За пръв и последен път се видях с тоя странен човек точно преди десет години. Много добре помня тоя ден, който трябваше да бъде първият ден на пролетта. Времето беше чисто мартенско — духаше остър ветрец, който прехвърляше във въздуха редки студени снежинки. Небето бе оловносиво като през най-противните дни на зимата, улиците на града — почти пусти. Спомням си, че времето омекна едва вечерта, но не побързах да се прибера у дома, тъй като от цяла седмица парното отопление у нас не работеше. От скука изпих в клуба три червени вина, поклюкарствувахме с колегите на вечните досадни теми и когато тая редовна вечерна програма ми омръзна съвсем, бавно се запътих към дома.
И тогава, както и сега, живеех на „Раковски“, в центъра на града. Влязох разсеяно в тъмното антре на стълбището и с привично движение посегнах към електрическото копче. Но преди още да съм го докоснал, чу се познатото щракане в кутията и стълбището светна. На две крачки от мен стоеше изправен до стената мъж на средна възраст, с лице, почти скрито във вдигнатата яка на балтона. В първия миг видях само очите му — напрегнати и изпитателни. Той ме гледаше така, сякаш искаше да ме закове на място с погледа си.
Тая неочаквана среща никак не ми се понрави. Седмица преди това в едно такова тъмно стълбище някакъв също такъв тъмен тип бе халосал с желязо по главата мой стар познат, културен редактор в един от столичните вестници. Той му бе задигнал портфейла, обувките и кожената чанта, в която за беда се намираше и един мой ръкопис. Дали тоя нощен гост нямаше някакви подобни намерения? Извадих ръцете от джобовете си и бързо съобразих къде точно трябва да го ритна, ако ме нападне.
— Не се плашете! — каза меко непознатият. — Не съм разбойник!
Като се усмихна, той добави със същия тон:
— Нито пък имам такъв вид, струва ми се…
Едва сега забелязах, че изгледът му е съвсем почтен. Преди всичко той беше добре облечен, балтонът му беше ушит при добър майстор. По-силно впечатление ми направи лицето му — дълго, възсухо, с добър и много тъжен израз. Само очите му безпокояха — решителни и малко мрачни, неподвижно впити в мен. Кого ли чакаше тук в тъмното и студено стълбище?
— Вас чаках! — отвърна като ехо непознатият и едва забележимо се усмихна. — Тъкмо си мислех, че ще ви стресна…
И това не ми хареса. Обикновено възрастните литературни маниаци са по-упорити и дотегливи от младите, с тях е много по-трудно да се справи човек. Те не оставят ръкописите си за преглед, както правят младите, те сами ти ги четат — докато ти се завие свят и пред очите ти почнат да излизат тъмни кръгове. Непознатият, който ме гледаше все така втренчено, се усмихна иронично.
— И от това не се плашете! — каза той. — Не ви нося ни роман, ни стихове!…
— Моля ви се! — измърморих аз, малко сепнат от неговата прозорливост. — А с какво мога да ви услужа?
— Искам просто да поговоря с вас…
— Сега?
— Да, сега…
— Но сега е много късно! — измърморих аз учудено. — По-добре утре…
— Нужно е! — меко, но настойчиво каза непознатият. — Утре може да бъде късно…
Отново се замислих. Стаята ми е студена, неразтребена — как да поканя външен човек?
— Това няма значение! — каза непознатият. — Не съм дошъл да ви оглеждам квартирата, а да поговоря сериозно с вас…
Тоя път наистина малко ококорено погледнах странния гост. Що за човек? Ясновидец ли е, или луд? Не, сигурно е луд, нещо налудничаво има в погледа му.
— Не съм луд! — каза тъжно непознатият. — Аз съм така нормален, както и вие…
— По дяволите! — възкликнах смаяно аз. — Вие наистина ми четете мислите!…
— Да, аз наистина ви чета мислите! — кимна сериозно непознатият.
— И твърдите, че не сте луд?
— Никой луд не умее да чете мисли! — малко иронично забеляза моят среднощен гост.
За съжаление, това беше точно така и никой не можеше да го оспори. Аз вече гледах крайно смутено и за миг ми се стори, че сънувам.
— Не, не сънувате! — въздъхна непознатият и с бързо движение протегна ръка, за да ме успокои. — Не се стряскайте, тук няма нищо чудно и свръхестествено! Сега ще ви покажа!…
Той свали яката на палтото си. Сега човекът ми се видя още по-обикновен, по-добър и по-тъжен. Но какво трябваше да видя? Нямаше нищо особено за виждане освен може би слуховия апарат, чиято корделка се спускаше от дясното му ухо. Навярно неведнъж сте виждали такива апарати — малка мембранка, затъкната в ухото, проводник и електрическа батерия, която се носи обикновено в най-близкия джоб.
— Това не е слухов апарат — каза меко непознатият. — Това е микроприемник, изобретен от мен… Но вместо обикновените радиовълни той може да приема ония биотокове, които излъчва човешкият мозък. С две думи казано: той улавя човешките мисли…
Колкото и невероятно да изглеждаше това, вече не ми беше никак трудно да го повярвам. Човек може да не вярва в духове, но ако види дух — ще не ще, — ще повярва, колкото и да му се разсърди за това партийният секретар. Аз гледах удивен странния си гост и тихо измърморих:
— Е, добре, елате горе…
И след миг нервно добавих:
— Само че, за бога, махнете тая шушулка от ухото си!…
За пръв път непознатият се усмихна. Усмивката му беше сърдечна и добра, това съвсем ме успокои.
— Добре, няма да ви тормозя повече! — отвърна той и свали апаратчето от ухото си.
Ние се изкачихме у дома и аз го въведох в кабинета си, който, както се досещате, ми служеше и за спалня. Трябваше да преместя едни непрани чорапи от стола, една обувка от масата и вестника с люспи от салам от леглото.
— Знаете ли сега какво мисля? — попитах аз шеговито.
— Знам! — отвърна в същия тон непознатият. — Вие си мислите — тежък е ергенският живот… И без да бъда пророк, ще ви кажа, че скоро ще се ожените…
— Амин! — казах аз, чувствувайки хладни тръпки по гърба си. — А вие женен ли сте?
Лицето на непознатия сякаш посърна.
— Женен съм — отвърна той. — Но ще чуете и за това… Аз всичко ще ви разкажа.
— Готов съм да ви слушам! — казах аз тихо. — Но кажете ми по-напред — защо точно с мен искате да приказвате? Та аз съм ви съвсем непознат човек!…
— Не, ние се познаваме! — каза непознатият с въздишка. — Вие може би не си спомняте, но ние се познаваме… Преди три вечери бяхме заедно в един ресторант… Наистина ли не си спомняте?… Масите ни бяха почти една до друга…
Като блясък от магнезий в ума ми светна споменът. Наистина!… Да, наистина!… Но тогава не му обърнах почти никакво внимание…
— Спомнихте ли си? — попита той с надежда.
— Разбира се… Вие и тогава носехте тая шушулка на ухото си…
— Да, носех я — кимна той. — И вие си помислихте: „Всъщност не е толкова грозно!… Ако ми се наложи и на мен — няма да бъде болка за умиране“… Вие не чувате добре с дясното ухо, нали така?
— Да! — възкликнах аз поразен. — И си спомням, че наистина помислих това…
— А спомняте ли си каква компания имаше на една от съседните маси?
Това си спомних много по-добре. Бяха две млади жени и няколко младежи почти на тяхната възраст. Една от жените беше съвсем младичка, дребнолика, много мила и при това до уши влюбена в съпруга си — през цялото време го гледаше с обожание. Но мъжът й не й обръщаше никакво внимание. От време на време неговият мътен поглед се спираше върху другата жена, много по-елегантно облечена, с плътни предизвикателни устни. Когато се понапиха, за мен, пък и за другите хора на масата му вече не бяха тайна чувствата, които изпитваше към приятелката на жена си. Само съпругата сякаш нищо не подозираше, все така весело чуруликаше, още по-влюбено гледаше хубавия си мъж.
— Спомням си! — кимнах аз.
— Вие бяхте съвсем прав… Тя наистина нищо не подозираше, аз подслушвах мислите им…
Неволно изтръпнах. Да подслушва мислите им? В тоя миг това ми се видя още по-интересно и още по-страшно.
— А имаше ли нещо между ония двамата?
— Разбира се… Те я мамеха под носа й, вие тогава съвсем правилно разбрахте отношенията им… Вие ги дебнехте не по-лошо от мен — дори още по-настойчиво, с много повече изследователска стръв. Когато се уверихте съвсем, вие помислихте: „Горката жена!… Добре, че не може да надзърне зад черепите им!… Как би се попа-рила, как би клюмнала като прекършено цвете!“ Така ли беше?…
— Точно така!…
Вече всичкото вино бе изветряло от главата ми, аз следях моя гост с крайно напрежение. Съмненията ми изчезнаха, бях дълбоко убеден, че странният човек с тънко и умно лице наистина е изобретил тоя страшен апарат. Той ме погледна замислен, сякаш си припомняше нещо, после без желание каза:
— Така си помислихте вие тая вечер: „Добре, че не може да надникне зад черепите им!“… Добре, че не може!… Точно туй мислех и аз — добре, че не може!… Тая мисъл ме доведе сега при вас!…
— Но разкажете отначало! — казах аз развълнувано.
Непознатият се замисли, гладкото му чело се покри с мрежа от тънки бръчици.
— Не ми се иска да ви разказвам нищо за себе си — каза той малко неловко. — Не ми се иска дори да ви казвам името си… Вие не бива да се интересувате нито от моя живот, нито от моята по-нататъшна съдба. Не трябва да се интересувате даже за подробности около изобретението…
— Тогава защо сте дошли тук? — попитах аз малко нервно.
— Ще разберете! — каза той уморено. — Ще ви кажа само, че над това изобретение работих около десет години… Първия сериозен успех постигнах преди две години… Но успехът не беше пълен… За да приема мислите от обекта, той трябваше да носи върху главата си тежък и неудобен шлем, който приемаше и преработваше нервните токове на мозъка… Трябваше да минат още две години, за да доведа апарата до това съвършенство… Може да не вярвате в технически чудеса, но това, което постигнах, е истинско техническо чудо…
— За съжаление — не само техническо! — казах аз омърлушен.
— Прав сте… Наистина прав! — възкликна той горещо. — Но отначало сам аз нямах съзнание, че проблемата далеч не е само техническа… За нравствената й страна не бях и помислял… Все пак, когато чух в слушалката първата човешка мисъл, превърната в звук от един апарат, трябва да ви призная, че изпитах истински нравствен потрес… за пръв път тогава се попитах — имам ли право да върша това?… Имам ли човешкото право да надниквам в мислите на хората без тяхно разрешение?… Аз разбирам колко е варварско човек да експлоатира труда на своя подобен… А какво е това — да експлоатираш мислите му?…
Моят гост позаекна и за миг спря да говори. Лицето му беше попребледняло, горчива мъка се появи в погледа му.
— Там е работата, че човекът, с когото правех своите експерименти, беше много стар и болен, в ума му не се въртяха повече от няколко мисли, които не ми разкриваха нищо от света. При това изобретението ми се струваше така гигантско, че заглуши всички други гласове… За свое успокоение набързо си измислих някаква теорийка, за да се оправдая…
— Винаги така става! — поклатих глава аз. — На света половината от теориите са измислени, за да оправдаят нещо…
— Сигурно сте прав! — кимна гостът. — Сам аз разбрах на каква тънка дъска съм стъпил едва когато усъвършенствувах апарата си… Трябва да ви кажа предварително, че пазех около изобретението пълна тайна. Вие сте първият човек, който узнава за него… За да мога да го ползувам, почнах да се преструвам на глух — една игра, която никак не ми беше приятна, но беше съвсем неизбежна. Един прекрасен ден съобщих на близките си хора, че съм си изписал от чужбина апарат за усилване на звука, и с това всички затруднения се ликвидираха. Но огорченията почнаха още докато траеха експериментите…
Гостът запали цигара, челото му отново се покри с мрежа от тънки бръчици.
— По това време вече правех опитите си с моята слугиня… То беше още малко момиче, петнайсет или шестнайсетгодишно — сънливо и апатично същество, на което не обръщах почти никакво внимание… Ходеше със селските си дрешки, беше анемично, движеше се из моята лаборатория като насън… Това беше и първата мисъл, която улових у него: „Спи ми се!…“ Дори се поразгневих: нима под тоя малък корав череп не може да се появи и някаква друга човешка мисъл?… Или пък апаратът ми е дефектен, не може да улавя всичко?
Не, апаратът не беше дефектен… Скоро се появи и нова мисъл:
„Гладна съм!… — Внезапно мислите потекоха бързо, някак трескави и уплашени… — Кака пак е скрила яденето — мислеше то. — Какво да ям довечера? Ако е оставила малко хляб — хубаво, ами ако не е оставила? Имам си три захарчета, скрити под дюшека, дано не ги е намерила!… А може и да ги е намерила, тя често ми рови под дюшека!… Навсякъде рови, да не съм откраднала нещо… Беше ми намерила всички писма и ги е прочела до едно!… Гладна съм!… Ох, колко съм гладна и ми се спи… Да кажа ли на батко да ме пусне днес по-рано?… Той е много добър, ще му кажа!“…
— Можете ли да си представите моето смайване? — продължи гостът с горчивина. — Вие не познавате жена ми, трудно ми е да ви я опиша… Тя е още млада, към 35-годишна, облича се много хубаво, минава за интелигентна и много културна жена… Тя ходи по вашите клубове, говори за изкуство, хората я поздравяват с уважение… А да крие яденето от слугинчето? Не, невъзможно!… Но как невъзможно!… Човек може да лъже другите, но не и себе си…
Свалих слушалката и погледнах момиченцето. То почти дремеше на столчето, където го бях оставил.
— Марийке, гладна ли си? — попитах аз внезапно.
Момиченцето трепна и ме погледна уплашено:
— Не съм гладна…
— Да не ме лъжеш?
— Не те лъжа! — трепна то. — За какво да те лъжа!…
— Кака ти да не би да заключва яденето от теб?
— Не, за какво да го заключва, никога не го заключва!…
Поставих отново слушалката.
— Кажи ми истината — казах аз кротко. — Хайде, кажи!
— Ами туй е! — отвърна умолително момиченцето, но аз чувах потресен мислите му: „Страх ме е да му кажа, много ме е страх!… Ако научи кака, че съм му казала — ще ме пребие от бой!“…
Свалих отново слушалката и се замислих. Нямаше никакво съмнение, че това, което мислеше детето, е чиста истина. Дадох му пари със заръка да отиде в сладкарницата и да не казва нищо на жена ми. Марийка ги взе уплашено, нещо като мъгла от сълзи се появи на очите й. Като я погалих по главичката на излизане, тя едва не изхлипа…
Бях така разстроен, че веднага забравих какъв важен и тържествен ден е за мен днешният… След толкова годишен труд най-после бях постигнал пълна, невероятна сполука, трябваше да тържествувам, а чувствувах сърцето си едва ли не смачкано. Сега не знам какво повече ме беше потресло — съдбата на нещастното момиченце ли, което живееше под носа ми, или ужасното разкритие за моята жена, която познавах от четиринайсет години. Та нима е могла да бъде толкова притворна, да крие така старателно от мен истинското си лице, че да не го открия вече толкова години, дори да не се усъмня в него?…
Моят гост въздъхна тежко и сякаш забрави за миг, че не е сам в стаята. Внезапно той вдигна глава, погледна ме и продължи:
— Можете да си представите с какво тягостно нетърпение се прибрах вкъщи… Това чувство надали можете да си представите… Бях живял с жена си десетилетие и половина и сега за пръв път щях да погледна със собствените си очи в душата й. Какво щях да намеря там? Нямаше ли то да разруши нашия живот? И изобщо — имах ли право да го направя?… Престъпление е да отвориш чуждо писмо, та камоли чужда душа!… Дълго ходих сам по влажната и студена улица, преди да вляза вкъщи. Когато отворих вратата на стаята, сърцето ми биеше така силно, сякаш щеше да се случи нещо съдбоносно… Жена ми лежеше на кушетката, четеше някаква книга. Поздравих я с половин глас, попитах я има ли нещо ново.
— Нищо особено! — отвърна тя, без да вдига очи от книгата си.
— Какво каза? — запитах я аз отново.
— Нищо особено! — отвърна тя отново.
— Съвсем съм оглушал! — казах аз с въздишка. — Затуй пък виж какво си изписах от чужбина…