ПРЕДГОВОР
Често литературните критици твърдят в своите отзиви и рецензии, че поредната книга на някой писател съдържа неминуемо автобиографични елементи — както и всичките му предишни творби, — че едва ли не той, авторът, пише цял живот книгата на своя собствен живот — разбира се, непрестанно допълвана и обогатявана, както се развиват и обогатяват животът и душевността на всеки човек. Да приемем, че това твърдение е вярно до някаква степен за реалистичната литература. Ала за фантастиката?… За каква автобиографичност може да става дума? Възможно ли е да си спомняме за нещо, което изобщо не се е случвало, което е изцяло плод на фантазията на своя автор?…
Потърсих отговор на въпроса си в книгата „Гибелта на «Аякс»“, която бях редактирал при първото й издание преди петнадесет години, и съвсем естествено бях позабравил. Отворих я случайно на седемнайсета страница и зачетох нататък, след малко се върнах в началото и късно вечерта затворих книгата, прочетена от начало до край. Имаше повторение, имаше и връщане към миналото, макар че то надали можеше да се нарече автобиографично. Верен на себе си, Павел Вежинов отново се връщаше към теми, разисквани надълго и нашироко в предишни негови творби (сборникът разкази „Сините пеперуди“). Отново и отново писателят се връщаше към най-главната тема на своята фантастика: „…че нищо по-отмъстително няма в природата от самата природа… Тя нищо не забравя, нищо не прощава, нищо не отминава безучастно по пътя си… И всичко безжалостно и безмилостно наказва, колкото и на пръв поглед да ни се струва равнодушна… Тия, които мислят, че я владеят или направляват — само ускоряват гибелта си…“
Тема актуална, безкомпромисна и съдбоносна дори и днес, а не в някакво отвлечено бъдеще. Не случайно само през миналата година в София се събраха представители на над трийсет държави от Европа и взеха решения за опазване на атмосферата от отровните азотни окиси; предприемат се съвсем конкретни мерки за съхраняване на най-важното нещо — жизнената среда на човека. За да не се превърне нашата малка планета в една безжизнена пустиня, за да продължава Земята да бъде люлка ни Разума и Цивилизацията. Когато правителствата на толкова много държави се занимават с въпросите на екологията, това вече е някаква гаранция за бъдещето, за съхраняването на това бъдеще. А какво по-добро признание за прозренията на един писател от този факт!
Спомних си онези години, когато Павел Вежинов пишеше своя роман, а аз, редакторът на още ненаписаната творба, уверявах ръководството на своето издателство, че в уречения срок романът ще бъде представен.
Една вечер през зимата на 1973 година го заварих особено доволен от написаното. „Седни — киза той и ми прочете току-що завършения откъс. — Кажи на какво ти прилича!“ „На «Илиадата» от Омир“ — отвърнах, без да се замислям, но и леко смутен. „Нали!“ — зарадва се Павел и явно беше поласкан от „откритието“ ми. Защото той бе търсил това сходство (става дума за десетина стиха), бе разчитал и на интелигентността на читателя, за да осмисли по наш, чисто земен начин, драматичните събития, които се бяха разиграли на онази далечна планета. И да им придаде космически, но непременно и чисто човешки смисъл и значение.
Може би точно тогава се досетих за онова особено автобиографично, което Павел Вежинов влагаше в своя научнофантастичен роман. Той не пишеше роман, а „изживяваше“ повторно своето собствено детство; той не пишеше, а мечтаеше наяве тази негова измислица някога да се е случила (или поне някога да се случи в бъдещето!), за да добият истинска плът философските му прозрения за бъдещето на човечеството, за неговите далечни космически цели и постижения. И вярваше на своята собствена измислица, както детето вярва на приказките…
Тези мисли важат още повече за второто произведение в книгата, повестта „Над всичко“. Асистентката по древни славянски езици Ина Богомолова пристига с Машината на времето в далечното минало — малко преди да бъде образувана българската държава на Балканския полуостров — и попада в един от капаните на горския ловец Баян. След ред перипетии, по-скоро романтични, отколкото трагични, младата жена достига до една страшна истина, забравена от нейното далечно, цивилизовано, високо развито в техническо отношение общество — че истински силни и чисти чувства може да изпитва само човек, който живее в една съхранена и неподправена природна среда.
Васил Райков
ПЪРВА ЧАСТ
1
Седяхме със Сеймур край брега на езерото и гледахме как се стрелкат в далечината черните изящни фигурки на лястовиците. Те летяха ниско, почти докосваха гладката зеленикава повърхност на езерото и отново хвръкваха нагоре. Познавах вече тая игра, случваше се понякога, макар и рядко, наистина да я докоснат и тогава там само за миг блясваше слаба слънчева искра. Както винаги беше неизмеримо тихо, от склона на хълма, обрасъл с престарели борове, слизаше лек дъх на смола. Просто мълчехме и гледахме, сякаш бяхме отвикнали да говорим. И все пак за мое учудване Сеймур се обади пръв, макар и тихичко и неохотно. Не беше в негов стил да започва пръв някакъв разговор.
— Чувал съм от моя дядо, че когато лястовиците летят ниско, ще вали дъжд…
— Няма такава опасност — отвърнах аз.
Той замълча, не откъсваше поглед от езерото. По синия грунд на небето наистина не се мяркаше никакво облаче. Пък и да се мяркаше — какво от това?
— Това е най-старият ми детски спомен — продължих аз. — Трябва да съм бил двегодишен … Навън валеше чудесен пролетен дъжд… Като сега виждам как се пукаха водните мехурчета в локвите… Дъжда помня, а баща си не помня…
Сеймур сякаш не ме чу, погледна часовника си.
— Трябва да вървя при Толя — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мене?
— Не.
— Защо? — Сеймур се обърна и ме погледна учудено.
— Не знам… Все ми се струва, че тая болест е заразителна…
— Но не и за теб — отвърна уверено Сеймур. — В никакъв случай. Просто няма причини.
Може би наистина е така. И все пак не ми се ходеше. Струваше ми се съвсем безсмислено. Бях ходил при него три или четири пъти и винаги излизах от стаята му необикновено потиснат, с някакво непознато за мен тягостно чувство.
— Хайде, Сим! — каза той меко. — Хайде да вървим… Все пак вие сте си приятели… Това ще му подействува по-добре, отколкото някои хапчета…
Станахме мълчаливо и тръгнахме. Вървяхме бавно по тясната пътека между свежата жилава трева, която навярно само на мен не ми вдъхваше отвращение. Тук всички се движеха бавно, макар и да не съзнаваха. Вървяха бавно и малко отпуснато, не се оглеждаха, никога не се обръщаха назад. Това все още не ме дразнеше, даже се радвах, че не ме дразни. Иначе може би щях да стана и аз като другите. Не вървяхме дълго. Скоро се изправихме пред изящния блок, в който живее Толя. Знаех, че е направен от суперлеки материали, толкова леки, че ако по някоя невероятна причина домът изведнъж се срутеше, никой нямаше да загине под развалините му. Толя живееше на четвъртия етаж, в стая, мебелирана като ловджийска хижа. Поне така казваха. Никога не бях виждал ловджийска хижа на тоя свят, може би никога нямаше и да видя. Но имаше там и дървен гредоред, и камина, и еленови рога, и къси ножове, и дори прастара ловджийска пушка с ония — как се казваха? — барутни патрони. Но, разбира се, всичко беше изкуствено, от най-гадни синтетични материали, всичко освен може би пушката. Асансьорът почти мигновено спря на етажа, ние слязохме. Бледосинкав коридор, бяла лакирана врата. И на вратата — като на всичките — само един-единствен скромен надпис — Анатолий Викторов. Ключалката беше автоматична, но аз знаех, че има дръжка само отвън — отвътре тя много отдава нямаше ни ключ, ни дръжка.
Толя лежеше на своя широк диван, покрит с изкуствена меча кожа. Беше скулест и много мургав — от облъчванията с кварцова лампа, разбира се, косата му беше ленено светла. Имаше много хубави, ясни сини очи, сега доста угаснали. Като ни видя, той дори не помръдна, само в тях се появи някакъв едва зебележим блясък. Миналия път, когато бях при него, дори тоя блясък не съществуваше и те изглеждаха съвсем като мъртви. Навярно и Сеймур веднага бе забелязал това, надали можеше нещо на тоя свят да се изплъзне от погледа му. Ние стояхме двамата прави сред стаята, гледахме го и не помръдвахме. Много ми се искаше да му се усмихна насърчително, но нямах сили. Пък и да имах, сигурно не бих го сторил. Никога не правех пред него нещо, преди да го е направил Сеймур. Така се бяхме уговорили още първия път.
— Седнете! — покани ни тихо Толя.
Ние седнахме на ниските трикраки столчета — дяволски неудобни за дългите ми крака. Толя въздъхна и се загледа безучастно в дървения таван. Както очаквах, Джек не бързаше да заговори.
— Как си, Толя? — запита най-сетне Сеймур.
— Добре — отвърна равнодушно Толя.
— Да, виждам, че си добре! — каза Сеймур. — Днес си много по-добре… И аз много се радвам, че е така…
Но Толя дори не помръдна от мястото си, все тъй безучастно зяпаше в дървения таван.
— Искаш ли да ти дам храна?
— Не! — в гласа му прозвуча истинско отвращение.
— Защо?
— Ти много добре знаеш защо… Просто не мога да я приема…
— А не искаш ли все пак да опиташ?
— Не!…
— Тогава, Толя, ще бъда принуден да те приспя… И да те храним изкуствено… Виждаш ми се вече съвсем в края на твоите физически сили…
Едва сега Толя обърна глава и ни погледна. Бях готов да се закълна, че нещо уплашено имаше в тоя миг в очите му.
— Нали сам каза, че сега съм добре?!
— Да, виждам… Но аз знам защо си добре… Защото най-сетне си взел решение…
Толя мълча дълго, после запита:
— Какво решение?
— Ти си взел решение да се убиеш… Няма нужда ни да отричаш, ни да го потвърждаваш… Зная, че е така… И защо?… Наистина защо, като сме толкова близко…
— До какво сме близко?
— Как до какво?… До целта…
— Ти си глупав! — отвърна Толя с отвращение. — Ти не знаеш какво значи цел.
— А ти знаеш ли? — запита спокойно Сеймур.
— Аз знам само това, което някой ден всички ще разберат… Че не може да има цел… Никога, никъде, никаква…
Толя сякаш се бе събудил от някакъв сън, сега гласът му, отслабнал от дългото гладуване, звучеше едва ли не пискливо.
— Добре, добре! — каза Сеймур. — Това е много по-добре, отколкото съм очаквал… И знаеш ли кое е най-хубавото? — Сеймур просто впи в своята нещастна жертва спокойните си сиви очи. — Това е, че се вълнуваш… Ако знаеше, че наистина не съществува цел, изобщо нямаше да се вълнуваш…
— Аз не се вълнувам!… Аз се дразня!… — отвърна Толя троснато.
— И така да е!… Но то е почти едно и също… А сега, Толя, ще ти кажа какво точно те дразни… Ти се дразниш не от липсата на цели изобщо. А от нашата обща цел… Която смяташ за празна, безнадеждна и глупава… И искаш със своята смърт да ни отмъстиш… Или да ни накажеш…
— Не тебе!… А цялото ваше човечество!… Чието съществуване е изобщо някакво идиотско недоразумение.
— Така, така! — зарадва се Сеймур. — Много добре, Толя!… Може би няма да те приспя… Защото вече наистина имаш цел… Макар и да ни накажеш…
И все тъй не го изпускаше от погледа си, сякаш искаше да го хипнотизира. Но Толя вече не гледаше в него.
— Това не е никаква цел — отвърна мрачно той. — Това е просто ликвидиране на мнимите цели…
— Да, да — може би си прав! — каза Сеймур. — Но аз все си мисля, че няма да го направиш… Щом нещата стоят така… Защото, драги приятелю, ти не си глупав човек… И много добре знаеш, че дори в пълната безсмислица има някаква вътрешна логика… Ти няма да го направиш, докато и ние не разберем, че целта ни е била глупава и фалшива… Все едно да се сърдиш на Джемини… За това, че се старае да ти измисли най-пикантната и най-съблазнителната храна…
Толя мълчеше. Но като че ли блясъкът в очите му ставаше по-яростен. Сам аз се чувствувах много зле в тоя миг, усещах се нестабилен върху ниското столче, виеше ми се свят.
— Да, така е! — продължи със своето премерено, противно спокойствие Сеймур… — Ти няма да изпуснеш тоя хубав шанс да се изсмееш някой ден в очите ни…
Много добре разбирах смисъла на думите му. Той просто се опитваше да му внуши нещо с неумолимата си логика. Беше налучкал вярна следа и знаех, че ще върви по нея докрай. Не, никога нямаше да попадна в ръцете му. Защото, макар и ненужно чувствителен, аз бях просто здрав духом. И усещах как Толя не иска повече да го слуша.
— Виждал ли си Ада? — запита ме той внезапно.
— Да, преди няколко дни…
— Къде?
— Както обикновено — в спортния басейн…
— Как ти се видя?
Тоя въпрос ме намери неподготвен. И все пак почувствувах, че отговорът го интересува.
— Не успях да поговоря с нея… Тя плуваше май пет хиляди…
Това беше вярно, наистина не бях успял. Но ние плувахме в съседни коридори, няколко пъти срещнах очите й. И може би затова скъсих моето разстояние. Тя ми се стори възбудена, почти весела, очите й необикновено силно блестяха. Това някак си ме обиди. И сега не знаех дали трябва да кажа на Толя истината. Според теориите на Сеймур навярно трябваше. Сега всеки шок за него можеше да бъде само полезен.
— Ада много те харесва! — рече внезапно Толя.
Аз не отговорих нищо, но усетих как Сеймур леко се повдига на пръсти — духом, разбира се. Но не последва никакъв нов въпрос или нова забележка. Ние мълчахме дълго, най-сетне Сеймур се отчая и стана. Станах и аз. И отново почувствувах, че леко ми прилошава. Изглежда, че Толя забеляза това.
— Защо си взел момчето? — запита той рязко.
— Заради тебе, разбира се… Защото знам, че сте добри приятели.
Толя го погледна презрително.
— Лъжеш се, Джек! — каза той мрачно. — Може би несъзнателно! — той продължаваше да го фиксира. — Не заради мен, заради себе си… Защото те е страх от мен. Страх те е от моите истини. И когато си сам, се чувствуваш по-неуверен и слаб.
— Довиждане, Толя — кимна спокойно Сеймур.
Той бръкна в джоба си и извади оттам дръжката. Вратата безшумно се отвори и затвори зад гърба ни. Вървяхме по синия коридор и мълчахме. Аз го погледнах дискретно — лицето му в тоя миг ми се видя доста измъчено. Или може би само изморено. Не виждах очите му, за да разбера истината. Доколкото е възможно да се проникне в Сеймур, разбира се.
— А ако все пак го направи?
— Не вярвам! — отвърна Сеймур.
Но сега гласът му не беше ни така уверен, ни така спокоен, както при Толя.
— Сега той не е безразличен! — продължи Сеймур. — Сега той е афектиран и гневен… Това е хубаво… И ще бъде още по-хубаво, ако можем да прибавим малко масълце в огъня…
— Да, логично е — измърморих аз. — Но представи си, че все пак го направи?
— Няма да му дам възможност! Ние непрекъснато го наблюдаваме… Там, от нашите кабинети… Ден и нощ… Няма начин да го направи…
Ние се качихме в асансьора. Когато излязохме навън, от езерото и от боровата гора нямаше и помен. Пред очите ни се простираше прекрасна планинска долина, спокойна и тиха, с толкова кристален въздух, сякаш беше замръзнал. Виждах в далечината кафявите скали с върхове, леко огрени от слънцето, виждах неподвижни дървета, виждах реката, която ромолеше и искреше между влажните папрати. И все пак сърцето ми беше празно.
— Безсонов може да е гений — казах аз. — И все пак прекалява…
— Защо, Сим?
— Нима не разбираш?… Всичко е прекалено красиво… И прекалено точно и истинско.
— А ти какво би желал да видиш? — попита малко безучастно Сеймур.
Никога не вярвах на гласа му. Никога не бях сигурен какво става в душата му. Никога не знаех до каква степен умее да се владее. Той много рядко издаваше своите истински чувства, и то обикновено пред мене. Само пред мен като че ли малко повече се отпускаше. Може би защото ме смяташе за прекалено млад или глупав.