— Остави тия разбори. Кажи по-добре, какво мислиш да правиш?
И понеже не отговарям, той сам предлага:
— Имам един план: да го затворим в клиниката, а после…
— Аз също имам един план: да спрем някъде да изядем по три кебапчета на крак. А после… А после ще ида да докладвам на шефа.
* * *
На шефа не му е само до нашата история и когато най-сетне ме приема, работният ден отдавна е минал. Полилеят облива кабинета с мека златиста светлина, тежките тъмнозелени завеси на прозорците са спуснати и генералът стои сред стаята с ръце на кръста, сякаш преди миг е разкършвал вцепенения си от седене гръбнак.
— Сега вече имаме достатъчно време — произнася той, като ми показва познатото кресло до фикуса. — Сядай и разправяй.
Той на свой ред се отправя към другото кресло, но преди да седне, се сеща и запитва:
— Кафе ще пиеш ли?
И понеже знае, че въпросът е съвсем излишен, натиска звънеца за секретарката.
Излагам най-последните новости в развитието на събитията и когато стигам до разговора под дърветата, забелязвам:
— Може би в същност ще предпочетете да чуете самия запис?
— Разбира се — кима генералът. — Сега поне имаме време.
И той наново натиска звънеца.
В скоби казано, на шефа това му е доброто, че владее изкуството за всичко да намира време и то по един съвършено прост начин: не поставя никакви рамки на работния ден.
Лейтенантът внася апаратурата и изчезва, а ние с генерала оставаме да пием кафе и да слушаме магнетофона. Също като на рожден ден.
— Е, какво смяташ? — запитва шефът, когато записът свършва.
— Проектът, поне на пръв поглед, изглежда изработен доста смело, бих казал, дори прекалено смело. Този Томас или е склонен към авантюризъм, или подценява трудностите на обстановката у нас.
— Има такова нещо — съгласява се генералът.
— Той очевидно жадува за реабилитация и бърза да блесне пред началството си. Затова поема и риска.
— Всъщност сам Томас не поема бог знае какъв риск — забелязва шефът. — Големият риск, както винаги, е предоставен на изпълнителя. Колкото до Томас, той дори не е влязъл в личен контакт с Боян и в случай на провал ще се опита да си измие ръцете със секретарката или светкавично ще я прехвърли оттатък. Но това е друг въпрос. По-важното е, че засега, ние изучаваме проекта само на пръв поглед, както се изразяваш, и може би още нямаме представа за всичките му аспекти.
— Възможно е, но планът е достатъчно опасен и в сегашния си аспект… в случай, че би сполучил, разбира се.
И понеже генералът мълчи, замислен за нещо си, аз минавам към същността на проблема:
— Как ще наредите да действуваме?
— А ти какво предлагаш?
— Струва ми се… Не знам… Може би това не е съображение, обаче…
— Какво почна да заекваш? — вдига вежди генералът.
— Имам предвид обстоятелството, че Боян все пак е син на Ангелов…
— Жалко наистина, но туй не може да бъде съображение за действията ни. Син на Ангелов или мой син… Щом е стигнал дотам…
Това е всъщност единственият въпрос, който в случая ме интересува. И това е точно отговорът, който съм очаквал. Преглъщам прочее и започвам да излагам проекта си за контраоперацията.
Генералът ме слуша търпеливо, прави тук-там къси бележки, а накрая заключава:
— Планът в общи линии се държи. Ще поговоря с Антонов, а утре по някое време ще се съберем да го обсъдим.
И той става, за да разкърши още веднъж вкочанения си гръбнак.
* * *
— Чашата ми от половин час е вече празна, а вие още не сте ми поръчали второ уиски — произнася девойката.
— Веднага ще си поправя поведението — отвръща момъкът.
Разговорът се е водил същия следобед в „София“, но ние с Борислав го слушаме вечерта в кабинета с белите завеси и белия глобус.
— Нетактична съм, нали? Може би нямате пари…
— Имам, не се безпокойте — уверява я младежът. И ние чуваме миг по-късно:
— Още две уиски, моля!
Пауза, запълнена с кадифения шум на движещата се лента.
— Ония от онази маса ще си счупят вратовете да гледат към нас — установява Боян.
Защото това е Боян.
— Ами че те са от моята компания — обяснява Ана.
Защото това е Ана.
— Дано и тримата едновременно не ви ревнуват. Трима наведнъж, ще стане твърде сложно.
— Бъдете спокоен: нито един не ме ревнува. Достатъчно сме си омръзнали. Само умират от любопитство да знаят кой сте. Мисля, че най-хуманно ще бъде да се преместим при тях.
— Не.
— „Още не“ или „изобщо не“?
Въпросът се слива със звъна на чаши. Навярно сервитьорката е донесла уиското.
Пауза.
— Струва ми се, че ще се почувствувам донякъде унизен сред тях.
— По каква причина?
— По причина на костюма. Те и тримата са като току-що изписани от модната централа.
— Толкова ли държите за мнението на другите? — пита Ана.
— Никак не държа. Но боя се, че вие държите.
— Глупости. Пет пари не давам за никого.
Къса пауза.
— Да, моите момчета са наистина позьори и лекета — признава девойката. — А вашите какви са?
— Никакви.
— И по-точно?
— И по-точно — наркомани.
— Наистина ли? Това трябва да е ужасно интересно…
— Ужасно е, без да е интересно.
— Значи вие не сте наркоман?
— Не. Пълен бездарник съм по тая част.
— Тоест как?
— Ами опитах, но не ми провървя.
— Трябва и аз да опитам. Обещайте, че ще ми помогнете да опитам!
И други глупости от тоя род, почти до края на лентата.
— Сложи и втората бобина — казвам, когато Борислав спира магнетофона.
— Не е твърде интересно — избъбря приятелят ми, додето сменя ролките. — Бих предпочел ние да сме в „София“, а те да седят тук и да ни слушат.
— И това няма да е забавно.
— За тях — не. Но за нас… Бих си разквасил гърлото…
Той млъква, защото отново се разнасят гласове. Същите гласове, записани един час по-късно:
— Вие настина никак не ме глезите. Чашата ми е пак празна — напомня Ана.
— Изглежда, обичате да ви глезят.
— Не знам дали обичам, но съм свикнала. Всички ме глезят.
— Кои всички? Ония тримата?
— Ония? Глупости! Те нямат средства да глезят себе си, та ще глезят мене.
Къса пауза. Щракане на запалка и очакваният призив:
— Две уиски, моля!
— Имам предвид баща си и майка си — обяснява девойката. — Те всъщност са отдавна разведени.
— Защо?
— Ами както става обикновено: без сериозни причини. Баща ми е роб на работата си. А майка ми искаше да бъде неин роб.
— Вече не сме в робовладелческия строй.
— Е, ако не роб, то най-малкото разводач: да я води, накъдето тя си иска и най-вече по ресторанти, гости и театри. А баща ми, горкият, не знам дали въобще би могъл да изтърпи една пиеса, ако не я проспи.
Пауза, запълнена вероятно от действията на сервитьорката.
— Така че разделиха се и аз много плаках, защото бях още глупава и не разбирах, че само печеля от цялата история. Сега баща ми е гузен пред мене, защото се е развел. А майка ми също е гузна, понеже се омъжи втори път. Истинско щастие — да живееш между двама гузни родители. Всеки се старае да надмине другия по доброта.
И пак пауза.
— А твоят баща? — пита Ана.
— Почина.
— А майка ти?
— Тя е още жива. Все още…
И други от тоя род. Чак до края на лентата.
— Доста празен разговор, професионално погледнато — преценява Борислав.
— Но обещаващ.
— Да, обещаващ катастрофа. И то — съвсем близка. Момчето е сръчно, не губи излишно време.
— Едно сръчно момче и едно вятърничаво момиче… Идеалната комбинация за Томас.
— Смяташ ли, че ще се окаже вятърничаво чак дотам? — пита приятелят ми.
— Знаеш, че аз бавно смятам. Така че трудно ми е да отговоря веднага. Особено, когато материалът ми се поднася накълцан на парчета като тас кебап. На една страна — снимките на Ана Раева, на друга — писмена справка за същата, а на трета — запис на звънкото й гласче. Струва ми се, че ако разменя пет приказки с тази Ана, но така — лице в лице, ще си съставя много по-точно мнение за нея, отколкото чрез купища звукозаписи и визуални документи.
— Взе ми думите от устата — забелязва Борислав. — Тая техника може да е много полезна, но понякога почва да ти играе по нервите. Особено, когато всичко става само техника и ти вместо да действуваш, да се движиш, да се срещаш очи в очи, само седиш вкочанен между четири стени, сменяш ролки, пускаш видеозаписи и прелистваш досиета.
И той захвърля в знак на протест празното цигаре върху бюрото.
* * *
— Е, сега вече няма да се оплакваш, че седиш затворен между четири стени — казвам на Борислав, когато влизам на следния ден към обяд в кабинета. — Път ти се пада…
— До Панчарево или до Дървеница? — пита скептично приятелят ми.
— Малко по-далеч. До Истанбул.
— По какъв повод?
— Поводите са два: Томас и Чарли. Първият заминава с влак, а вторият със самолет. Причината засега не е известна, но съвпадението е вълнуващо.
— И ти правиш тоя жест да пратиш мене, вместо да идеш сам? — пита Борислав, изпълнен все още с недоверие.
— Няма жест. Аз вземам влака, а ти — самолета. А сега не е зле да се поразтъпчем. Чарли има среща с Марго в собствената й квартира.
Двадесет минути по-късно ние сме в семейното гнездо на геолозите. Лейтенантът ни посреща с малко сънлив вид, а помощникът му се събужда и става от кушетката едва при влизането ни.
— Цяла нощ са вилнели — съобщава офицерът. — Пак са свършили морфина и вече се чудят какво да правят. Гълтат разни таблетки, наливат се с коняк, не разбирам как досега още не са се изтровили.
— Едва към пет часа се пръснаха — добавя помощникът.
Ние заемаме места пред телевизионната апаратура и тъкмо навреме, защото в насрещния хол откъм антрето се появяват мъж и жена, вече попрезрели, но все още с претенции за младост. През тия дни в обстановката са настъпили известни изменения, нещо, което забелязват и новодошлите, защото спират леко озадачени насред помещението.
Копринените гарнитури на диваните и креслата са смъкнати и развлечени насам-натам, някои столове, вероятно вследствие на неловка циркулация, лежат преобърнати. Навсякъде са пръснати празни бутилки, чаши, пепелници. Гипсовият бюст на античната богиня е увенчан с каскет, а върху тиролския пейзаж е залепена снимка на гола секс-бомба, откъсната от някакво списание.
— Тая твоя дъщеря вече съвсем е побесняла! — установява бащата, но в тона му се усеща примирението на човек, свикнал вече на подобни гледки.
— Колкото е моя, толкова е и твоя. И не съм я учила аз на оргии, ами ти с твоите гуляи — възразява свадливо майката, като пътем се опитва да постави някой и друг стол на мястото му.
— Без кавги, деца! — чува се в тоя момент гласът на самата Марго, която се появява отляво в обсега на екрана.
„Побеснялата“ вероятно току-що се е вдигнала от леглото. Разчорлена и облечена в пижама, тя разтърква още сънливото си уморено и бледо лице и се прозява в очакване да мине малката семейна сцена.
— Ние наистина трябва да сме същински деца в сравнение с тия покварени типове, дето ги водиш — забелязва бащата.
— Не можеш да си намериш някой свестен човек и да си седнеш на задника… — допълва майката.
— Може и да съм си намерила — подхвърля Марго.
— Кажи поне кой е?
— Кво да ви кажа, като не го познавате. Чужденец…
— Чужденец? Истина ли?… — възкликва тихо, но с явно вълнение майката.
— Какъв е? Румънец или чех? — пита скептично таткото.
— За твое сведение — капиталист.
— Капиталист? Истина ли? — продължава с развълнуваните си, но доста еднообразни възклицания майката.
— Докато не видя, не вярвам! — все още не се предава таткото, който очевидно е скептикът на семейството.
— Ще го видиш още днес на обед. И ако си ми баща, още днес трябва да почнеш да действуваш. Паспорт ми трябва! Разбираш ли, паспорт! Измисли една екскурзия с Балкантурист или някаква сложна болест, или каквото искаш там, но ми намери паспорт. То аслъ това ще ми бъде и зестрата!
И след тази наставническа тирада щерката отново изчезва от полезрението ни, като оставя на родителите си грижата за разтребване на хола с оглед предстоящата визита на чужденеца.
* * *
Една бегла справка с досието на миловидната жена, дето тутакси показва, че тя спада към категорията „Момиче, което чака“. Едничкият личен акцент при Марго е тоя, че тя чака чужденец. Доколко тая мечта е родена в къдрокосата глава на жената-дете и доколкото тя е наследство от родителите — това е въпрос, по който досието не се произнася, но вероятно тук и двете страни имат своя дял от заслуги. Моделът на мечтата в грубия си вид е дошъл от мама и тате, а съвременният му вариант е бил доизваян от Марго.
Ако древните хора на Изтока са сътворили мита за летящото килимче, то момичетата от рода на Марго са създали легендата за летящия креват. Защото за тях брачното легло не е нищо повече от удобно превозно средство, годно да ги отведе нейде по на запад. Едничкото превозно средство, на което биха могли да разчитат за подобен маршрут.
Родителите на времето мечтаеха Западът сам да дойде у нас. Дъщерите обаче се оказаха по-големи реалисти и решиха, че щом планината няма възможност да дойде при Мохамед, то налага се Мохамед сам да се приготви за път. И те седят готови, тия няколко дузини или няколко десетки дузини момиченца, щерки на бивши хора, и чакат летящото брачно легло, което ще ги отведе към страната на техните блянове, и изобщо, нейде по на запад. Чакат и се стараят според силите си да подпомогнат действията на съдбата, разхождат нагоре-надолу прическите и задните си части, мотаят се по големите заведения, по плажовете и изобщо навсякъде, дето съществува шанс да се появи тая странна и глупава птица — женихът чужденец. А понеже птицата не бърза да се появява и понеже чакането е по начало доста отегчителна работа, щерките се развличат да трупат брачен опит в извънбрачни отношения с туземци, които само по облеклото и маниерите приличат на чужденци.
В случая обаче чуждоземната птица е налице. Тя се появява в хола, преди още да съм изпушил две цигари, и нейната поява е действително потресаваща. Защото чужденецът, разбира се, е все тоя Чарли, с дългата си нечиста коса, рошавата брада, разкопчаната риза на карета, измачканите тесни панталони и босите крака.
— Здравейте — кима той, снизходително по адрес на родителите. — Аз съм Чарли!
И в очакване да види какъв ефект ще произведе това заявление, застава в стойка „свободно“, като разсеяно потропва с пръсти по обесената на врата китара.
— Ааа… — промучава неясно слисаният баща.
— Заповядайте, седнете — отзовава се майката, като опитва да се отърси от шока на първото впечатление.
Чарли сяда, все тъй снизходителен, сякаш се е озовал между малки деца, кръстосва нозе и временно заменя потропването на китарата с машинално ритмично движение на мръсния си крак. Тоя динамизъм на долния крайник спонтанно привлича вниманието на бащата. Така че известно време домакинът фиксира стъпалото на госта си, докато гостът равнодушно наблюдава домакина.
— Смущавам ли ви? — сеща се Чарли, уловил погледа на родителя.
Той улавя с ръка крака си, сякаш го приканва с тоя жест да мирува, и пояснява:
— Това нервно време ражда у всички ни разни тикове…
— Наистина, какви времена, божичко! — залавя се охотно майката за подхвърлената тема.
— Времената — после! — казва сухо Марго, която пуши, изправена до вратата. — Дай сега кафето!
* * *
Кафето е изпито, родителите тактично са се оттеглили в покоите си и това е дало възможност на госта да се излегне удобно на дивана и поставил единия крак върху другия, да остави крайникът си да се наиграе до насита, несмущаван от никого.
— С морфина нищо не излезе — мърмори той. — Още един празен ден и ще почна да крещя и да си късам ризата.
— Защо не отидеш при своя приятел в посолството?
— Тая заран бях там, обаче не можах да го видя. Прие ме помощникът му. Възложи ми дори една задача, но морфин — нито капка. „Ще го получиш на цели опаковки — казва, — само че след като свършиш работата.“ Тия глупаци мислят, че морфинът ми пречи на работата, и не искат да разберат, че без морфин съм просто като парцал.