— Но кой е този човек?
— Вие ще кажете. Ние го знаем под една самоличност, вие — под друга. За нас съществува съмнение, че е двоен агент, от който изтича информация. Обаче успокойте се: не изтича при вас, а при наши съюзници. Не е тайна, че и съюзниците се шпионират помежду си.
— Тая ваша история много не се държи, Уйлям.
— Истината е винаги по-малко убедителна от лъжата. Ако трябваше да ви сервирам лъжа, щях да я скроя тъй, че да се държи.
— И какво точно ще искате от мене?
— Всъщност нищо. По-точно, една дреболия: ще придружавате Мод или приятелките на Мод. Изобщо ще бъдете кавалер. Ако не ме лъже споменът, вие имате талант за тия неща.
Крачим няколко минути мълчаливо край ярко осветените витрини. Пешеходната зона е почти пуста. Тук-там някоя прегърната млада двойка или някой полюшващ се любител на мюнхенска бира.
— Не разбирам какво чакате, за да кажете „да“ — произнася по едно време американецът.
— Чакам да заговорите сериозно.
— Но аз говоря сериозно. Ще развеждате дамата насам-натам, додето тя ви запита „познавате ли този човек“. И единственото, което се иска от вас, е да отговорите точно на въпроса.
— Единственото?
— Именно. Колкото и да ви звучи невероятно.
Съвсем невероятно наистина. Не че е невъзможно Сеймур да се интересува от някого, с когото в миналото съм имал вземане-даване. Но ако Уйлям иска да научи нещо за някой си, той разполага с достатъчно източници на информация, та да прибягва до мене. Освен ако е решил да компрометира този някой чрез връзката му с мене. Да докаже, че онзи е свързан с комунисти. Или пък да ме използува за съвсем друга цел, която в момента не мога да отгатна.
Американецът спира, вади пакета цигари, предлага ми и сам запалва.
— Какво има толкова да съобразявате, Майкъл?
— Вие настойчиво ме наричате Майкъл — забелязвам.
— Въпрос на навик. Знам отлично, че не сте Майкъл. Но не сте и Албер.
— Точно това съм по паспорт.
— О, по паспорт! На вас ли трябва да обяснявам, че малкото име е нещо наистина твърде малко, за да ви служи като прикритие. Вие отдавна сте картотекиран и описан при нас с всички необходими подробности в снимки и текст.
Той замълчава, сякаш очаква да кажа нещо. Но понеже не казвам нищо, продължава:
— Разбира се, вие ще бъдете Майкъл само за мене, когато сме насаме. Пред всички други трябва да се държите тъй, както ви е обичаят, сиреч да криете своята истинска самоличност. Имайте предвид, че това, което знам за вас, аз единствен тук го знам. Жените не са в течение.
— А каква самоличност сте ми изработили за пред жените?
— Защо трябва да я изработвам, след като вие вече сам сте го направили. Възприемаме вашата легенда и — готово.
— Щом сте толкова възприемчив, защо не възприемете и проекта ми?
— Какъв проект? Да се качите на колата и да изчезнете?
— Именно.
— Не е възможно, Майкъл. След като моят човек ви е видял, вече не е възможно.
— А ако аз все пак направя опит да изчезна?
— Такъв опит ще бъде съвсем напразен. Без да говорим, че ще бъде катастрофален за вас.
— В какъв смисъл?
— Не ме карайте да формулирам заплахи. Знаете много добре в какъв смисъл. Може и никого да не сте убили, но за западната полиция вие сте убиец. Без да повтарям какво сте за нас, от другия континент.
Не формулира заплахи наистина. Просто ме осведомява за неща, които и без туй са ми ясни. Нямам никаква възможност да умувам, а още по-малко — да отказвам. И колкото по-невинни са условията на американеца, толкова по-удобно е собственото ми положение на договаряща страна в един привиден пазарлък, който не е нищо повече от ултиматум.
— Добре, Уйлям, отстъпвам. Ако задачата ми се свежда само до една идентификация…
— Да, да — прекъсва ме Сеймур, — знам какво ще кажете, така че не си изтощавайте речника. Знам и това, че не вярвате на нито една моя дума. Прочее, нека оставим фактите сами да ви убедят.
— А все пак мога ли да знам колко време вашата Мод ще ме развежда като маймуна?
— Защо „като маймуна“?
— Добре, нека да е като домашно куче. Но колко време?
— Не повече от няколко дни. Една малка пауза на разтоварване сред напрегнатата ви дейност. Подир което ще можете свободно да продължите пътя си.
Той замълчава, като чака следващия ми въпрос. Аз също мълча.
— Не съм меркантилен човек — заговорва отново Сеймур, — но смятам, че е редно да получа срещу великодушието си поне грам признателност. А това предполага да избягвате всякакви опити за откопчване. Щом ви казвам, че няма начин да се откопчите, трябва да ми вярвате.
— Всеки от нас рано или късно се откопчва, Уйлям.
— Това мога да го кажа аз, който не държа на живота. Но не и вие. Бъдете лоялен към мене и аз ви обещавам, че ще се завърнете в къщи, без да е необходимо да правите компромиси със съвестта си.
— Вие и снощи давахте обещания…
— И до тоя момент не съм ги нарушил.
Излишно е да възразявам.
— А сега — казва Сеймур, като прави бавен кръгом — да вървим при колата ви. После ще ви заведа в хотела, дето е Мод. Стаята ви е запазена. Следващите директиви ще получите утре заранта. Аз лично едва ли ще мога да се движа постоянно с вас. Изобщо като кавалер ще имате работа най-вече с дами. И понеже знам склонността ви да използувате слабия пол за свои цели, налага се да ви предупредя: не си правете илюзии относно тия дами. Те са професионалистки. Бих казал, че в някои отношения те са по-педантични и по-несговорчиви дори от мене. Така че не си правете илюзии и не усложнявайте излишно една операция, която има всички шансове да протече просто и безобидно даже за самия вас.
И той ме повежда към непознатия хотел и към неизвестната цел.
* * *
Хотелът „Четирите годишни времена“ е импозантен не само с дългото си название, но и с просторните си холове, за чиято благородна старинна осанка са изразходвани не малко килими, картини, полилеи и огледала. Изобщо големите хотели държат да печелят престиж най-вече с разкошните холове, из които се мотаят няколко скучаещи субекти, докато за жилищните помещения се отделят далеч по-скромни грижи. Съвсем логично. Импозантният хол те подтиква да наемеш стаята, а самата стая, след като вече си я наел, се приема с философско примирение.
Стаята ми всъщност е добра. Тапети с цвят на старо злато, старинна мебел в маслиненозелена тапицировка и най-важното — огромно меко легло. След като току-що съм избегнал или поне отложил една смъртна заплаха и след като предната нощ почти не съм спал, редно е да разчитам на порция дълбок целебен сън.
Сънят обаче не идва. Широкото легло вместо да ме унася, ме дразни с мекотата си. Ако беше по-твърдо, мисля си, вече отдавна да съм заспал. Някои хора воюват с безсъницата, като броят до хиляда или до десет хиляди. Аз в подобни случаи се задоволявам да стана и да изпуша две-три цигари.
Пуша и мисля. Хипотезите относно намеренията на Сеймур в момента са оставени настрана. Вниманието ми е насочено към незабавните действия и към най-близките препятствия.
Някои казват: не се върти край началството, че ще ти намери работа. Други, напротив, съветват: за всяко нещо тичай при шефа. Прехвърляй му отговорността и показвай колко си деен. Две максими, вероятно формулирани от хора, врели и кипели. Само че за мене и двете са еднакво безполезни. Просто на нашия етаж машинката се върти малко по-другояче. Веднаж те викат, за да ти поставят задачата, следния път те приемат, за да чуят как си я изпълнил. А месеците между тия две аудиенции изобилствуват с добри възможности да си счупиш врата по свой почин или да идеш на кино.
Но случва се понякога точно през тия месеци да изпиташ остра носталгия по своите. По генерала и дори по оная киселица полковника, който те гледа така приветливо, сякаш си забил юмрук в болния му черен дроб. И обземе ли те такава носталгия, единственият цяр е да прибегнеш до връзката.
Тайният агент от филмите разполага с множество секретни оръжия, колкото миниатюрни, толкова ефикасни. Тайният агент в живота често е лишен от тоя арсенал, но при всички случаи държи в резерва поне две неща: връзка с Центъра и канал за отстъпление. Да, при всички случаи. А ако връзките и каналите са повече, това само облекчава работата.
Каналите и връзките, с които разполагам в момента, възлизат на кръглото число нула. Недопустимо положение в една необичайна ситуация, но така е. Кой би могъл да знае предварително, че ще възникне задачата да спасявам някого в Мюнхен. Задачата бе възникнала между другото. И аз бях хлътнал между другото.
Сред пълната изолация, в която съм се озовал, остава едничка несигурна възможност за изтръгване: Човекът от Висбаден. При друго положение тази възможност би трябвало автоматично да се отхвърли. Въпросът за контактите в нашата работа е винаги точно съобразен с някои подвъпроси като — защо, с кого, кога и как, изобщо не е прието да ходиш по гости без разрешение. Така е при нормални обстоятелства. А когато нямаш друг избор…
Ти не знаеш какво е положението на човека от Висбаден и дали самият той не е под наблюдение в момента. Не знаеш как да се добереш до него, след като си попаднал в плен. Не знаеш какъв адрес да дадеш, за да бъдеш намерен от своите. Не знаеш даже дали посланието ти може навреме да бъде изпратено. Защото, ако го получат едва след като вече си се озовал в някой полицейски зимник, ползата от писмените ти занимания едва ли ще бъде голяма.
Сума въпроси за обсъждане. Тъй че пуша и мисля. Пушенето може да е вредно, но мисленето винаги е полезно. Ако не се справиш с проблемите си, поне ще се справиш с безсъницата. Даже не усещам кога и как съм заспал.
Разбирам го едва когато телефонът до главата ми зазвънява меко, но настойчиво. Отварям очи. Навън е ден.
— Албер, закусихте ли? — прозвучава в слушалката приятен женски глас.
— Не — отвръщам. — По време на сън никога не закусвам.
— Тогава бихме могли заедно да закусим долу след половин час.
— Защо не. Стига да съм готов.
Половин час, разбира се, е предостатъчен за бръсненето, душа и обличането, ала кроткият заповеден тон на дамата ме е раздразнил, тъй че слизам след четиридесет минути.
Мод се е инсталирала до една маса и дори да е ядосана на неточността ми, не го показва. Часът е десет и широката трапезария е празна.
— Надявам се, че не съм ви накарал да чакате — забелязвам вежливо. — Искам да кажа, че вероятно вече сте закусили.
Неизползуваните прибори пред нея сочат обратното, тъй че тя отминава без внимание въпроса ми. Само казва:
— Мислех, че търговците са точни хора.
Казва го любезно с приятния си глас.
— Така е — потвърждавам, като се разполагам насреща й. — Но за мене търговията е само хоби. Истинското ми призвание е безделието.
— Какво ще обичате? Кафе, чай? — намесва се в разговора ни келнерът.
— Кафе — отвръщам.
— Две кафета — потвърждава дамата.
И понеже онзи се готви да се отдалечи, тя му прави знак да почака.
— За мене и портокалов сок, шунка с яйца, кисело мляко.
Сега пък аз ще трябва да я чакам. Келнерът изчезва. На масата се възцарява неприятно мълчание.
— Усмихнете се — казвам. — Днес ще имаме хубав ден.
Спокойното й лице наистина се озарява с бледа усмивка. Бледа и по-скоро иронична.
— Нека предварително се разберем, че няма да обсъждаме въпроса за времето. И че изобщо не сте задължен да ме развличате с разговори.
— Добре, ще мълчим. Щом настоявате.
— Не настоявам на нищо — произнася тя меко, сякаш съм дете, на което трябва да се обясняват елементарни неща. — Искам просто да ви спестя излишните усилия. Смятайте ме за служебно лице.
Келнерът донася кафето заедно с кифлите, маслото и конфитюра, като обичайна добавка.
— В такъв случай, щом сте служебно лице, аз почвам — промърморвам, като си наливам кафе.
— Да, да, не се стеснявайте.
Малко по-късно пристига и нейната пържена шунка. Храним се мълчаливо, всеки зает с чинията си и с мислите си. Дамата, както личи от заоблените й форми, има добър апетит. Допусках, че има и добър нрав, но, изглежда, съм се излъгал. Или пък Сеймур я е предупредил: „Трябва много да внимавате. Двуличен човек и женкар. Никога не го изпускайте от очи и винаги го дръжте на разстояние.“
Наливам си още чаша кафе и запалвам цигара.
— Бихте ли ми казали в качеството на служебно лице, какво ни предстои?
— Нашият общ познат ви го е казал — отвръща Мод.
Тя вече е стигнала до края на сеанса, сиреч до киселото мляко.
— Имам предвид програмата за днешния ден.
— Ще идем до Франкфурт.
Дамата вдига очи и ме поглежда. Големи тъмнокафяви очи, които говорят: тук не е място за разговори.
— Вие имате красиви очи — признавам.
— Ще наредя да свалят куфарите и ще уредя сметката — казва Мод, като става. — Може да ме почакате в хола.
Наистина служебно лице.
В подземния гараж на хотела, дето са приютени колите ни, възниква малко спречкване с капитални последици.
— Къде? — пита дамата, като вижда, че се отправям към БМВ-то. — Ще пътуваме заедно.
— Да, но всеки в колата си.
— Напротив: ще пътуваме с една кола.
— Тогава елате при мене.
— Ще пътуваме с моята кола, Албер — настоява жената, без да нарушава любезния си тон.
— Но нашият общ познат не ми е казал нищо подобно…
— Казал го е на мене. Когато се наложи, ще си получите отново колата. Дайте си тук куфарчето.
И тъй, сбогом, скъпо БМВ, сбогом, мое сиво котенце. Сега съм напълно обезоръжен. Е, мисля си за кураж — едно оръжие по-малко, това значи една тежест по-малко. Ще действаме с голи ръце, като джудистите.
Подавам куфарчето и без повече възражения се настанявам в зеления мерцедес, на мястото на мъртвеца. За разлика от моята кола, вмирисана на бензин и цигарени угарки, тук се носи лек дъх на дамски парфюм.
— Доколкото разбирам, вие не сте пушачка…
— Не е нужно да се съобразявате с мене — отвръща жената, разбрала смисъла на бележката ми. — Пушете си спокойно.
Тя освобождава мерцедеса с лека маневра и също тъй леко потегля. Добрият шофьор си личи още при потеглянето. Максимилиан щрасе е обляна от слънце. Мод поема кормилото с лява ръка и вади с дясната големи тъмни очила от чантата си. Тия очила ми напомнят за някогашната адютантка на Сеймур — Грейс, — макар че нейните не бяха тъмни.
Ако оставим настрана очилата, приликата между Грейс и Мод е също като приликата между небето и земята. Онази беше нервна и фина, агресивна и пълна с комплекси. Тази е здрав дух в здраво тяло, спокойно-самоуверена и хладно-доброжелателна. Нито сянка от мъжествената дресировка на Грейс. Чистото матовобяло лице е добре поддържано, едрият бюст свободно се откроява в бледолилавата поплинена блуза, а масивните бедра добре запълват полата от сива английска фланела. Това съвсем не е типът на Сеймур, Служебно лице, нищо повече.
— Няма ли да заредим? — нарушавам мълчанието, когато далеч пред нас се показва някаква бензиностанция.
— Заредила съм.
— Вие мислите за всичко.
— За това ми се плаща, Албер.
Задминаваме бензиностанцията и излизаме на аутобана. По-точно казано — влизаме в аутобана. Защото това е един отделен свят, един особен свят, ограничен в пределите на тоя циментов улей, незначителен като ширина, но безпределен като далечина и където безкрайното движение се проявява в два срещуположни потока коли, летящи ден и нощ, безброй механични кръвни телца, увлечени в самоцелна циркулация по тия бетонени вени.
Неприветен пейзаж, строг и геометричен, където природата с растителността и цветовете си е заменена от бетон и стомана, от циментови надлези, от пътни знаци с имената на следващите селища и цифрите на пределната скорост. Свят на изолация, откъснат от всичко наоколо, двуизмерен свят, сведен до две посоки, тази, отдето идваш, и онази, накъдето отиваш, една непрестанно летяща под тебе сива лента, свързваща туй, което е било, с това, което ще бъде.
— Имам чувството, че сте работили в радиото — произнасям по някое време.
— Работила съм наистина, ако това ви интересува.
— И сте била говорителка.
— Съвсем не.
— Или коментаторка.
— Съвсем не.
— Говорите с мелодичния и леко назидателен глас, който е работният инструмент на тия хора.