«Ще видим — рекох си. — Такива заводски директори с телескопи не отиват в днешно време много далеч!»
И все пак тревога нахлу в душата ми, като оная първа заран, когато Юлиян ми би дузпа заради предварителното струпване на проклетите детайли…
Не преустанових визитите си у Щереви, но внимателно се осведомявах кога Юлиян ще ходи у тях (тоест — ще нощува в стаята си) и кога ТЕ възнамеряват да посетят астрономическата му «обсерватория»… Не исках да се срещам в интимна обстановка и лице в лице с тоя особняк, който беше за съжаление мой административен и технически шеф. Не че не бях сигурен в себе си, а просто… така. По принцип избягвам конфронтациите. Сблъсъците между началник и подчинен в повечето случаи не носят добро за подчинения. Тъй е било и май тъй ще бъде и занапред.
Беше през месец септември.
Един съботен следобед, както почиствах и потягах жигулата си, гледам — наблизо застанал Юлиян. Захвърлих намасления парцал и учтиво го поздравих.
— Продължавайте! — кимна ми Юлиян.
Наведох се и взех отново парцала. Какво пък, беше неработно време, можех да правя каквото си искам.
Юлиян запали от дългите си цигари, пуфна дим и се усмихна. Очите му гледаха приятелски и топло, сивият им цвят беше гълъбов, мек.
— Няколко пъти ви виждам да се занимавате все с едно и също — рече той. — Човъркате колата си. Нямате ли други интереси?
— Какви интереси? — попитах.
— Вестник да прочетете например или списание. Книга да разтворите! Библиотека направих към клуба за култура, не сте я посетили нито веднъж!
— Вие сте се интересували дали посещавам библиотеката? Какво внимание! — възкликнах аз. — Благодаря за отношението. Но що се отнася до книгите, аз си ги чета у дома!
— Така ли? — като че ли се усъмни Юлиян.
Той се усмихна недоверчиво, но не посмя да ми каже нищо повече. Сигурно си беше спомнил, че зад гърба ми стои влиятелен човек като Щерев и че с преподавателката по литература Мая, тази забележителна жена, аз съм разговарял на културни теми не един път. Кой ли пък можеше да докаже противното?
Юлиян всмукна няколко пъти от дългата си цигара, махна ми мълчаливо с ръка и се отдалечи, размахвайки леко ръцете си встрани.
След няколко дена той ми върна тъпкано за лъжата с книгите. Заядлив и дребнав екземпляр! Правителството държеше ЗПЦМ да влезе час по-скоро в пусковия срок, а той се занимава с личния ми живот, взел ме на мушка и ме превърнал в център на вниманието си!
Но… «Шерше ла фам!» — са казвали французите… За него беше по-важно да ме компрометира в очите на Мая.
Беше неделя вечер. Заварих Юлиян у Щереви — Мая току-що беше сложила Соня да спи.
Щерев изглеждаше уморен, прозяваше се, дремеше в креслото до прозореца, а Мая и Юлиян седяха до пианото, разглеждаха някакви нотни съчинения и от време на време тихичко си разменяха по някоя дума. Като ги гледах така интимно да си приказват, дяволът си няма работа и запали някакъв неприятен огън в душата ми.
— Другарю директор — рекох, като се доближих до тях, — няма ли да наблюдавате звездите тая вечер? Според другарката Мая вие съзерцавате редовно нощното небе!
— Не съм ви казвала, че той «съзерцава» нощното небе! Такава превзета дума не съм употребила!
— Не се съмнявам — каза Юлиян. — Такава дума вие не бихте изрекли.
— Когато бях в Париж — рекох, — разходих се една вечер до Монмартър и там един амбулантен астроном ми предложи да гледам планетата Юпитер с телескоп.
— Колко интересно! — каза Юлиян и по устните му се плъзна усмивчица, остра като бръснач. — А през кой месец беше, ако си спомняте, тази знаменита вечер? — Мисля, че беше през април, около католическия Великден!
— Ха-ха-ха! — засмя се весело и зловещо Юлиян. — Виж ти! Къде открихте този амбулантен астроном? На кое място беше инсталирал телескопа си?
— Забравил съм! — рекох. — Навярно на височината?
— Ами да, на височината.
— И каква забележителна постройка имаше на височината?
— Май че тогава нямаше никаква!
— Ха-ха-ха! — засмя се повторно Юлиян, но този път съвсем зловещо.
— Моля! — засегнах се аз. — Не виждам да съм казал нещо смешно, за да се смеете така!
— Как така да не сте казали смешни неща? — Сивите му очи бяха потъмнели и погледът им ме смазваше като безмилостен валяк. — Първо — рече той, — през април никаква планета Юпитер не се вижда привечер. Това е известно дори на амбулантните астрономи, както благоволихте да се изразите. Второ, на височината над Монмартър се издига огромната старинна катедрала «Секрекйор», която е била построена на същото това място преди повече от два века!
— Може да е ставало дума за друга планета, а не точно за Юпитер. А катедралата да не ми е направила впечатление. Нито съм астроном, нито архитект! Не, не виждам основание да се смеете по такъв обиден начин!
— Привечер през месец април не се виждат никакви планети, затова по него време не се появяват на височината никакви «амбулантни» астрономи. Вие не сте помирисвали Монмартър, приятелю, а говорите за «амбулантни астрономи» и за планети. Това е толкова смешно, че ако не беше другарката Щерева тук, аз щях още да се смея, и с такъв смях, какъвто вие, по всяка вероятност, не сте чували до днес!
— Всеки помни от Париж различни неща! — повдигнах аз пренебрежително рамене.
Боже мой, лицето на тоя човек изведнъж потъмня и оня проклет валяк на погледа му безмилостно се насочи към мен!
— Ходили сте в Лувъра, нали? — попита ме той.
— И то не един път! — рекох.
— Е, и какво има пред Лувъра?
— Какво може да има? Улица има, какво друго?
— Ха-ха! Ха-ха! — отново се разсмя Юлиян, но този път в зловещия му смях прозвучаха сякаш злобни нотки. — Защо лъжете, че сте били в Париж?
— Оставете човека! — помоли го Мая, без да ме погледне.
Да си жива сто години, царице моя, за благите думи! Обля ме пот, загубих дъх от притеснение.
— Благодаря ви, Мая, че се застъпвате за мен! — промънках. — Този човек не разбира от шеги. Аз се шегувам, а той взима отговорите ми на сериозно. Хе, хе!
И побързах да се измъкна. Току ме запитал за книгите, дето уж ги чета вкъщи. А вкъщи нямах дори четвърт книга. Бях дошъл в Н да правя завод, а не да се забавлявам с книжки.
Ето какъв дързък и безсъвестен човек беше Юлиян. Той използуваше служебното си положение, за да се гаври с по-ниските чинове и по този начин да се издига в очите на красивата Мая като голям началник и железен мъж!
Кошмар!
Бележки на автора за младежките години на Юлиян и за живота му в градчето Н по онова време
Евтимовците
Когато Юлиян се роди, село Горно Ряхово се намираше на половин ден път от Н. По онова време от Горно Ряхово до околийското градче се пътуваше с конска каруца, пътят беше мек, подир каруцата дълго се стелеха сивобелезникави къдели прахоляк. Двадесет години по-късно, Юлиян тъкмо беше завършил гимназия, от Н до Ряхово се стигаше за около един час, тогава тъкмо бяха асфалтирали пътя и новите автобуси го навиваха за броени минути. В днешно време за Горно Ряхово пак се стига за около половин ден, както е било някога си, когато по мекия път са се търкаляли каруци и колелетата им са затъвали до главините си в дълбока кал. Върнало се беше времето назад не защото каруците бяха се върнали отново на мода, къде ти, нито коне има днес, нито каруци! — тези неща бяха останали на доизживяване само в спомените на по-старите хора, само там, в мъглявината на възпоминанията топуркаха коне и дрънчаха весело колелета. Някогашните неща нито бяха се върнали, нито можеха да се върнат, ами село Горно Ряхово като обезлюдя и като промени поминъка си, престана да се интересува за Н, а Н, като се превърна в индустриален град, загуби интерес към Горно Ряхово и му обърна гръб. Оживеният някога път помежду им опустя, асфалтът се изрони, зинаха дупки, като че ли хиляда танка го бяха млели и тъпкали с веригите си. Затова, ако си наумеше някой да мине по него с лека кола и не искаше да рискува ресорите на колата си, той пътуваше по набраздената му и издълбана снага с десетина километра в час, тоест половин ден, както е било във времената на шарените каруци и ракиените бардучета.
Горно Ряхово е съставено от две махали, долната махала лежи в равнината, а горната изкачва полегатия хълм, с който започва планината. Центърът на селото се намира по средата на една стъпаловидна тераса, там се белее отпреди Освобождението още училището, достройвано в различни времена по няколко пъти. През 60-тях години, когато Юлиян учеше в Горно Ряхово, училището беше седмокласно, многолюдно, тогава само горноряховските ученици бяха около стотина!
От най-далечни времена стопаните от долната махала са се занимавали с лозарство, отглеждали са зърно, а горномахленци са били овчари и дървари, произвеждали дървени въглища и събирали билки. Тези две дейности горноряховци развивали и в ТКЗС-то, и в АПК-то по-сетне, и връзвали добър трудоден, защото са имали открай време един естествен «хинтерланд» — градчето Н. Гроздето изкупувала винарската изба, дървения материал — бъчварските и коларските работилници; билките и другата екзотика на планината — диви ягоди, къпини, малини, дренки и прочия — разграбвали предвидливите н-чанки, които до една били отдавнашни последователки на природолечението и страстни любителки на домашните сладка.
Тъй вървели работите, докато дошло време тихият и задрямал Н да бъде превърнат в буден и оживен промишлен град. Започнало бурно строителство, Н изменил облика си и външно, и душевно, вместо вино и петмези готвел се да произвежда керамични облицовки и цветен металургичен прокат. Горноряховци останали само шепа хора, след като по-младите се изселили в Н, започнали да отглеждат хмел за бирената фабрика в окръжния град и да доставят дървен материал на тамошния мебелен завод. Шосето за окръжния град било асфалтирано, а шосето за Н — изоставено на собствената му съдба. Превърнало се постепенно в «път на въздишките» — преселените в Н горноряховци, колчем отивали да навестят старите си гнезда, дълго въздишали на връщане за «изгубения рай». Разбира се, щом стъпвали пак на новите н-ски булеварди, грейнали в жълто зарево от електрическите фенери, специално приспособени да разсейват мъглите, те забравяли тутакси за «рая», предвкусвайки удоволствието от парното отопление, уискито и дансингите в н-ския грандхотел «Република.»
Ето как в съдбата на пътя, за който отворихме дума, се оглежда някоя и друга страница от историята на отношенията между Горно Ряхово и Н. Ние, естествено, няма да задълбаваме по този въпрос, тъй като нас ни интересува преди всичко младият Юлиян, а другото споменахме само мимоходом, като «исторически декор».
За Юлияна на 37 години чухме доста приказки, но авторът мисли, че все още човек не може да разбере с КОГО си има работа. Мненията са различни, едни си съвпадат, други се разминават. И макар мненията, които си съвпадат, да са повече, някои по-особени становища, отрицателни или полуотрицателни по същество, предизвикват сериозни размисли. Нещо повече, на автора се струва, че мненията, които си съвпадат — и те не изясняват достатъчно характера на Юлиян, и че дори го затъмняват на някои места.
Тъй или иначе, авторът съвсем няма за цел да натрапва свое мнение за характера на Юлиян. Ако мислеше да предлага своето мнение на читателя, той нямаше да му разказва за чутото и премисленото от странични хора, ами сам щеше да опише човека такъв, какъвто го вижда.
Нека впрочем читателят на свой риск да каже какво мисли за Юлияна. Авторът ще го улесни, като му разкрие някои неща, които се отнасят до родословието и младостта на този интересен човек. Данните за биографията на родителите му е събрал от някои по-възрастни горноряховчани, а за н-ските години на младостта му се е ровил в кръжочните архиви на н-ската гимназия, разговарял е с бившите му учители и хазаи, а и с някои хора — някогашни негови съученици, приятели и приятелки, — които изрично пожелаха да останат анонимни в авторовия разказ.
Евтим, дядото на Юлиян, е бил дълги години поп на село Горно Ряхово. Той е бил взискателен към енориашите си, но и суров към себе си, старци горноряховчани разправят как два пъти се бил самонаказвал за сторени грехове. Веднъж се самонаказал на хляб и вода за два месеца, задето минала през главата му греховна мисъл, когато изповядвал една млада невяста. А било през януари, тогава се слагали на трапезата печени пуйки, хрупкава спържа и тлъсти баници, и всичко се поливало с тежко горноряховско червено вино. Втори път се самонаказал, задето влязъл в любовна връзка с баба попадия през нощта срещу велики разпети петък. Цял месец ходил бос по улиците и къра, бос дохождал в църква и бос извършвал литургия, а косата си не сплитал на пленуци, ами я носел разпусната като Христос, преди да го разпънат на кръста. Иначе бил левент човек, имал йерихоновски глас, запявал ли по псалтира, надувал ли гърло — най-близките вощеници гаснели като духнати от кошавата.
Как и защо го разпопили? Тази история се разчула из цялата енория, стигнала в Н и предизвикала силно разслоение в общественото мнение. Имало една вдовица в Горно Ряхово с три сирачета, най-малкото било на две годинки, най-голямото — на осем. Случило се така, че година след като мъжът на тази жена се споминал, местният чорбаджия извадил изпълнителен лист срещу борча, който му дължал умрелият, и си присвоил, без окото да му мигне, едничката й нива. Вдовицата, обезумяла, грабнала най-малкото си дете и се удавила с него в яза на крайселската караджейка. Поп Евтим, след като опял нещастницата и детето й, се върнал от гробището, запалил голям огън в черковния двор и запокитил в пламъците му разпятието и иконата на света Богородица. За това му богохулство бил викан на духовен съд в седалището на епархията и осъден на разпопване като окаян еретик. Но вместо да изпадне в униние от тежкото си наказание, бившият поп остригал главата си до голо, обул ботуши, препасал червен пояс и отворил дюкян насред чаршията на заможната долна махала. Първоначално търгувал с кинкалерийни стоки, газ, катран, въжета, а после — неочаквано и за хората с най-необуздано въображение — превърнал дюкяна си в месарница. Купувал добитък, собственоръчно го клал, но не продавал месото на безбожни цени, а на бедните отпускал на почек и не им вадил душата, когато дохождал срокът да си издължават борчовете. Само на оня изедник, дето затрил вдовицата, на него и на цялата му рода по майчина и по бащина линия не продавал дори мръвка. Той имал куче, голямо колкото теле, то си лежало кротко пред месарницата, не закачало никого, но мернел ли се отнякъде изедникът — скачало, настръхвало, обелвало зъби — а-ха да скочи отгоре му и да го сдави. До пакост не се стигнало, бившият поп го бил изучил само да плаши негодника, без да пролива нечестивата му кръв.
Някогашният божи служител си дигнал хубава къща на два ката, а когато попадията му се споминала, оженил се повторно. Втората му съпруга, едничката парясница в село Горно Ряхово, била натирила мъжа си по неизвестни причини още на седмия ден след венчилото, носела през рамо ловна пушка и поддържала три свои коптора за дървени въглища в планината. Тази чудата за времето си жена се казвала Ивана. Тя родила син, когото бившият поп в чест на съпругата си нарекъл Иван. Макар че месарницата и другите имоти на бай Евтима са давали добри доходи, Ивана не се отказала от копторите си, наемала сиромаси хора от горната махала да ги поддържат и да разнасят кюмюра. Защо й трябвали тези коптори, горноряховчани не смогвали да проумеят, само мъжът й се досещал, но си мълчал. Той бил двадесет години по-стар от нея и редно било според разбиранията му да си затваря очите пред някои нейни прищевки. А палавината била, както си мислел той, най-любимата и прищявка. Тази своя слабост тя заплатила след време с живота си. Една ранна есен, както обикаляла букаците, застигнал я голям дъжд, наложило й се да преспи край един от копторите си. Разболяла се тежко и след две седмици склопила очи. Иван бил тогава на 14 години, баща му току-що го бил записал в н-ската смесена гимназия.
Иван възмъжавал мълчалив, замислен, склонен към неочаквани решения и рязък в отношенията си с другите. Бил добър математик. Четял много, но не споделял почти с никого мисли върху прочетеното. Мъчно се сприятелявал и същевременно губил лесно приятелите си, защото не обичал нито да премълчава, нито да се приспособява към недостатъците им. В политическо отношение минавал за неутрален, но година преди дипломирането си изнесъл реферат в историческото дружество при гимназията, в който застъпвал по най-недвусмислен начин диалектикоматериалистическия метод при тълкуването на историческите събития. В последвалите бурни разисквания той нарекъл водачите на легионерите «простаци», а едного от тях набъхтал много лошо. За тази си постъпка щял насмалко да бъде изключен, но го спасило безукорното му до този момент поведение, както и безспорният му престиж на даровит математик.