата не беше проблем. На младини бяхме приятели, после пътищата ни се разделиха. Работеше в шифъра и тайната му мечта беше да замине за някое посолство, но не за да угажда на капризите на жена си, а за самообразование. Четеше всякакви книги и даже ходеше по изложби.
— Абе, Спасе, защо са те кръстили Алата? — бях го запитал навремето.
— За да ми е като обица на ухото.
— В смисъл?
— В смисъл: не си показвай културата пред простаци. С това само ги дразниш.
И ми разправи, как преди години, при редактиране на някаква резолюция за партийно събрание, бил възроптал, че в документа непрестанно се повтаря съюза „но“: „Но няма да допуснем, но няма да позволим“, но няма това, но няма онова.
„Стига с това «но», бе!“ — рекъл Спас.
„Ами с кво да го заменим?“
„Научете си по-добре родния език и ще разберете с кво. Може да използвате думата «обаче» или още по-добре «ала»: «Ала няма да допуснем…»“ и пр.
Дребната случка отдавна беше забравена. Останало беше само прозвището. Което не пречеше носителят му да бъде уважаван, въпреки скромната длъжност на шифровчик. Беше от генерацията на онези, железните, с непоклатимите принципи. Заради тях в началото на 60-те едва не изхвърча от службата. Позволил си беше да каже няколко остри думи по повод обуржуазяването на партийните велможи. Еретичните му реплики веднага бяха съобщени където трябва и по случая се проведе разследване. Имаше само двама свидетели на случката — доносникът и моя милост. Онзи поддържаше обвинението си, но аз го оспорих и анкетата приключи без последствия.
— Благодаря ти, братко — каза ми по-късно Алата, — макар че свидетелството ти си беше чиста лъжа. Нека ония горе да знаят, че може да сме войници на партията, обаче не пасем трева.
Между малцината му приятели беше и колежката по шифъра Катя. Ведомствена тайна бе, че Катя е влюбена в него, и просто го боготвори. За съжаление Алата отдавна бе женен, а и Катя с костеливата си фигура и киселото изражение на стара мома едва ли би могла да изкуси когото и да било. Всъщност, както разбрах от самия Спас, Катя веднъж все пак опитала да го изкуси. Това станало наскоро след като съпругата на Алата се беше поминала. Двамата стоели да се греят до парното в шифъра, когато Катя сложила ръка върху ръката на Спас. „Направи го уж в знак на съчувствие, но усетих, че има нещо на ум, та се престорих на разсеян“ — разказваше Алата.
— А тя?
— Нищо. Постоя малко така, после се дръпна. Ала на другия ден не се стърпя и ми рече: „Муха да беше кацнала на ръката ти, щеше да реагираш!“ „Е, такъв съм — рекох. — В работно време не си позволявам да реагирам.“
— Сега ще те дебне в извънработно…
— Няма да стане.
Покойната съпруга бе костелива също като Катя, а да прекараш целия си живот със скелети в леглото, бе прекалено тежко изпитание, дори за търпелив човек като Алата.
Разбрах отношението му по женския въпрос един ден много по-късно, когато ме заведе да пием кафе у дома му. Бе хладновато, ръмеше дъжд, та затова ме заведе, макар да казваше, че нямал обстановка, за да кани гости. Пихме кафе, изпушихме по цигара, а Спас ми вика:
— Сега ще ти покажа нещо много хубаво.
И извади от долапа някаква картина в позлатена рамка. Представляваше три прегърнати голи мадами, показващи на зрителя различни части на телесата си. Общото между тях бе, че и трите бяха с доста породисти фигури.
— „Трите грации“. От Лувъра е. Един другар ми я донесе. Какво ли ти разправям. Сигурно сто пъти си бил в Лувъра.
— Само веднъж. Имах контролна среща, но човекът не дойде.
Такива реплики потвърждаваха убеждението му, че на Запад не винаги изпращат когото трябва. Това му убеждение се засилваше с годините и от факта, че никой не се сещаше да изпрати него. Беше добър работник и тежеше на мястото си като камък, но всичко подсказваше, че ще продължи да си тежи там чак до пенсия.
— Така е, като нямаш свой човек сред шефовете — споделяше с мен и с Борислав.
— Не е това — възразяваше Борислав. — Причината не е, че нямаш приятели, ами че не можеш да се пребориш с врага си.
— Какъв враг, бе?
— Нали знаеш: „Език мой — враг мой.“
— Дошло е време човек сам да си приказва — мърмореше Алата.
— Да, и то на ум. Понеже, не забравяй, че и стените имат уши — допълваше Борислав.
Отбивам се при Алата в онзи ранен следобеден час, когато възрастните хора си почиват.
— Браво бе, тъкмо съм легнал да дремна и ти ми идеш на гости — приветства ме домакинът, като ме пуска да вляза.
— Звъних ти по телефона, дава заето.
— Отдавна нямам телефон.
— Кога ти го взеха?
— Сам го освободих. За какво ми е да го плащам, когато няма на кого да се обадя.
— Аз пък точно за туй те търся: да се обадиш някому по един въпрос.
— Защо точно аз?
— Ами човек с връзки си. И с влияние.
Не е в настроение, но това си му е обичайното състояние. Не знам дали е такъв по рождение или се е вкиснал по-късно, обаче откакто го помня, винаги е намусен. Благоволява все пак да ми посочи едно от охлузените плюшени кресла в полутъмния вестибюл, изпълняващ ролята на гостна.
— Сядай. Кафе ще пиеш ли?
— Ако не те притеснявам.
„Вече ме притесни“ вероятно се готви да каже, ала премълчава и изчезва в кухнята. Оттам се дочува тракане на съдове и неясно мрънкане — нали е дошло време човек сам да си приказва. После отново се появява с две чаени чаши, щедро напълнени с някаква гъста кафява течност.
— Сигурен ли си, че е кафе? — питам.
— Ръж е. Печена ръж. Казват, че била полезна. Отпивам предпазливо от настойката, колкото да не го обидя и му подавам пакета с цигари.
— Отдавна съм ги отказал, но в твоя чест ще запаля една.
Запушва, покашля малко, сетне затиска кашлицата с нова порция дим и произнася:
— Думай.
Запознавам го накъсо с проблема за пенсията си.
— Та понеже знам, че ги разбираш тия неща и в министерството имаш доста връзки…
— Връзките ми вече не са в министерството. На гробищата са.
— Е, за там още не те карам да се обаждаш.
— Абе и те са проблем, но да не бързаме. Колкото до пенсията, вярно, че един-двама от старите касиери са още на служба, обаче то не става така: обаждам се и — готово. Ти си по друг параграф.
Мълчи известно време. После:
— Ще видя какво ще направя. Познавам там един човек.
— И той ли е от разведката?
— Да не искаш да е от Светия синод.
— Че онези от Светия синод не бяха ли и те от разведката.
— Така е навсякъде. Да не мислиш, че кюретата от Ватикана само чаткат броениците. Ти по-добре знаеш как е.
— Чак във Ватикана не съм прониквал.
— Лошото е, че понякога прекалявахме. Завирахме се под леглата на хората… използвахме разни отрепки… Абе той такъв катил, че няма накъде повече, а те викат „наш добър другар“ и му възлагат секретни задачи.
— Свестният по-трудно става доносник.
— А за какво са ти такива доносници: тоя казал, оня рекъл… Това ли е важно — кой какво дрънка, или е важно кой какво прави. Още в онази дебелата книга е казано: „По делата им ще ги познаете“.
— Сега вече ги познахме.
— Вятър! Нищо не сме познали. Да си прочел някъде справка за Големия грабеж? Не тия общите лакардии, дето ги има в пресата, ами черно на бяло, както си му е редът — имена, цифри и факти.
— Вестници не чета.
— И да четеш — все тая. Голата истина я няма по вестниците.
— Ти знаеш ли я?
— Все нещичко знам, но това е друг разговор.
— Като каза „голата истина“, та се сетих: онази, голата истина в златната рамка все още пазиш ли я?
По лицето му се мярка нещо, напомнящо бледа усмивка:
— Ще ти я покажа, като дойдеш следния път. Тога ва може да пийнем и истинско кафе.
И уточнява:
— Ако донесеш.
Зимно време е най-добре да си седиш в къщи. Особено ако няма и без туй къде да ходиш. Това не важи за Борислав, зает е човекът в сервиза за телевизори. Моят проблем е, че не съм с нищо зает. Затуй го удрям на четене. В стаята на Атина има цяла етажерка с романи като „Отнесени от вихъра“ и други такива. Самата тя обаче едва ли е била съвсем отнесена, понеже намирам и по-сериозни книги като „Моята тайна война“ от Ким Филби.
Мемоарите на англичанина не са новост за мене. Знам ги още от някогашното първо издание на френски език. Но когато сега ги прелиствам отново, опрял гръб в хладноватия радиатор, струва ми се че надниквам в тях за пръв път. Навремето се интересувах главно от професионалните особености на историята. Свалях шапка пред размаха на операциите му, обаче в техническите подробности не намирах нищо особено впечатляващо. Впечатляващото го откривам едва сега — учудващо и смущаващо.
— Чел ли си я? — питам Борислав, когато привечер надзърта в стаята.
— Как не. Нали аз й я бях подарил.
— За да разбере жена ти каква ти е професията.
— Глупости, Филби и аз… Или Филби и ти… Принцът и просякът.
Той току-що се е прибрал и не бърза да съблича дебелото си яке.
— Затопляш ли радиатора? — пита.
— Опитвам се — отвръщам, но умът ми е все в разтворената пред мене книга.
— Някога завиждах на щастливата му участ. Сега разбирам, че то си е било жива трагедия.
— Защо трагедия? — мърмори Борислав, като сяда на леглото и отправя разсеян поглед към Айфеловата кула.
— Абе човекът пристига в Москва като победител, смаял света с успехите си. Главата му е пълна с идеи за милиони. Идва да се постави отново в услуга на Каузата, за която в продължение на трийсет години е рискувал живота си. А Каузата се прави, че не го забелязва. Взира се нейде в пространството и си човърка носа, Филби ли? Аха, англичанин. Нека бъде изолиран, подслушван, поставен под надзор. И така — повече от десет години, захвърлен в компанията на алкохола.
— Това не е трагедия — поклаща глава Борислав.
— Как да не е?
— Ами не е. Истинската трагедия му се размина. Понеже Смъртта се оказа по милостива за него от Каузата. Прибра си го малко преди да настъпи чудовищното срутване на Великия строй.
И като се надига бавно от леглото:
— Трагедията остана за нас, дребосъците… Какво, ще вечеряме ли?
Все по-нарастващата скъпотия вече поставя известни въпросителни пред бъдещето на скромното ни домакинство. Затуй сме свели до минимум разходите за храна, особено след като Борислав бил прочел някъде, че преяждането е главна причина за преждевременната смърт. По-просто казано, когато споменавам за „обед“ или „вечеря“, трябва да се има предвид, че не става въпрос за гощавки, а за един почти символичен ритуал. За сметка на това наблягаме все повече на духовната храна.
И тъй, седим край кухненската маса, заети всеки със своето четиво — аз с мемоарите на Филби, а Борислав с любимия си официоз, който — колкото и да му е любим — той не го купува, ами го взима от някой познат в сервиза.
— Защо четеш „Демокрация“, — питам. — Нали е вестник на сините.
— Точно затова го чета. На тебе ли да обяснявам, че най-важно е да знаеш какво мисли противникът. Какво мислят своите, и без друго ти е известно.
Сгъва вестника и го оставя върху масата на мое разположение.
— Една мисъл все по-често ме мъчи, Емиле: кои са своите и доколко са свои.
— Почваш да развиваш старческа мнителност.
— И аз с това се утешавам. Но съмненията остават. Ами че тия, дето днеска са сини, не бяха ли до вчера червени?
— Аз как ти се виждам? Червен ли, син ли, или може би морав?
— Не говоря за тия като нас. Какъв си ти, какъв съм аз — това си е наша работа. Знаеш какво имам предвид.
Потупва разсеяно с едрата си длан вестника, въздъхва и казва онова, което отдавна очаквам да каже:
— Тези, дето са начело на партията, Емиле, те ни предадоха.
— По какво съдиш?
— Какво има да съдя, бе! Видях ги с очите си и ги чух с ушите си. Няма да го забравя онова събрание, на което партийният велможа ни убеждаваше, че отсега занапред големия смисъл на нашата работа е да правим точно обратното на онова, което сме правили досега.
— С какви доводи?
— Железни. Нали знаеш, че доводите, дето ги хвърлят върху главите ни от върха, винаги са железни: „Забравете! Каквото сме ви учили — забравете! Каквото сте вършили — забравете! Няма вече противник, няма да има и разузнаване“.
— Хитро.
— Пропуснаха само да обяснят ние самите къде ще се денем.
— То е ясно къде — на бунището.
В кухнята настъпва тишина, ако не броим капенето на чешмата, отброяваща отлитащите секунди. Готвя се да му напомня, че трябва най-сетне да го оправи тоя проклет кран, но премълчавам, понеже усещам че в момента Борислав мисли за по-възвишени неща.
— „Ще строим завод… Ще строим завод на живота“. Нали учехме някога едно такова стихотворение.
Не отговарям. В момента не ми е до стихотворения.
— Е, построихме го. Не стана за чудо и приказ, но вършеше работа.
Не възразявам.
— И как само го пазехме. Най-вече — да не го ударят отвън. А той взе, че се срути отвътре. Толкова много пазачи, а взе че се срина.
Продължавам да мълча.
— Кажи нещо, де. Нали и ти беше един от пазачите.
— Ами щом се е сринал отвътре, питай ония, дето са го пазили отвътре.
— Толкова много пазачи… — повтаря Борислав, като че подобно на Алата, сам си приказва.
— Това не е било наша задача да спасяваме ДЗУ или Химко. Нали бяха ни пратили да спасяваме света. Да осуетяваме пъклените планове на подпалвачите.
— И ги осуетихме. Направихме ги на пух и прах.
— Абе, може и да сме свършили някаква работа, но кел файда. Те подкопават основите на сградата, а ние пазим да не повредят мазилката.
— „Те“! Кои „те“?