— Всъщност, мисля, че бих могъл да ви предложа нещо — обажда се стопанинът по някое време.
— Това би било връх на великодушието — признавам. — След като вече ме спасихте веднаж…
— Имам тук съвсем наблизо три заведения — продължава мъжът, сякаш разсъждава гласно. — Естествено, не смятам да ви назнача за бияч… какъв бияч, когато не вие биете, а вас ви бият… За келнер също не ставате. Келнерските места у нас по правило са предвидени за другия секс: голи дамски бедра и високи бюстове, изобщо неща, с които вие, доколкото мога да вярвам на очите си, не разполагате…
Той замълчава и аз също мълча, тъй като не намирам за уместно да му противореча, особено по последната точка.
— Остава едно портиерско място. Заплата на първо време, разбира се, не мога да ви обещая. Но ще ви предоставя квартирата, с която през последните три дни навярно сте свикнали, ще имате безплатна храна, служебна униформа, а може би и малко дребни пари, в случай че знаете как да предразположите клиентелата към бакшиш.
Изслушвам го търпеливо, ала продължавам да мълча и да пуша, додето той сам не ме подканя:
— Е, какво ще кажете?
— Трогнат съм от великодушието ви. Обаче смятам, че все пак ще предпочета риска да се озова в посолството.
Той ми хвърля изненадан поглед и запитва, без впрочем да губи спокойствието си:
— Но всъщност вие какво си въобразявате?
— Абсолютно нищо — бързам да го уверя. — Не искам да ви занимавам с интимни подробности, обаче ако нещо не ми достига, то е тъкмо въображението.
— И какво очаквате да ви предложа? Директорското място? Или моето собствено?
— Не съм дотам претенциозен. Но не мисля да ставам и портиер, ако не за друго, то поне за да не скандализирам духа на покойната си майка.
— Вие вероятно смятате, че домакинската ви длъжност стои неизмеримо по-горе от портиерската?
— Именно. И макар това да са пак интимни подробности, ще си позволя да ви кажа, че не съм получил диплома на висшист и не съм усвоил два-три езика, за да ставам портиер на когото и да било, та дори и на вас, въпреки цялата благодарност, която ви дължа.
— Оставете лицемерието — промърморва все тъй спокойно мъжът. — Казах вече, че не съм алчен за благодарности. Обаче вашето самочувствие наистина далече превишава ранга ви.
— Вие отново ме тласкате по пътя на интимната изповед. И по-точно към пояснението, че ако съм станал домакин на параход, то е само защото един домакин при съответна дарба може да реализира неизмеримо по-високи доходи, отколкото да речем някой професор или даже директор на кабаре.
— Разбирам, приятелю, разбирам — кима стопанинът. — И искрено казано, още щом ви видях, ми стана ясно, че ако не сте особено сръчен в боя, вероятно не сте лишен от някои други дарби. За жалост, не съм в състояние да ви предложа място за доходни кражби. Не че не желая, но просто при мене такива места няма.
И понеже мълча апатично, сякаш изобщо не съм го чул, той подхвърля добродушно подир някое време:
— Надявам се, че не ви опечалих?
— Съвсем не. Обаче предполагам, и вие не сте опечален от отказа ми. При тая безработица портиерското ви място едва ли ще остане вакантно.
— Познахте. И ако нещо ме безпокои, това е само собствената ви участ.
Логично би било да запитам откога и защо бедната ми персона е заела такова видно място между житейските му грижи, ала подобен въпрос ми се струва в момента нескромен. Затуй се задоволявам да кажа:
— Собствената ми участ ще се реши в посолството.
— Да, наистина — произнася рижият, сякаш едва сега си спомня за варианта с посолството. — Трябва обаче да ви кажа, че докато стигнете дотам, ви предстои доста път…
— Вие знаете адреса?
— Приблизително. Но това не е важно. По-важното е, че по тоя дълъг път от моята кантора до вашето посолство твърде много неща могат да се случат на един човек, лишен дори от паспорт…
— И все пак смятам да поема риска — избъбрям.
Той лениво се вдига от креслото и прави няколко крачки към бюрото.
— Сигурен ли сте, че си давате точна сметка за размерите на тоя риск?
— Може би не напълно — признавам. — Обаче защо трябва да треперя предварително, когато и без туй не ми остава друга възможност?
И понеже аудиенцията явно е приключила, изоставям удобното кресло и се изправям.
— В такъв случай, вървете! — окуражава ме добродушно стопанинът. — Да, да, вървете! И бог да ви пази!
Той вдигна ръка за поздрав и аз също кимам учтиво и се отправям към вратата, като усещам с вътрешно доволство, че сега се чувствувам значително по-добре. Порцията уиски, двете цигари и почивката в креслото са повдигнали самочувствието ми и аз с уверени стъпки напускам уютния салон. За да наскоча на горилите.
Те вероятно само миг преди туй са алармирани от звънеца на шефа си, защото ме пресрещат в коридора от две страни и се вкопчват с лапи за раменете ми.
— Долу, момчета, долу! — чувам зад гърба си добродушния глас на рижия. — Не искам кървища по стълбището!
* * *
Ваксата. По-черна и по гъста от всякога. Тъй гъста и лепкава, че едва ли вече ще успея да изплувам на повърхността.
И болката. Във всичките си разновидности и местоположения, от главата до краката. Имам чувството, че са ме направили на пестил и недоволни от това, са нарязали и самия пестил на късове. Късове от болки, възел от болки, енциклопедия от болки, в това е превърнато тялото ми от тия две горили, Ал и Боб. Тия две горили, едната от които доказва, че човекът е произлязъл от маймуната, а другата — че и маймуната може да произлезе от човека.
Навярно резултатът би бил по-малко катастрофален, ако не бях се съпротивлявал. Но аз се съпротивлявах зверски и доколкото изобщо мога да си дам сметка за развоя на събитията, имам чувството, че въпреки численото превъзходство на противника, съм успял да му нанеса немалко частични повреди, за които накрая естествено съм заплатил с лихвите.
Двата смачкани носа, дълбоко одраната буза, изтърбушеният почти стомах и някои други подобни дреболии, които съм успял да реализирам като точки в своя полза, не са резултат нито на спортно увлечение, нито на стихийна жажда за мъст. В професия като нашата личната мъст е изключена. Получаваш удари, ако е необходимо, и нанасяш удари, ако се налага. Въпрос на чисто делови отношения, а не на страсти. Обаче тъкмо от гледна точка на деловите отношения тия двамата, както и онзи добряк, шефът им, следва да разберат, че имат работа не с парче пластилин, а с доста костелив орех. За да си правят изводите.
За нещастие орехът, колкото и да е костелив, изглежда най-сетне е смачкан. Така съм погълнат от ваксата, та имам чувството, че никога вече няма да отворя очи за светлината на белия ден. И ако нещо ме кара да мисля, че все още не съм напълно умрял, то е страданието.
Изобщо признаците на живот, доколкото ги има, са изцяло вътре у мене, и те са болките. Трябва да мине време, много време, седмица или година, додето доловя някакви признаци и вън от мене. И това са два гласа, кръстосващи се нейде високо над главата ми:
— Тоя път май няма да изплува от ваксата…
— Ще изплува, не бой се. Мръсникът, не го ли поръсиш с олово, винаги оживява.
— Няма да изплува, Ал. Свършен е.
— Ще изплува, Боб. Мръсникът е като кучето. Накрая винаги оживява.
Седмица или година по-късно започвам да съзнавам, че вторият глас е бил по-близо до истината: изглежда наистина оживявам, ако съдя по туй, че усещанията ми или, ако щете, болките стават по-отчетливи. Клепачите ми са твърде подпухнали, за да се вдигнат истински, но все пак се вдигат достатъчно, за да установя не без облекчение, че поне очите ми са на мястото си.
Вероятно съм дал признаци на живот в не твърде подходящ момент, защото минута по-късно чувам над главата ми да се разгаря един познат вече спор: дали да ме изхвърлят още сега от леглото или да ме оставят да тлъстея. А няколко дни по-късно идва и следващият етап.
— Вие почвате да прекалявате, сър! — заявява големият Ал, като застава на прага. — Смятам, че вече достатъчно сме ви слугували. Благоволете да напръскате мутрата си и да се облечете. Шефът ви вика!
Подчинявам, се. Ала този път операцията по ставането малко се затяга. Така ми се вие свят, че отпърво не мога да се вдигна, а сетне, когато се вдигам, тутакси падам на пода.
— Престанете с тия номера! — изкрещява ми горилата, като ме поема с могъщите си лапи. — Шефът ви вика, не чухте ли!
В края на краищата успявам да се задържа някак си на нозе, а сетне и да направя известен брой крачки, като се опирам на стената. Студената вода ме освежава. Хвърлям бегъл поглед към пукнатото огледало, за да открия там едно обезобразено от синини и рани лице с погаснал поглед и остра триседмична брада, което едва ли е моето. Сетне се връщам към леглото, за да се заема с мъчителната процедура на обличането.
— А, значи второ възкресение? — възкликва почти радушно човекът с червеното лице и ръждивите коси, когато влизам в уютния викториански салон.
Той се измъква иззад бюрото си и прави няколко крачки към мене, сякаш за да се увери отблизо, че наистина съм възкръснал.
— Аз няма да стана ваш портиер, мистър… мистър… — чувам един глух глас, който вероятно е моят собствен.
— … Мистър Дрейк — помага ми стопанинът.
Обаче аз вече съм казал каквото съм имал да кажа и само стоя там, дето съм опрял, на две крачки от вратата. Стоя и мълча, забил поглед в килима.
— Да-а — изръмжава неопределено рижавият. — Вие малко избързвате с деловия разговор. Седнете най-първо…
— Аз няма да стана ваш портиер, мистър Дрейк — повтарям все тъй мрачно, без да обръщам внимание на поканата му.
— Избързвате, избързвате, приятелю — мърмори добродушно стопанинът. — Ако и аз почна като вас да избързвам, това би значило тутакси да ви предам на Боб и Ал за нова обработка. А вие вероятно си давате добра сметка, че едва ли сте в състояние да преживеете една нова обработка…
— Може да ме смачкате, но няма да стана ваш портиер — произнасям за трети път, без да повишавам глас.
— Да ви смачкам? Вярно е, че и такава мисъл ми е минавала през главата. Обаче това е нещо, което всякога може да се свърши. Изобщо пречки няма. Тъй че казвам ви: нека не избързваме. Сядайте сега, пък ако държите да ви смачкам, няма да пропусна да го сторя.
В добродушието ръмжене се е появила едва забележима заплашителна нотка, която ми внушава, че наистина по-добре е да седна. Можеш да си позволиш понякога и за някое време да дразниш лъва, но не бива да прекаляваш. Още повече и без туй едва се държа на крака.
Отпускам се прочее в мекото кадифено кресло и зачаквам продължението. За мой късмет преди да дойде продължението, идва питието. Мистър Дрейк вероятно е натиснал невидимия звънец и Ал вероятно предварително знае какво означава тоя звънец, защото влиза тържествено, като тика пред себе си подвижното барче. Рижият маха небрежно с ръка към домашната горила в смисъл „измитай се“ и се заема да приготви напитките.
— Аз, знаете, вече пия доста рядко, най-многото — два пръста на час — обяснява домакинът. — Но вие сам разбирате, че когато имам гости…
Той може би е забравил, че вече е имал възможност да ми обясни тия подробности, обаче не забравя да ми поднесе този път подир чашата и ониксовата кутия с цигарите.
— Запушете… отпуснете се… изобщо чувствувайте се като у дома си, приятелю. Тук нищо не ви заплашва.
Запалвам и опитвам глътка уиски. Сетне произнасям все тъй несговорчиво:
— Пет пари не давам какво ме заплашва. Портиер при вас няма да стана.
Рижият е извадил от джобчето си дълга пура и бавно смъква целофанената й премяна. Сетне все тъй бавно прерязва с ножче единия край на пурата и запалва.
— Да, да… Това мисля вече го чух — кима той, като ми отправя заедно с фразата и гъста струя дим.
Въпреки неприветливото ми държане настроението на домакина е отлично и това достатъчно ясно личи по добродушния му глас. Един нисък и продран глас, тъй продран, че ако бе съчетан и с някои добавъчни данни, мистър Дрейк би могъл навярно да стане достоен наследник на незабравимия Армстронг.
Мълчим и пушим по протежение на цяла доза уиски. Подир което рижият подновява дозата, отпива малко, за да провери дали е на вкус също като предишната и едва тогава казва:
— С риск да ви лиша от любимия ви припев, трябва да ви съобщя, че портиерското място, за което говорите, е вече заето. Тъй че дори да сте готов да го заемете, това е невъзможно. Знаете също, че е невъзможно да стигнете и до посолството. Много дълъг е пътят дотам, особено за човек с вашето крехко здраве. Изобщо шансовете ви за спасение, приятелю, са точно нула на брой.
— Това ми е напълно безразлично.
— Лицемерите, драги, лицемерите! На човек никога не му е безразлично дали ще живее или ще мре. Никога — знам го по себе си.
— Нищо не знаете — отвръщам не твърде любезно. — Ако ви обработят като мене, ще разберете, че нищо не знаете.
— Обработвали са ме, приятелю, и неведнаж — отвръща той, като се разсмива с къс дрезгав смях. — Старият Дрейк е минал през огън и вода, можете да ми вярвате. И вероятно затуй ви влизам в положението и се опитвам да намеря някакво решение на проблема ви. Имам чувството дори, че съм намерил нещо, макар че в края на краищата всичко ще зависи от вас самия.
Той замълчава и ме поглежда, за да провери как ще реагирам. Но моята единствена реакция е апатията.
— Бих могъл да ви предложа нещо наистина отговорно, нещо напълно подходящо за изисканите ви вкусове. Да станете мой секретар или ако щете дори мой съветник. Само че, съгласете се, такъв отговорен пост не може да се възложи на първия срещнат и без необходимите гаранции…
Не благоволявам нито да кимна, нито да възразя.
— Искам да кажа, че не бих ви назначил, ако държите подир някоя и друга седмица да се върнете на парахода си. Не казвам, че ще успеете да го сторите, но не бих ви назначил. На мене ми трябва човек, който ще обича работата си.
— Дали ще я обичам или не, това зависи най-вече от условията — задоволявам се да отвърна подир някое време.
— Вие сте делови човек — изръмжава Дрейк. — И тази ваша черта ми е вече позната. Обаче дори и деловите хора понякога ги прихващат дяволите: привързаности, носталгии, Родината с главното Р и други такива…
— Аз от петнайсет години плувам по моретата — промърморвам, като посягам за нова цигара. — И през всички тия години едва ли съм прекарал в Родината с главното Р и петнайсет месеца…
— Да, това е тренинг, който не е съвсем без значение — съгласява се Дрейк. — Но може би той си има и негативната страна. Може би сте загубили връзките с хората… Какви са всъщност вашите връзки там?
— В какъв смисъл? — питам, като поемам едра порция дим.
— Какви са приятелите ви? Какви хора познавате?
— Най-различни: рибари, моряци, служители по пристанищата.
— Да, обаче има ли между тях такива, на които бихте могли да разчитате?
— А ако ги нямаше, как бих могъл да работя? Въпросът не е само да заделиш част от продуктите в склада, но и да успееш да ги пласираш.
— Това вие най-добре знаете — кима рижият.
Той глътва остатъка от уискито си, дръпва от пурата и добавя:
— И още един въпрос, приятелю. Третият и най-важният. Старият Дрейк е свикнал да изисква абсолютна вярност и пълно подчинение.
— И какво? Клетва ли трябва да полагам?
— Не, клетва не трябва. Изобщо аз съм от тия, дето не ценят особено думите и обещанията. Но просто искам да ви предупредя, понеже долавям у вас известна нервност. Ние тук сме спокойни хора, приятелю. И ако някой все пак има право на нервност, това съм само аз. А понеже и аз не използувам правото си, всичко е тихо и кротко. И няма да търпя да се повишава тонът.
— Не знам какво имате предвид — отвръщам небрежно. — Аз също съм спокоен. Толкова спокоен, че дори не виждам причини да се правя на по-спокоен от необходимото.
Той ми хвърля бегъл поглед, ала премълчава.
— Не чух само другата страна на условията: материалната — позволявам си да напомня.
— Тя изцяло ще зависи от вас, приятелю — усмихва се добродушно Дрейк. — Каква полза да ви обещавам купища пари, ако вие, поради преждевременна гибел, няма да бъдете в състояние да ги използувате…