— Ако питаш мене — промърморва Борислав, — готов съм веднага да вървя в пенсия, стига да изчезнат плъховете. Уви, засега поне такова нещо не се очертава.
Поръчваме още по една бира и Борислав най-сетне запитва:
— Как е Маргарита?
— В момента е „Веселата вдовица“. Или се опитва да си внуши, че е такава.
— Струва ми се, че сбърка, дето навремето я остави — забелязва Борислав с тая понякога досадна прямота, която се установява между стари приятели.
— Искаш да кажеш, че сега трябва да поправя грешката си?
— Нищо не казвам. Но, струва ми се, не биваше на времето да я оставяш.
— Кой кого и защо е оставил, това, знаеш, е доста сложна история… И твърде стара…
— Добре, добре, само не се впрягай — успокоява ме Борислав.
— Не се впрягам. Просто не съм сигурен, че съм сбъркал, дето съм изтървал едно семейно щастие, което имаше всички изгледи да бъде като семейното щастие на Любо Ангелов.
Борислав ме поглежда, сякаш се готви да отговори нещо, но само избъбря „наздраве“ и вдига чашата си.
Когато излизаме, вече се е мръкнало. Намираме служебната кола в теснотията на Бенковски, дето сме я оставили. Сядам на волана, потеглям и след не повече от десетина минути спирам в тясна, зле осветена уличка.
— Това ли е кооперацията? — пита Борислав, когато слизаме.
— Това е сестра й — пояснявам, защото целият блок е съставен от почти еднакви, неугледни жилищни сгради, строени някъде към началото на войната.
Проникваме в тъмното стълбище, за да излезем тутакси след това през задния вход, пресичаме два разградени двора, хлътваме в друг заден вход и се изкачваме на втория етаж. Прилагам морзовата сигнализация върху копчето на звънеца, вратата леко се отваря, мярва се лицето на един от нашите хора и миг по-късно ние се озоваваме в чудното царство на геологията.
Домакините явно обичат професията си, защото цяла една стена на хола е заета от стъклена витрина с десетки най-различни минерали. Някои от тия камънаци на мене лично ми изглеждат доста сиви и обикновени, за да бъдат излагани в специална витрина. Затова пък кристалите и рудите с техния златист, червеникав или синкав блясък са като истински украшения. Насрещната стена също е покрита от застъклени рафтове, но тук е светът на книгите. Изобщо тоя чист уютен хол, изглежда, служи не толкова за гостна стая, колкото за работен кабинет, и това е много добре, защото и ние сме дошли за работа.
— Нещо ново? — обръщам се към лейтенанта и помощника му, които в момента са тук на дежурство.
— Нищо, чакаме…
Докато чакат, те очевидно не си губят напразно времето, макар че заниманията им едва ли са пряко свързани с геологията. На масичката е пръснато тесте карти, а върху полето на „Вечерни новини“ се мъдрят на драскани с молив две колони подозрителни числа.
— Кой печели? — пита Борислав.
— Нека той да каже — промърморва скромно лейтенантът по адрес на помощника си.
— Не ми върви карта… — извинява се оня.
— В белота, Илия, майсторът разчита не на картата, а на себе си — произнася поучително Борислав.
И като се обръща към мене:
— Какво ще кажеш, другарю полковник, да им предадем ли един урок на тия момчета?
А понеже аз винаги съм готов да окажа помощ на ближния, ние без повече предисловия се разполагаме около масичката и потъваме в тънкостите на белота.
За жалост, силната карта — сякаш за да опровергае максимата на Борислав — тече все към лейтенанта и помощника му. И момчетата, макар инак да са дисциплинирани служители, не пропускат случая да натупат порядъчно шефовете си.
— Добре, бихте ни, но сега да видим какво ще каже реваншът — забелязва приятелят ми, който съвсем не е от тия, дето се обезсърчават.
Реваншът обаче не казва нищо, защото тъкмо в тоя миг откъм усилвателя се раздава многозначителен шум и нашето внимание се насочва към апаратурата.
Върху екрана на телевизионното устройство, дето е отразен интериорът на един обширен хол — не нашият, а онзи в насрещната сграда, настъпва раздвижване. Вратата откъм антрето се отваря и влиза Марго, следвана от Апостол и от Пепо. Двамата свойски се разполагат по креслата, докато Марго се отправя в посока към нас, вероятно за да спусне завесите. Излишен труд — но няма как да й го кажем. Завесите на нашия хол също отдавна са плътно спуснати, само че телевизионните устройства не се тормозят от подобни препятствия.
— Дай нещо за пиене — обажда се мършавият.
— Че вие оня ден всичко изпихте — отвръща Марго, която отново влиза в обсега на устройството. — Впрочем мисля, че в кухнята има още малко коняк.
— На мене не ми се пие — заявява Пепо.
— Пие ти се или не, тук трябва да има бутилки, чаши…
— Смяташ, че хората на Драганов могат да довтасат? — пита Марго.
— Не вярвам… но не е изключено — отвръща Апостол. — Де да знаеш какво ще им дойде на ума. Макар че ако питаш мене, не вярвам да си прахосват нощта за нас. Докато не изцеди нещо от Фантомас, Драганов няма да ни закача. А той нищо няма да изцеди от Фантомас.
— Фантомас е гроб! — потвърждава Пепо.
— Мислите само за себе си — промърморва Марго. — А не си представяте какво му е в тоя момент на момчето.
— Защо да мислим за себе си? — възразява мършавият. — Така се е случило, че сега е ред на Фантомас. А утре или други ден може да дойде и нашият ред.
— „Така се е случило“… — повтаря сприхаво домакинята. — Нищо нямаше да се случи, ако не го беше накарал да се върне да разбие и втория шкаф.
— За вас мислех — произнася невъзмутимо Апостол. — Защото утре пак ще почнете да ми хленчите за став… и защото всеки ден не могат да се разбиват аптеки… Хайде, донеси коняка!…
В тоя миг се раздава звън. Марго изчезва към антрето, а след малко наново се появява заедно с Боян, Лили и Роза.
— А, ето кой носи коняка! — извиква Апостол, забелязал в ръцете на Боян една завита в хартия бутилка.
— Водка е — уточнява новодошлият.
— Няма значение какво е. Хайде, дайте чаши и направете мизансцена на гуляя, защото нервите ми ще се скъсат вече.
— Само твоите ли? — промърморва Роза.
Подир което в хола бавно се понася оня нестроен, но доста плътен шум, който се получава, когато шест души искат в едно и също време да кажат шест различни неща. Марго внася чашите и една полупразна бутилка, но още не сервирала питието, мършавият нарежда:
— Донеси авоарите.
Авоарите, както и следва да се очаква, се оказват от аптечно-медицинско естество. Апостол разтваря картонената кутия, подадена му от домакинята, и оповестява:
— По две ампули на глава от населението!
— Защо по две? — пита недоволно Боян.
— Защото останалите ще стоят тук, в общата каса.
— Да… Та ако рекат да направят обиск, да ги приберат накуп… Нека си ги разделим още сега и толкова.
— Не! — отсича мършавият. — Ако се пръснат из джобовете ни, рискът е по-голям. И без това ще идваме тук — друг терен няма. А за останалото — Марго си знае работата.
Веднъж авоарите разпределени, гостите се пръскат по диваните и креслата на хола.
— Баща ти е доста досетлив човек — подхвърля към домакинята Боян, като се изтегля с Лили на дивана до вратата. — Приготвил ни е доста кушетки…
— Баща ми ли? — процежда презрително Марго. — Всичко тук е от дядо.
Че всичко тук в тоя хол не датира от най-ново време, това си личи и без обяснения. Мебелите, драпериите, лампата с копринен абажур, картината с тиролски пейзаж и гипсовият бюст на някаква антична богиня, лишена от нос, но с добре оформени гърди — всичко говори за плесенясал разкош от времето на буржоазния просперитет.
Само че в момента не тия подробности на обстановката привличат вниманието ми. Участниците в малкото светско сборище, усамотени всеки в своя кът, вадят спринцовки и запретват ръкави. Встрани от нашето зрително поле Роза навярно е пуснала магнитофона, защото в стаята се разнася странна, монотонна и натрапчива с ритъма си мелодия. Но-което засега най-много ме интересува, то е, че Боян, след като напълва спринцовката на Лили, зарежда и втора спринцовка за себе си и с обигран жест я забива в ръката си.
Какъв лъжец!
В хола — оня, насрещният — постепенно настъпва мълчание и само ниските монотонни звуци, напомнящи донейде биене на далечни тъпани, остават да звучат. Гостите са стихнали, полуизлегнати наоколо, сякаш се взират всеки в своята идея-фикс. Единствен Апостол, който, изглежда, е най-трудно податлив на влиянието на морфина, бръщолеви нещо неясно на себе си.
— Това трябва да се формулира… да се предаде на… който има уши, да слуша… не можеш да възкръснеш, ако преди туй не си умрял… трябва да си мъртъв за живота… бракосъчетания, гласа на будилника, бебешки колички, стотинки за тролея… дай ключа от квартирата… кой ще черпи… глупости… смърт на всичко това… за да възкръснеш… възкръсваш и летиш… в синята безпределност…
Той засича на всяка дума, сякаш езикът му натежава при всяка дума все повече, додето замира и отпуска глава на облегалото.
Но тъкмо тогава откъм антрето наново се разнася звън.
Стреснат и повече раздразнен, отколкото уплашен, мършавият избъбря:
— Кои са тия досадници?… Драганов? Изгони го!
— Навярно е Чарли — произнася сънливо Марго, като едва се отърсва от вцепенението и става.
— И него изгони! — махва с ръка Апостол. — Освен ако носи став… — И той отново отпуска глава на облегалката.
Неизвестно е дали Чарли носи став или не, обаче той бива въведен в помещението при нула внимание от страна на околните. Единствен мършавият вдига повторно глава и изломотва:
— Аз!… Апостол… Аз, апостолът на наркотика!… — сякаш за да предупреди пришелеца да не се опитва да си присвоява ролята на шеф.
Подир което пак потъва в света на някакви свои и съвършено невидими дори при днешната висока техника образи.
— Скъпо дете… — обръща се Чарли с церемониален жест към Марго.
— Остави ме сега!… — промърморва тя, като отново се отправя към дивана си.
Новодошлият безпомощно се оглежда в търсене на възможни събеседници, обаче всички в хола са в тоя миг еднакво неконтактни. Той подръпва веднаж-дваж машинално струните на китарата, с която, изглежда, и насън не се разделя, после се отпуска обезкуражен на кушетката до Боян. Потънал в себе си, Боян също не му обръща никакво внимание, додето оня не го хваща за рамото:
— Колко ампули си впръска?
— Колко искаш да впръскам?… Една.
— И вече си се опулил като сомнамбул!… На мене една ампула не ми стига даже за да дойда на себе си.
Чарли говори съвсем правилно български и само леко провлачва някои гласни.
— Всеки според възможностите си — избъбря Боян. Сетне поглежда косо новодошлия и добавя:
— Дай няколко ампули!
Чарли обаче вместо ампули дава само няколко тихи акорда на китарата.
— Дай де, дай!… Преди тия хищници да са ти преровили джобовете.
— Няколко ампули? — поглежда го Чарли. — Но какво са няколко ампули за цял живот?
— За целия живот после ще мислим.
— Така ли? А утре? А други ден?
И като се обръща към апатично седящата малко по-натам Лили, помолва нежно:
— Спри тоз магнетофон, мило дете… спри го, миличка… аз сам ще ти посвиря.
Лили става като автомат и бавно се отправя нейде навън от зрителното ни поле. Чарли също става, стъпва с крак върху кушетката, накланя се леко към Боян и задрънква с китарата в момента, в който магнетофонът замлъква. Разликата между секналото думкане и току-що зазвучалата мелодия не е лесно доловима с просто ухо. Затова пък репликата, придружаваща музиката, съвсем ясно се долавя:
— Можеш да имаш десетки, стотици, хиляди ампули, мой мили Боян…
— По кой начин? — пита Боян без особен ентусиазъм. — Като дойда с теб отвъд?
Чарли поклаща отрицателно глава:
— Тук, тук, мой мили Боян… Хиляди ампули и едно момиче като богиня…
— Богини не ми трябват — сбърчва чело момъкът. — И тия тук са ми много. Ти дай ампулите.
— Дай работа — ще дам ампули.
— Каква работа?
Чарли се навежда още повече към Боян, обаче в това време на дивана отново се настанява Лили.
— Всяко нещо — с времето! — промърморва чорлавият.
И за да допълни тая си оригинална мисъл, той запява полугласно, като не твърде умело се опитва да нагоди импровизираните думи към монотонната мелодия:
„Това е — мисля си, без да слушам повече граченето на чорлавия. — Ето го и другото. Ето го хлътването.“
И в главата ми изведнъж отново прозвучава тих, но странно отчетлив, оня далечен някогашен глас:
„Емиле, какво ще направиш, ако синът ти стане предател?“
„По-полека — казвам. — Не бързай. Още не сме дошли дотам.“
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Къде да те закарам? — питам, когато стигаме до гарираната в тъмната уличка кола.
— Да идем в къщи — предлага Борислав. — Елена ще ни опържи шунка с яйца.
— Сега, в полунощ?
— Не се безпокой. Тя чете до късно.
Не възразявам, понеже ми е напълно безразлично къде ще вървя. Сядаме в колата и потеглям, додето приятелят ми обяснява:
— На юни е последната й сесия. Затова чете непрекъснато.
Съвсем излишно е да го питам „Коя е тая Елена?“. По-рано беше Светла, сега е Елена, а след някой месец може да бъде Малина или Теменужка. Той има някакъв щастлив похват да завързва познанства, да ги превръща в трайни връзки без всякакъв ангажимент и да ги прекъсва, преди да са се изродили в бреме, със същата лекота, с която ги е и създал, без кавги и без драми. И целият му живот, като се изключат напреженията и рисковете на професията, минава пак така без сътресения. Без бог знае какви сполуки, но и без сътресения. Един човек на равновесието, който не е нито лекомислен, нито склонен към драматизации, нито буен, нито безучастен, нито женкар, нито отшелник. Един човек спокоен и устойчив дори при нашия неспокоен занаят. Един човек без вътрешни конфликти и раздвоения, освен раздвоението, на което го обрича епичната му борба срещу тютюна. С две думи, един щастлив човек, макар че ако му го кажа, той положително ще измърмори:
„Абе всеки си знае колко е щастлив.“
Когато влизаме в квартирата на приятеля ми, оказва се, че Елена наистина още чете, излегната на дивана в хола.
— Как само ме заварвате — промърморва тя, като става, явно притеснена от тоалета си, състоящ се от блузата на пижамата и един стар панталон, без да броим босите крака.
— Не се стеснявай — успокоява я Борислав. — Това е Емил.
— Известно ми е — кима Елена.
— Не знам обаче известно ли ти е, че Емил в момента е гладен.
— Ще се опитам да ви помогна. Само не очаквайте бог знае какво — произнася дамата, като обува чехлите си.
И изчезва в кухнята.
Апартаментът на Борислав е почти като моя, с тая разлика, че тук освен баналните мебели са налице и два предмета, говорещи за вкуса на обитателя, както би се изразила Маргарита — една огромна многоцветна географска карта на света, закрепена с кабари на стената, и една също огромна кукла, застанала в целофанената витрина на кутията там, в ъгъла върху етажерката.
— За какво си я окачил тая карта? — любопитствувам, като се изтягам на току-що освободения диван.
— Шшшт! — слага многозначително пръст на устните си приятелят ми.
И добавя полугласно:
— Остана от Светла. Тя, ако помниш, следваше география.
— А защо я държиш? За да си отбелязваш върху нея забранените вече зони?
— Красива е. Виж само какви цветове!
Не възразявам.
— А тая кукла и тя ли е от Светла?
— Сега, когато се връщах, я купих от Венеция на Мариана, само че ти Мариана не я знаеш. Мечтаеше за такава кукла и аз й я купих, но когато се върнах, тя вече се беше омъжила.
— В такъв случай ще я подариш на Елена.
Борислав поклаща отрицателно глава и обяснява все тъй полугласно: