— Спиридон Драгнев си замина и за втори път дойде във Видин в началото на септември 1944 година. Двамата братя пак дойдоха при мене и ми поискаха негативите на тяхната снимка. Аз им дадох един негатив и тогава Спиридон Драгнев ме заплаши, че щял да ме убие, ако някога научи, че съм запазил за себе си друг негатив. На 2 или на 3 септември капитан Драгнев изчезна. Моята жена беше се сприятелила с докторката и докторката й доверила, че мъжът й щял да бяга за Турция, защото комунистите щели да му отрежат главата. Докторката беше бременна, беше навлязла в деветия месец, и моята жена ревеше, като си помислеше какво я чака занапред. На 8 септември докторката обади на жена ми, че девер й щял да я води при някакви свои роднини в село Извор, близо до град Пещера, там да ражда. Към обяд потеглиха. Ние стояхме на вратата и им махнахме с ръка, когато колата им мина покрай къщата ни. Колата беше един „Опел“ от трофейните, караше го Спиридон Драгнев, девера на докторката. Това е, което знам.
Велко Трифонов помълча някое време, после каза:
— Изпуснах едно нещо. Два-три дена преди да заминат, докторката си извади нова легитимация. Тя дохожда при мене за снимка. Тази снимка, дето имате вие, това е увеличено копие на снимката, която й направих за легитимацията. Те имаха свои хора в полицията и работата се уреди бързо. Дойде докторката, показа ми легитимацията и се хвали: „Нали не личи, че съм бременна?“ „Та как ще личи“ — казвам и взимам легитимацията да погледна. А тя записана там на бащиното си име: Юлия Цекова Тодорова, и в графата семейно положение — пак една лъжа — „неомъжена“! Но не продумах, И никому до тоя час не съм продумал. Защо да преча на жената? Бившият й мъж беше един звяр. С неговото име тя нямаше да види добро!
Авакум напусна къщата на Велко Трифонов към седем часа.
Още същата нощ той замина за Пловдив.
* * *
На 27 октомври, понеделник, след като престоя около един час в окръжното управление, Авакум замина с волгата си за село Извор. Към десет часа напусна село Извор и след час и половина пристигна в град Н. Като се видя с капитан Петров, той го потупа приятелски по рамото и закачливо го попита:
— Държиш ли още, приятелю, че син, чийто баща няма брат, не може да има чичо?
— Вие като че ли продължавате да ме занасяте! — нацупи се капитан Петров.
— Е, не се сърди — усмихна му се Авакум. — Аз просто събирам мнения, правя анкета! — И преди усмивката да загасне в ъгълчетата на устните му, той запита: — Какви сведения имаш за инженер Димо Карадимов?
— Димо Карадимов единствен от конструкторското отделение е посещавал експерименталния цех. Той е приятел с началника на цеха Никола Николов. Ходят заедно на лов. Откакто Николов поема цеха преди една година, инженер Карадимов слиза често при машините. Видели са го да навива пружинки от една специална тел.
Разговорът се водеше в квартирата на Авакум. След като мълча някое време, Авакум каза:
— Тези сведения ни приближават към развръзката. Довечера ще арестуваш инженер Карадимов.
* * *
Тази вечер гостите на „кътчето“ бяха само тримата инженери и Авакум. Настроението на масата не беше весело. Прокопи пиеше мълчаливо. От време на време в очите му святкаше пламъче, после прииждаха облаци. Гневни светкавици биваха мигновено сменявани с меланхолични отблясъци. Хафезов не сваляше маската си на абсолютно отчуждение. Той не се интересуваше от никого и за нищо. Не приказваше. Ако за някоя и друга секунда сваляше маската на отчуждението, на лицето му се появяваше израз на безгранично презрение. Топ като че ли презираше всичко и всички.
По-нормално се държеше Димо Карадимов. Той пущаше хапливи забележки към колегите си, смееше се на остроумията си, които в повечето случаи бяха доста плоски, и непрекъснато правеше опити да уязви за нещо Авакум.
И ето, засегнат навярно от подигравките му, Авакум изпусна лулата си на пода, той пушеше тази вечер с порцеланова лула, и чашката й моментално се преполови на две.
— Какво нещастие! — плесна Авакум с ръце и лицето му замръзна в мъчителна гримаса.
— Голяма работа! — засмя се Карадимов. — Една лула!
Авакум се наведе, събра късовете, загледа се в тях и едва не се разплака от жал.
— Тази лула ми е скъп спомен — каза той с трагичен глас. — Покойният ми брат пушеше с нея.
— Удари тогова по муцуната, задето те нервира — посъветва го Прокопи, като кимна към Карадимов.
— Вие всички сте палячовци! — каза невъзмутимо Хафезов.
— Аз пазя тази лула като очите си! — обърна се към него Авакум. — Какво ще правя сега?
— Е, не хленчи! — погледна го със злоба и с насмешка едновременно Карадимов. — Аз имам в къщи специално лепило, ще ги залепя тия две парчета и смешната ти лула ще стане по-здрава отпреди.
— Тогава да вървим! — обади се Авакум.
Карадимов живееше сам, държеше хубаво мебелирана гарсониера. Той покани Авакум в кокетното си салонче, показа му къде да седне и рече:
— Най-напред ще те почерпя с уиски. Впрочем ти пил ли си изобщо уиски?
— По-напред направи лулата ми! — каза Авакум с вкаменено лице.
Карадимов го изгледа учуден, щеше да му каже нещо подигравателно, но се размисли и махна с ръка. Той влезе в кабинета си и след една минута се завърна оттам с червена кутийка, върху която пишеше с едри букви: лепило „Универсал“. Той постла една салфетка и извади от червената кутийка две шишенца.
— В едното шишенце има смола — каза Карадимов. — А в другото — разтворител.
— А къде е цианида? — попита Авакум. Гласът му беше леден, а лицето му си оставаше все така вкаменено.
Карадимов изпусна шишенцето с разтворителя и червената течност потече върху салфетката. Лицето му пребледня.
— Какви глупости дрънкаш? — изръмжа той. Авакум се изправи.
— Ако до три минути не донесеш цианида, ще извикам милицията да прерови цялото ти жилище!
— Какво са те прихванали! — изсъска Карадимов. Той се наведе да хване тежката метална пепелница, но в тоя момент нещо светна пред очите му и в следващия миг ръцете му се оказаха заключени в белезници.
— Тази стомана не е чак толкова специална, колкото стоманата, от която правиш твоите смъртоносни пружинки, но все пак върши работа. Кой уби Юлиян Петров, мерзавецо?
— Спиридон Драгнев го уби!
Карадимов трепереше, дори зъбите му потракваха.
— Ти ли снабди Спиридон Драгнев с пружинки?
— Аз.
— Ти ли му съобщаваше за пристигането на секретните документи?
— Аз.
— Кой изнасяше информацията?
— Не знам! Може би Сапарев. Не знам! В тази работа всеки действува поотделно. Ние не държим връзка помежду си. Драгнев навярно държи връзка с всички ни.
— Кому предава сведенията Драгнев?
— Драгнев съобщава по радиостанцията си мястото и часа, където тоя, който носи информацията, трябва да се срещне с човека, който ще я получи. Приемането и предаването става с парола, която се мени всеки път.
— Радиосеансите еднолични ли са?
— Еднолични. Говори само Драгнев. Оттатък знаят деня и часа и чакат само повикване.
— В кой ден и час предава Драгнев? Къде?
— Понеделник, 10 часа вечерта, в блатото.
— Ти откъде знаеш тия подробности? Нали всеки от вас работи самостоятелно?
— Аз шпионирах Драгнев. Всеки ден се готвех да го издам. Вие ме изпреварихте! Просто ме изпреварихте с някой и друг ден!
И Карадимов заплака. Тресеше се и хълцаше с ужасен мъжки плач.
В десет часа Авакум предаде от блатото: „Утре, вторник, десет часа вечерта, при върбата, предаване и приемане на стока. Парола: има ли нови локви? Отговор: само две.“
При Анастаси се отби за няколко минути.
— Имам такава молба — рече той, като сложи дружески ръка на рамото му. — Утре от шест часа заранта да те няма тук!
— До някое време може да ме няма? — намръщи се Анастаси и вътрешно настръхна, защото си помисли, че приятелят му пак ще го увещава да напусне изобщо това „проклето“ място.
— Да те няма само до десет часа вечерта! — уточни се Авакум. — До десет часа да не се мяркаш ни наблизо, ни надалече! И никому нито дума, нали? Както някога в Момчилово!
— Разчитай на мен! — каза гордо Анастаси. — Един път ли сме работили заедно?
Като мина покрай ресторанта, Авакум спря волгата и изтича до телефонната будка. Той набра номера на инженер Прокопи Сапарев.
— Безпокои те археолога! — каза той, когато инженерът се обади.
— Хм — изсумтяха оттатък. — Какво направи онова говедо, залепи ли лулата?
— Онова говедо е в милицията, арестуваха го!
— Заради лулата?
— Не вярвам!
— Ти за какъв дявол ме безпокоиш?
— Каня те утре на вечеря. Ще споделя с тебе една идея относно твоята ясновидка.
— Първо — вечер не споделям идеи. Второ — ясновидката не е моя.
— Както искаш! — каза Авакум.
— Къде ще бъде тази вечеря, дявол да го вземе?
— В дома на един мой много добър приятел, ветеринарен доктор. Той се намира в село Воднянци и живее в бившата кръчма, дето е до стария път.
— Хм — казаха оттатък.
— Е? — попита Авакум.
— Вие сте побъркани, дявол да ви вземе! Но ако и моята чивия мръдне, непременно ще дойда! В колко часа?
— След десет!
Оттатък хлопнаха телефона.
Като пристигна в Н, Авакум извика капитан Петров.
— Утре точно в пет часа сутринта трябва да заминем за село Воднянци. Вземи с тебе двамата лейтенанти и сержанта. Облечете мушами, обуйте ботуши, намерете силни фенери. Прегледайте си оръжието. Сборен пункт — старата кръчма. Впрочем аз ще ви водя. Вие ще се движите след мен.
— Слушам! — каза тихо капитан Петров.
— След като свършим работа, ще останем за вечеря в старата кръчма. Макар и да е късно вече, постарай се да приготвиш провизии за една хубава мъжка вечеря.
— Ще се постарая! — чукна леко токовете си капитан Петров.
* * *
Двамата лейтенанти, сержантът, капитан Петров и Авакум останаха в кръчмата, а двамата шофьори върнаха обратно колите. Наближаваше седем часа. Току-що беше започнало да се развиделява, валеше тих и студен дъжд, блатото беше покрито с лека мъгла.
Авакум покани всички да седнат около голямата и продълговата маса, извади от чантата си хартия и молив и започна да излага плана на предстоящата акция.
— Ето диспозицията — рече той и посочи плана, който възпроизвеждаше местността от началото на пътеката до средата на блатото, където беше означена с кръстче плачущата върба. — Сержантът се прикрива на това място, където пътеката навлиза в блатото. Оттук ще мине типът, който ще получи информацията. Сержантът няма да го спира. Сержантът ще действува само в случай, че ние, които сме на позиция около вратата изпуснем типа и той, спасявайки се, направи опит да се измъкне обратно през същото място. Ясно ли е? Аз и лейтенант Симов се прикриваме южно от върбата, а капитан Петров и лейтенант Станчев — откъм северната. Когато двамата типове се срещнат и единият предаде материала си на другия, аз ще ги осветя с фенера си и всички ще скочим едновременно върху тях. Никаква стрелба! Стрелба само в случай, че първи започнат те! Има ли въпроси?
— Кога ще заемем позиции? — попита капитан Петров.
— След като хубаво се стъмни. Към седем часа.
— Ще лежим под дъжда до десет часа! — засмя се капитан Петров.
— Нали ви казах да си вземете мушами!
* * *
Двамата се срещнаха точно в десет часа и една минута. Валеше тих дъжд, тъмнината беше непрогледна. Единият запита:
— Има ли пови локви? Другият отговори:
— Само две.
— Тогава взимай! — каза първият.
— Това ли е всичко? — попита вторият.
— Друго нямам! — каза първият.
В този момент Авакум натисна копчето на фенера си и в силната му жълта струя изплава като из мъртвите, като от някакъв друг свят фигурата на Прокопи Сапарев — от кръста нагоре, в черното си пардесю, с черното си бомбе.
Опя, който стоеше с гръб към светлината, скочи напред, а Прокопи Сапарев се втурна по пътеката.
Светлината угасна.
— Дръжте ги! — извика Авакум.
Откъм мястото, където скочи неизвестният, блесна огън, екна изстрел, дочу се боричкане, лейтенант Станчев извика:
— Пипнах го!
Авакум отново светна с фенера си. Лейтенант Станчев лежеше върху гърба на жертвата си и й извиваше ръцете, а капитан Петров тичаше подир инженера.
— Петров, стой! — изкрещя Авакум. — Стой! Петров се залюля и застина на място. Отново настъпи тишина.
И изведнъж страшен писък разцепи нощта.
— Помощ!
Навярно Прокопи беше паднал в гьола с коричките.
— Помощ!… Помощ! — продължаваше да крещи Прокопи с нечовешки глас.
После настъпи тишина.
— Това е страшно! — прошепна капитан Петров.
— Ако не те бях спрял, и ти щеше да гълташ тиня сега! — каза сърдито Авакум.
Заловеният, с белезници на ръцете, оставиха да върви подир Авакум. Когато стигнаха до кръчмата, джипката на управлението вече чакаше на пътя. Сержантът стоеше до нея и потупваше с крака от студ.
— Сержантът и лейтенантите да откарат заловения в управлението! — заповяда Авакум. — Ние с капитан Петров оставаме тук.
* * *
Когато джипката отмина, Авакум каза на капитан Петров, гледайки в блесналите прозорци на кръчмата:
— Вътре ще те посрещне една голяма изненада!
Влязоха в просторната соба и капитан Петров застина: насреща му седеше с чаша в ръка инженер Прокопи Сапарев.
Капитан Петров потърка очите си, като да се будеше от сън. После отново се загледа в инженера.
— Дявол да го вземе! — каза инженерът. — Какво му става на тоя?
В същия миг капитан Петров се чукна с длан по челото и лудешки се изсмя.
— Досетих се! — извика той. — Разбрах!
— А-ха! — каза Авакум. — Разбра ли, че синът може да има чичо, макар баща му да няма брат?
Наляха си вино и пийнаха и докато Анастаси приготовляваше вечерята, Авакум разправи:
— Тоя Прокопи, дето седи между нас, и оня, дето потъна преди малко в блатото, са еднояйчни близнаци. Аз ще ви разкажа след вечеря къде са се родили и каква е историята на всеки от тях, и защо не са се познавали, и как така никога не са се виждали. Спиридон Драгнев, чичото, използувал ужасната прилика на другия „Прокопи“ с нашия Прокопи и го изпращал на два пъти в завода, в конструкторското отделение да фотографира разни документи. Пазачите го взимали за „нашия“ Прокопи и го пускали в отделението, без да му правят каквито и да било спънки. Но третия път другия Прокопи поради неопитност направил няколко грешки и хитрата сврака „се уловила в капана“. Тия грешки, които аз нарекох „антилогика в поведението на нашия Прокопи“, спасиха в същност „нашия“ Прокопи…
Логиката доказа, че дори в случая, когато бащата няма брат, синът може да има чичо. Това е важното. А другото е съдба! Другото доказва, че човек звучи гордо наистина и същевременно предупреждава, че от човек може да се очаква всичко.
— Така ли е, скъпи Анастаси?
Информация за текста
© 1981 Андрей Гуляшки
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009
Издание:
Андрей Гуляшки. История с кучета. Последните приключения на Авакум Захов
Български писател, София, 1981
Редактор: Върбан Стаматов
Художник: Богдан Мавродинов
Худ. редактор: Кирил Гогов
Техн. редактор: Виолета Кръстева
Коректор: Мария Йорданова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12224]
Последна редакция: 2009-06-20 21:59:42