Додето тя продължава малката си роля, разсъжденията ми взимат нова насока. В края на краищата тая жена идва за нещо, казвам си. И това нещо едва ли съм аз. Така че не е зле да се разбере какво е то, щом не съм аз. И после, едно подобно съседство може да се окаже полезно, И после, холната стая ми е наистина съвсем излишна.
— Вие просто ми късате сърцето — промърморвам. — Бих ви отстъпил стаята на долния етаж при съвместно ползуване на хола. Но нищо повече.
— Още от първия миг разбрах, че сте великодушен човек — бъбре дамата, додето я въвеждам. — Даже и съвместно ползуване на хола… Сега вие ми късате сърцето…
— Бих ви го отстъпил целия — отвръщам сухо, — ако не беше телевизорът. Тъкмо тия дни, знаете, върви оная серия, „Черното досие“.
— Но тук е великолепно! — възклицава непознатата, озовала се в просторния хол, над който вече съм загубил част от правата си. — И всичко е в зелено… Любимият ми цвят…
Съседната стая, както и полагащата се към нея баня също предизвикват одобрение. Дамата обаче, противно на обичайната женска психика, отделя по-малко внимание на банята, отколкото на изгледа през прозореца. А изгледът през прозореца обхваща най-вече вилата на Горанов.
— Мисля, че по-добре е още сега да уредим въпроса с наема — предлага жената, когато отново се връщаме в хола.
— Излишно е да бързаме — възразявам. — Пък и трябва да потеглям за работа. Ето ви ключа на външната врата. Извадете си дубликат, а оригинала поставете в кутията за писма.
Подир тия думи кимам за поздрав и си тръгвам със спокойния вид на човек, дето може да си позволи разкоша да ви остави квартирата си ей така по простата причина, че е порядъчен и скучен гражданин, който няма какво да крие.
Когато привечер се прибирам и изваждам ключа от секретното място, едва не се блъскам на входа в някакъв безполов младеж с широкопола шапка, груб дебел пуловер и сини джинси.
„Вече почнаха и посещенията“ — помислям, но в тоя миг хипито ми се вижда подозрително познато.
— На маскарад ли? — запитвам, след като се уверявам, че асексуалният тип не е никой друг, а моята тъй женствена наемателка.
— На художествена дискусия — уточнява дамата хипи.
— А, разбирам. Значи затуй сте се облекли тъй художествено.
— Иначе ще ме смятат за чужд човек. Няма нищо по-неприятно от това да те смятат за чужд човек.
По силата на тая именно максима непознатата се настанява у дома ми като свой човек. Изобщо настанява се у дома ми като у дома си. И го прави без сянка на нахалство и тъй естествено, че дори не го усещам.
Още същата вечер, след като се прибира от споменатата дискусия, тя се отпуска в едно кресло и непринудено оповестява:
— Ох… умирам от глад.
— Хладилникът е на ваше разположение — казвам.
— И ще ми правите компания?
— Защо не, „Черното досие“ вече приключи.
И ние тръгваме към кухнята.
Подир известно ровене в хладилника дамата хипи избира тъкмо туй, което и аз самият бих избрал, най-прозаичното и най-насъщното: яйца и резен шунка.
— Никога ли не спускате завесите? — запитва жената, додето поставя тигана с маслото върху газовата печка.
— За какво трябва да ги спускам?
— Нима не поддържате връзки с другия пол?
— Вие сте първата. А колкото до пола ви… в тоя тоалет.
— Расото не прави монаха, господин… Не знам просто как да ви наричам…
— Името ми фигурира на вратата.
— Видях, но не знам как да ви наричам. Бие как бихте ме наричали мене?
Въпросът ме поставя в затруднение, макар че подир завръщането си от работа съм намерил предвидливо изложена на масата в хола визитната и картичка „Розмари Дюмон, студентка, Берн“. Една луксозна гравирана картичка и при туй съвсем наскоро отпечатана, както проличава, когато размазвам по-силно буквите с пръст.
— Зависи — промърморвам. — Ако смятате да останете по-дълго, бих ви наричал Розмари, понеже и без туй някой ден ще стигнем до това. А ако идвате съвсем за малко…
— В такъв случай наричайте ме Розмари, драги Пиер.
Тя загася печката, оставя тигана на масата върху предварително приготвената дървена подложка, но преди да се разположи на стола, прави две крачки към прозореца и с рязък жест спуска завесата. Навярно сте забелязали, че в живота, противно на театъра, действието нерядко започва именно подир спускане на завесата.
Известно време дамата хипи се храни мълчаливо и очевидно наистина е здравата изгладняла. Сетне, преполовила блюдото, тя запитва ни в клин, ни в ръкав:
— Обичате ли импресионистите, Пиер?
— Да ви призная, аз доста ги бъркам всички тия школи: импресионисти, експресионисти…
— Как може да бъркате импресионизма с експресионизма? — поглежда ме тя с явен укор.
— Ами така… без никакво затруднение.
— Но нали самите думи имат различен смисъл?
— О, думите!… Думите, етикетите, фасадите…
Розмари ме поглежда бегло, сетне отново се съсредоточава върху чинията си.
— Всъщност вие сте прав — забелязва жената две хапки по-късно. — И тук, както обикновено, названията не се покриват с явленията. Но все пак вие няма да твърдите, че не сте чували нищо за художници като Моне, Сисле, Рьонуар…
— Последното име действително ми напомня за нещо — признавам. — Напомня ми за някакви голи жени. Много червени. И ужасно дебели.
— Разбрах — кима Розмари. — Вие не сте от типа на съвременния мъж с широки културни интереси. Вие сте от другия тип — на тесните специалисти. Само не знам каква точно е специалността ви.
— Съвсем прозаична: опитвам се да печеля пари.
— Това всички се опитват, макар и по различен начин.
— Моят начин е търговията. По-точно, вносно-износната дейност. И още по-точно хранителните продукти. Изобщо предполагам, че във вашата класификация на различните типове за мене е отредено най-долното място: типът на човека егоист.
Тя отмества чинията си, поглежда ме отново с беглия си проверяващ поглед и отвръща:
— „Типът на човека егоист“? Съвсем излишно е да го наричате тъй, защото друг тип няма.
— Как така „няма“? А филантропите, търсачите на истината, дори вашите импресионисти?
— Няма, няма — поклаща жената глава като някакво упорито дете. — И вие отлично го знаете.
После се оглежда и отправя поглед към пакета кент. Поднасям й цигара и щраквам запалката.
— Самата същност на живота е присвояване и усвояване, присвояване и преработка на присвоеното: цветето с корените си ограбва и изсмуква почвата, животното опустошава растителността или умъртвява други животни, а човекът… човекът още като зародиш смуче от жизнените запаси на майчиния организъм, за да смуче по-късно млякото от майчината гръд, а още по-късно, за да присвоява всичко, което е по силите и възможностите му да присвои. И ако примерно ние с вас още сме живи и околните не са ни разкъсали, то е само понеже силите и възможностите на повечето хора са твърде жалки…
— Ако разбирам правилно, вие смятате, че всички крадат?
— А вие сега ли узнавате тая подробност? Към каквото и да протегнете ръка, то вече без друго принадлежи някому. Следователно, щом го вземате, вие ограбвате някого. Разбира се, обществото, тоест силните, присвоили си правото да действуват от името на обществото, са създали сложна система от правила, за да осуетят безразборния грабеж и да осигурят привилегията на грабежа единствено за себе си. Но законите и моралът само регламентират грабежа, а не го отменят.
— На лоши работи ви учат в училище — установявам с меланхоличен тон.
— Тия работи не се научават в училището, а в живота — уточнява Розмари, като ми отправя заедно с предизвикателния поглед и гъста струя дим.
— Кой живот? Тоя на бедните бездомни студенти?
— Благодарение на вас вече не съм бездомна. Но колкото да ми е неловко, ще трябва да добавя, че не съм и бедна. Баща ми е натрупал доста пари точно по вашия начин: търговията.
— Кой бранш?
— Не хранителният, а часовниците. Но това е подробност…
— … Която не ви пречи да го третирате като крадец.
— Не знам защо е нужно да го щадя, след като и всички други наоколо са крадци.
— Включително и вие самата?
— Естествено. Щом се издържам с крадените му пари.
— Логично! — кимам и поглеждам часовника си. — Предполагам, че е време за лягане.
— Наистина. Аз май доста се разбъбрах.
— Навярно червената книжка на Мао е винаги под възглавницата ви…
— И какво ако е така? — поглежда ме тя отново предизвикателно.
— Нищо, разбира се. Въпрос на вкус. Но понеже става дума за вкус, позволете да ви кажа, че тая униформа на хипи съвсем не ви отива. Вашето тяло, Розмари, заслужава по-добра участ.
Пожелавам й лека нощ и поемам към горния етаж.
И може би е въпрос на случайност, но повече никога не я видях в тия оръфани джинси и тоя развлечен пуловер.
* * *
„Не пия, не каня гости, не се натрапвам на хазяина, изобщо все едно, че не съществувам…“
Трябваше да призная, че откакто се е настанила у дома, Розмари е оправдала горната си декларация по всички точки освен последната: тя съществува. И го знае много добре. И държи и аз да го знам. Затуй, когато се прибира от лекции привечер, грациозно се полюшва на високите си токове и с това движение придава добавъчен живот на изразителните очертания на бедрата и бюста, а очите — такива очи, че би било грехота да се закриват с очила — ме гледат тъй предизвикателно-закачливо-обещаващо, та… Та няма как да се абстрахирам от съществуването й.
— Скучаете ли? — пита дамата, като захвърли чантата и ръкавиците си на дивана.
И преди да реша какво да отговоря, добавя:
— Тогава нека се навечеряме, а сетне ще скучаем заедно.
Всъщност при нея рисковете от скука са доста минимални. Тя непрестанно мени облеклата си, които е домъкнала в три обемисти куфара, и се прибира вечер ту светски елегантна, сякаш се връща от дипломатически коктейл, ту пременена в спортна рокля с бяла якичка като глезена мамина щерка, ту стегната в дискретен тъмен костюм като персона от деловия свят. Тя непрестанно се мени не само по външен вид, но и по обноски, поведение, настроение и размисли: весела или замислена, бъбрива или мълчалива, артистично настроена или грубо практична, резервирана или агресивна, престорена или искрена, макар че искреността при тая жена хамелеон е нещо доста трудно за установяване.
— Вие ме уморявате с привичките си на хамелеон — позволявам си да забележа при един разговор.
— Надявам се, че знаете какво е хамелеон…
— Някакъв гущер, ако не се лъжа.
— И вие проявявате вулгарния вкус да ме сравнявате с влечуго?
— Имам предвид не влечугото, а непостоянството.
— В такъв случаи сравнявайте ме с някои скъпоценен камък, от тия, очарователно-променливите.
— Кой камък? Аз, както знаете, не търгувам с камъни.
— Например александритът… За него казват, че утринта му е зелена, а вечерта червена. Или опалът, събрал в себе си всички цветове на дъгата. Или лунният камък… или слънчевият камък.
— Прекалено сложно. Също като импресионистите. Не е ли по-добре да прибегнем към нещо съвсем просто: изберете си една индивидуалност и мирясайте върху нея.
— А вие коя бихте ми препоръчали? — запитва тя с предизвикателна усмивка.
— Истинската.
— Истинската? — тя ме поглежда замислено. — А не се ли боите, че ще сгрешите?
Лицето й е хубаво, но за да видите какво точно е това лице, трябва да го издебнете в някой миг на вглъбеност и размисъл, а тъкмо тогава то губи от хубостта си, защото хубостта му е в непрестанните изменения, в гамата от погледи на тъмните очи, в усмивките, полуусмивките и ослепителния смях на червените устни, разкриващи белите красиви зъби, в красноречивите гънки на тия устни, в движението на веждите, в едва забележимите вълни на настроенията, минаващи по това ту наивно и непорочно, ту студено иронично или предизвикателно чувствено лице.
Може би е на 23 години, но ако разбера, че е на 32, това не би ме изненадало особено. Изобщо понякога изглежда на 32, а понякога на 23, обаче аз съм по-склонен към хипотезата на третото десетилетие или — за да бъдем кавалери — към края на второто. Външността нерядко мами, ала начинът на разсъждение, дори когато разсъждението не е съвсем искрено, говори достатъчно ясно, стига да умееш да го дешифрираш.
— Скучаете ли?
Традицията на тоя въпрос, който Розмари неизменно ми отправя, щом се върне от града, датира още от първата седмица на нашето съвместно съществуване. Но като казвам „съвместно съществуване“, не желая да бъда криво разбран. Защото ако дамата се ръководи от правилото „не се натрапвам на хазяина“, то аз от своя страна съблюдавам принципа „не задирям наемателката“.
И тъй:
— Скучаете ли?
Тоя въпрос ми е зададен още в края на първата седмица.
— Съвсем не, поне засега — отвръщам. — Току-що гледах „Черното досие“.
— О, Пиер! Престанете най-после с това досие и с тия клоунади. Вече достатъчно ви познавам, за да знам, че използувате телевизора най-вече като осветително тяло.
— Не трябваше да ви казвам, че не разбирам нищо от импресионизма — забелязвам унило. — Фатална грешка. Вие веднъж завинаги ме причислихте към категорията на най-тъпите.
— Съвсем не. Най-тъпите не скучаят.
— А защо смятате, че непременно скучая?
— А какво друго бихте могли да правите, освен да скучаете? Не се разхождате из градината, не се отбивате с приятели в кафенето на спирката, не приемате гости, не играете карти, не проучвате готварската книга, не хвърляте пасианси, не правите утринна гимнастика… какво още?… Изобщо не умеете да потънете в тоя сънен живот на квартала. А щом не умеете да потънете, значи скучаете.
— Не и във ваше присъствие.
— Мерси. Но това не е отговор.
Сетне добавя с променен тон — тя има тази привичка да променя ненадейно тона:
— А може би тайната наистина е тъкмо в това: да се приспособиш към околната летаргия. Щом те е повлякла тая река и щом си обречена докрая да те влачи, най-добре е да се отпуснеш по течението и да не се съпротивяваш.
— Ами че отпускайте се, кой ви пречи — казвам примирително.
— Кой ли? — възкликва тя, наново променила тона. — Желанията, стремежите, мисълта, че бих могла да видя и преживея толкова много неща на тая земя, вместо да вегетирам в това кварталче, забутано нейде сред хълмищата на Бернската област.
— Не си правете илюзии — позволявам си да възразя. — Хората се отегчават не само в Бернската област.
— Да, защото са свикнали със своя край и своя бит. Едно и също нещо, дори да е пуйка с портокали, повторено пет пъти, се превръща в тягост. Секретът е да го напуснеш, преди да се е превърнало в тягост, и да минеш към следващото. Секретът е в промяната, в пътя, в движението, а не в тъпченето на едно място.
— Като ви слуша човек, може да остане с впечатлението, че най-щастливите хора са шофьорите и търговските пътници.
— Не опростявайте нещата.
— Но и вие не ги усложнявайте. Мисля, че ако човек държи на всяка цена да живее по-интересно, би могъл с малко въображение да постигне това навсякъде, дори и в тоя заспал квартал.
— Всъщност, да! — казва тя, наново променила тона. — Ако не по-интересно, то все пак по-малко скучно!
И добавя замислено:
— Трябва наистина да се прави нещо.
Казано в скоби, нямам впечатление, че наемателката ми чак толкова се отегчава. Тя по няколко пъти дневно шари между Остринг и центъра, а и когато е в самия квартал, продължава пак да шари насам-натам — до сладкарницата или до близките магазини, до гората или до селището на Робинзон, един икономично построен ултрамодерен комплекс от другата страна на хълма, дето Розмари има някакви познати от университета.
Когато се прибирам привечер и когато тя ме е изпреварила, неведнаж я заварвам да разговаря край алеята с едни или други съседи. Освен с козовете на обаятелната си външност, тя разполага и с козовете на своята общителност и приветливост, така че не се учудвам твърде, когато една вечер запитва: