Обиколих къщата оттук-оттам и бързо се досетих, пък и не беше мъчно да се досети човек, че тази паянтова постройка е била някога си кръчма. В добрите за нея времена централното шосе й доставяло редовна клиентела, тук спирали автобуси, каруци, пътници се отбивали да хапнат, да изпушат цигара или да съживят настроението си с юзче ракия. После, когато „изправили“ шосето, кръчмата изсъхнала, както изсъхва клонче на дърво, по чието стебло не тече вече сок.
Около кръчмата още личаха останки от ограда — стърчаха колци, валяха се по земята парчета заръждавяла бодлива тел, лежеше като непогребан труп разбита врата, почерняла от влага и мръсотии. От това място, където беше захвърлена вратата, започваше пътека, гъсто обраснала с папрати и треволяк. Тя се виеше двадесетина крачки сред едно голо място, което с било по-рано заден двор навярно, а сетне секваше като прерязала с нож. Оттам нататък се ширеше опя тайнствен простор, откъдето идеха отчаяните писъци на птиците, квакането на жабите и където се мяркаха като привидения самотни тополи и прегърбени върби, и тумби от храсталаци, скупчени като стада от диви прасета.
„Чуден свят!“ — зарадвах се в душата си на тази дивотия. И понеже бях много уморен, свърнах отново към входа на кръчмата, хвърлих палтото си на земята и се изтегнах тутакси по гръб.
Колко време съм лежал така — не зная и не помня, тази нощ не погледнах часовника си нито веднъж. Но по едно време почувствувах да ме обхваща странно безпокойство, някакъв смътен страх може би и което беше най-чудно — сякаш безпокойството и страха идеха от много определено място, от оная страна, където квакаха жабите. Изправих се, поразкърших рамене, за да се уверя, че не сънувам, заобиколих къщата и излязох на пътеката. И в същия миг видях, че насреща ми се задава човек. Той наистина идеше от оная страна, тайнствената, дето дивите прасета бяха се скупчили на тумби.
Беше ясна нощ, сякаш гледах света през тънка люспа от седеф.
Човекът, дето идеше насреща ми, беше едър мъжага, почти исполин. Носеше винтяга, в дясната си ръка държеше дебел бастун.
И той ме видя, но присъствието ми на пътеката като че ли не му направи впечатление. Нито се забави, пито избърза, движеше се равномерно, като машина. Ако съдех по лицето му, възпълно и заоблено, лъхащо на здраве, епикурейско лице — той беше, изглежда, скоро прехвърлил шейсетях години, ходеше изправен, крачките му бяха твърди. Като наближи, аз за миг се поколебах дали да се отместя встрани от пътеката, тоя тип само дето не пухтеше като парен локомотив, можеше да ме прегази като нищо. Но аз не се отместих нито сантиметър встрани, а и локомотивът не изпитваше желание да гази.
— Гледай ти! — каза този човек, като се спря на една крачка пред мене. — Само ветеринарен доктор дето не се беше мяркал тук!
„Гледай ти? — повторих си наум възклицанието му. — Откъде пък знае, че съм ветеринарен доктор?“ Но като разбрах, че ме познава, почувствувах се по-спокоен.
— Разхождам се! — рекох аз. — Вие откъде ме познавате?
— Оная вечер, като си пиех бирата в ресторанта, вие се показахте на вашия прозорец и един се обади: „Туй е новия ветеринар!“ Какво дирите тук?
— Разхождам се! — повторих аз.
— Намерили сте място за разходка! — махна с лявата си ръка исполина, в дясната си ръка стискаше бастуна. — По тези места само караконджули се мяркат нощем. Не е за вас!
Не му отговорих веднага. После рекох:
— Аз съм укротявал бикове! — рекох. — А на един бик, дето не му идеше ума в главата и все налиташе да гази и да боде, направих инжекция ей с такава игла — двадесет сантиметра дълга!
— И какво? — рече исполинът.
— Два депа спа, а на третия пак започна!
— Бива си ви! — рече исполина, но не се засмя, както очаквах, а продължи да се взира любопитно в лицето ми. — Ха да поседнем! — предложи неочаквано той и кимна подканващо към входа на кръчмата. — Тъй и тъй сме се срещнали, да си побъбрим минута-две.
Седнахме на каменното стъпало пред къщата. Той се отпусна направо на камъка, но аз постлах палтото си и затова на мен ми беше по-добре.
— Аз се казвам Анастаси Буков — рекох. — В Смолянския край свърших няколко полезни неща с млеконадоя. А мога ли да зная ваша милост кой сте?
— Ако ви кажа, че съм партийния секретар, няма да повярвате.
— Нито ще повярвам, че сте секретаря на ОФ!
— Не съм дори председател на местния общински комитет — продължи исполинът.
— Има време! — рекох.
— Аз се казвам Спиро Драгнев, любезни докторе. Роден съм в Пещера, а по професия съм лесовъд. Бил съм лесничей, гатерджия, директор на лесовъден техникум и на края — кръчмар. Двадесет години съм държал ей тази кръчма — той чукна с бастуна си по каменното стъпало. — Но преди две години, когато изправиха шосето, туй място запустя. Сега съм председател на ловната дружинка.
— Ето че сте председател все пак!
— Не мога да се оплача от съдбата си!
— Споменахте за караконджули?
— Да. Не ви съветвам нощем да скиторите наблизо.
— Заради караконджулите ли?
— Не бъдете самонадеян! Оттатък е опасно място. Той посочи назад към мистериозното пространство, откъдето квакаха жабите.
— Не вярвам на басни! — рекох.
— Но на мене вярвайте, защото аз съм живял тук двадесет години!
— И сте имали големи приключения?
— Аз лично — не! Но са ставали някои неща.
— Е, добре! — рекох. — Чия е тази къща сега?
— На селсъвета. Дадена е за ползуване на ловната дружинка.
— Чудесно! — рекох. — Аз ще помоля селсъвета да ми даде под наем тази къща.
— Вие сте луд! Какво ще правите сам до това благо? Той ме гледаше със смаяни очи.
— Блато ли! — възкликнах аз. — Но това е за мене щастие, ако наблизо има блато!
— Не бързайте! — повдигна ръка исполинът. — Вие не знаете още какво е това блато, за което приказваме!
— Ще развъждам патици и гъски — казах аз. — А може би и биволи. Вие нямате представа колко икономично животно е бивола, а какви облаги дава! — Биволите бяха една моя стара идея.
— Нищо няма да развъждате, докторе, ни птици, ни гъски, а пък за биволи да не приказваме! Туй място е опасно и освен за зимуване на дивеч, за друго не става.
— Като е толкова опасно туй блато, вие защо ходите там?
— Ловувам.
— Аха! — засмях се аз. — Къде ви е пушката?
— Тука е. Искате ли да ви покажа моята пушка? Той се надигна, извади ключ и отвори. Облъхна ме тъмнина, която вонеше на застоял тютюн, на мишки и на още най-малко десет други мръсотии.
Той наистина имаше пушка, една разкошна ловна карабина. Висеше над одъра му със самочувствието на царица.
— Винчестер! — рече той. — Друга такава пушка в България няма!
Другите неща в този хамбар бяха мизерни. Дъсчен одър, куц стол, маса, покрита със стари вестници.
— Това е! — рече той, като ме видя, че се оглеждам. — Не подхожда за културен човек!
Той не отиде да ловува, а любезно предложи да ме изпрати до в къщи.
Преди да се разделим на площада, аз го запитах:
— И така, вие не ме съветвате да живея там?
— Онази къща не е за вас! Приказва се, че в блатото излизали нощно време духове, а в кръчмата са се навъдили плъхове, които могат да огризат човека до кокал. Послушайте ме каквото ви казвам — там не е за нежни хора като вас!
— Против плъховете имам сигурно химическо средство — рекох аз. — А на духове не вярвам! Аз не съм романтичен човек!
* * *
На другия ден аз наех под наем старата кръчма.
Председателят на съвета дълго се мръщи, докато да даде съгласието си, и чак като взех да му разказвам за биволите надълго и нашироко, той махна с ръка и нареди на общинския секретар да ми издаде заповед за настаняване.
— Отивате там на ваша отговорност! — рече ми той. — Местността е влажна, пълно е с комари, а освен това… ще имате в съседство едно блато, за което се носят разни приказки.
— И вие ли? — учудих се до немай къде и дори се възмутих малко: — Как ви иде наум да ме смятате за суеверен човек?
— Там са пропадали хора — каза председателят. — Това е истина. Миналата есен отиде на лов за диви патици един инженер от град Н и вече никои го не видя. Може да проверите. Този инженер се казва Юлиан Петров. Изчезна, като да не е бил! А по-възрастните хора разправят и за други случаи. Тъй че… — той повдигна пръст: — На ваша отговорност!
— Няма да ми се случи! — рекох. — Аз имам две кучета в Момчилово, два вълка, ще пиша писмо да ми ги проводят в най-скоро време.
— Това е разумно — кимна ми председателят. И все пак…
Може би щеше да каже, че отивам там на своя отговорност, но се сети, че беше го казал вече, и замълча.
Както и да е. Той изпрати бригада, която да почисти и да постегне къщата, а за биволите не отвори дума.
На обяд срещнах пред ресторанта моя исполин. Магнетофона от комсомолската сладкарница виеше, затова ние си избрахме маса в най-отдалечения ъгъл на салона.
— И тъй — поклати той глава и мрачно се усмихна. — Вие не ме послушахте. Научих, че сте наели моята бивша кръчма.
— Че защо да не я наема! — рекох. — По-добре ли ще се чувствувам тук?
Той не отговори. Изпи мълчаливо водката си и стана да си върви. Преди да ми подаде ръка, рече:
— В мазето имам разни боклуци. Някой ден ще докарам един камион да ги вдигнат.
— Когато пожелаете! — засмях се аз.
Бях щастлив, нещата се уреждаха толкова добре.
* * *
На обяд занесох шише ракия на работниците, поговорихме за туй-онуй, разправих им за биволите, а сетне се запътих по пътеката, за да видя с очите си блатото и сам, да преценя за какво го бива. Преди да нагазя в храсталаците, настигна ме един от по-възрастните работници.
— Като сте рекли да минете по тези места — рече ми той, — искам да ви предупредя да внимавате. Да се движите само по пътеката и встрани да не се отбивате.
— Не бойте се! — рекох. — Аз не съм вчерашен.
— То е тъй, но пак си отваряйте очите и си имайте нещо наум. Защото туй блато не е като другите, то си мени фасона, ако не всеки ден — през ден. Днес си стъпил тук на твърдо, а като идеш утре и погледнеш — на същото място гьол!
— Е, хубаво! — рекох. — Дълбоки ли са тези гьолове?
— Някои не са покрити дори с вода, другарю! Само тиня.
— Е, ще се окалям малко, какво да се прави! — позасмях се и махнах с ръка.
— Вие си имайте наум само това, да не стъпвате по мочурливи места. Някъде, другарю, тинята е дълбока до два метра! Имайте го туй пред вид!
— Непременно! — рекох. — Ще имам пред вид! Той се върна назад, навярно ядосан в себе си, че не беше настоявал да ми прави дружинка из блатото, а аз продължих пътя си с развеселена душа.
Спуснах се по една стръмнина и след няколко крачки се намерих най-после лице с лице с мистериозната местност. Пред мен се издигаше една плътна ограда от храсталаци, някои до кръста ми, други до раменете; пътеката се извиваше в краката ми като змия. Преминах ребром това препятствие и ето че пред очите ми се откри едно равно, сивозеленикаво поле, потънало в трепкаща мараня и украсено тук и там със самотни тополи и плачущи върби. Някъде блатото беше зелено, на други места черно, а се виждаха участъци, които изглеждаха направо сиви. Но най-силно впечатление ми направиха при това първо съприкосновение с него три неща: безлюдието, жегата и ужасната тишина. Човек можеше да си помисли, че е попаднал в друг свят, на друга планета.
Пътека, каквато пътникът може да си представи, като чуе тази дума — нямаше, но пред моравата, която се разстилаше насреща ми, едва забележимо личеше нещо като просека, тунелче от по-ниска трева. Тръгнах по това тунелче и само след двадесетина крачки отпреде ми се изпречи първия гьол — една огромна локва с десетина метра в диаметър, изпълнена от край до край с черна лъскава тиня. Напечена от силното слънце, локвата издаваше тежък дъх на амоняк и сяра, с едва доловим превес на сярата. Колко ли беше дълбока тази тиня? Една стъпка, две стъпки? Както гледах в гьола, като че ли ме полазиха по раменете тръпки. Ами ако дъното на гьола се намираше на два или на три метра под повърхността?
В толкова дълбока тиня може да се удави дори един бивол, камо ли човек!
В самия пъп на гьола се появи мътен мехур, колкото човешка глава, постоя миг-два и се разпука. Стори ми се, че около мен замириса по-силно на сяра.
Продължих нататък по просеката и скоро зърнах от дясната си страна друг гьол, по размери почти като първия, покрит с корички от тиня. Коричките бяха подвити по краищата си и в каналчетата, които се бяха образували помежду им лъщеше мазна и лъскава кал, черна като катран. На десетина крачки встрани се извисяваше към небето една канадска топола. Приближих я предпазливо, откърших един дълъг клон, поокастрих го с ножчето си, после се наведох над гьола и бръкнах с него между две плочки от кал. Клонът — да имаше не по-малко от метър и половина — потъна навътре като в бучка масло и дъно не достигна.
Аз съм храбър човек, но понеже не съм романтик, а гледам трезво на нещата, казах си наум: „Бай ми, бабо, да не се подхлъзна някой път на такава кора!“
Просеката ме отведе до средата на блатото и там видях вече вода. Това беше едно езерце, двадесетина метра дълго и около десет широко. По камъша, който беше избуял околовръст, можеше да се предполага, че тук водата не пресъхва и не се превръща в зловонна и коварна тиня.
Цялата тази местност нямаше повече от 60–70 декара. Тя беше навсякъде нацапана с гьолове и ако човек изпуснеше за минута-две ориентира си, тоест просеката, която свързваше левия и десния бряг на блатото, рискуваше наистина да се удави, и то по най-мъчителен и мизерен начин — в калта. „Ами когато паднат мъгли — рекох си — или когато завали сняг и скрие следите на просеката и човек не може да познае кое е гьол и кое — езеро?“
Изведнъж реших да се връщам. Хората щяха да се безпокоят за мен, нямах право да ги държа в неведение поради хидрографските си интереси.
И после — като не мога да отглеждам биволи, за какъв дявол ми е това блато?
* * *
След една седмица се пренесох, пристигнаха и моите вълци. Нощите бяха още топли, изнесох разкладушката си навън и започнах да спя под открито небе.
Понякога нощта минаваше кротко, а друг път се случваха някои неща, които пропъждаха съня от очите ми чак до изгрев слънце. В такива нощи ставаше нещо особено — или от блатото ще се обадят птици, каквито не бях слушал през живота си до тоя час, или настъпваше неописуема тишина — дори жабите мълчаха онемели! И изведнъж: а-а-а-а! — един такъв писък разцепваше нощта, че аз, който не се стряскам почти от нищо, скачах от постелята и застивах от ужас като някакво безпомощно момиче.
Че тия неща, дето ставаха в блатото, бяха особени — това си личеше и по моите вълци. Те се държаха неспокойно, душеха подозрително въздуха, обикаляха около къщата, ръмжейки тихо. После, след някоя и друга седмица, нервите им взеха да не издържат, спущаха се в блатото и там лаеха ту глухо и сдържано, ту яростно — както им дойдеше наум. От удавяне нямаше опасност, те имаха непогрешим инстинкт. Дори в шахматен ред да бяха наредени гьоловете, те щяха да се завръщат с чисти лапи и суха козина.
Понякога „особеното“ се прокрадваше откъм пътя. Ще свирне посред нощ автомобил: ту-уу-у! — и тишина. Кучетата скачат, душат въздуха, лаят. Друг път ще се чуе едва-едва далечно свиркане с уста и ще секне ненадейно, сякаш прерязано с нож. Кучетата скачат като побеснели. Втурват се кой знае накъде, бавят се 5–10 минути, половин час и вече ги отписвам от живите, а те се завръщат весели и с доволни муцуни. Кого гонеха и защо имаха такъв глуповато-доволен вид, сякаш някой ги беше чесал зад ушите!
Те бяха зли и недоверчиви кучета и на никаква цена не допущаха да ги доближи външен човек. Ръмжаха дори на стария Драгнев, бившия стопанин на къщата. Търпяха го уж, но речеше ли да се примъкне на по-малко от два метра от тях — оголваха зъби, очите им припламваха и в гърлата им започваше да клокочи бяс.