Мистър Кули имаше антично бюро от тиково дърво, което беше в тон с останалите мебели в книжарницата, а дори и въртящ се дървен стол с твърда седалка, за да е ясно на клиентите, че в магазина няма нищо съвременно. Даже счетоводната работа се извършваше на ръка. Тук нямаше електронни калкулатори. В оръфаната счетоводна книга, датираща от 1930 година, бяха отразени хиляди продажби, а каталогът на книгите се състоеше от обикновени картони, поставени в малки дървени кутии, като единият комплект описваше книгите по заглавие, а другият — по имената на авторите. Пишеше се само с писалката с позлатено перо. Единственото съвременно нещо беше надписът за забрана на пушенето. Миризмата на тютюн можеше да унищожи уникалния аромат на книжарницата. Канцеларските материали имаха печати с надписи „По поръчка на…“ от четирима членове на кралското семейство. Безистенът се намираше на десет минути път нагоре от Бъкингамския дворец. Стъклената врата имаше стогодишен сребърен звънец, окачен на горния праг. Той иззвъня.
— Добро утро, мистър Кули.
— И на вас, сър — отговори Денис на един от редовните си клиенти и се изправи. Акцентът му беше така неопределен, че клиентите му го смятаха за човек, идващ от три различни района. — Имам първото издание на Дефо. Онова, за което се обадихте в началото на седмицата. Пристигна едва вчера.
— Това книгата от колекцията в Корк, за която ми разказвахте, ли е?
— Не, сър. Вярвам, че първоначално тази книга е дошла от имението на сър Джон Клагет до Суофъм Прайър. Намерих я в книжарницата на Хостед в Кембридж.
— Първо издание ли е?
— Разбира се, сър. — Реакцията на книжаря не можеше да се долови. Паролата беше ту постоянна, ту променлива. Кули често пътуваше до Северна и Южна Ирландия, за да купува книги от именията на починали колекционери или книжари в тази страна. Когато купувачът споменеше някой окръг в Република Ирландия, той указваше направлението за своята информация. Когато запиташе за изданието на книгата, указваше важността на информацията. Кули издърпа книгата от рафта и я постави на бюрото си. Купувачът я разтвори внимателно, прокарвайки пръст по корицата.
— В ерата на полуподвързаните книги с меки корици…
— Разбира се — кимна Кули. И двамата изпитваха неподправена любов към изкуството на подвързването. Всяка добра подвързия става даже по-истинска, отколкото очакват създателите й. — Кожата е в изключително добро състояние. — Клиентът му се съгласи със сумтене.
— Трябва да я имам. Колко струва?
Продавачът не отговори. Вместо това извади картата от кутията и я подаде. Купувачът прекара бегъл поглед върху нея.
— Дадено. — Той седна в единствения стол в магазина и отвори куфарчето си. — Имам още една задача за вас. Това е ранно издание на „Викарият от Уейкфийлд“*. Намерих го миналия месец в един магазин в Корнуол. — Той подаде книгата. Кули погледна бегло и това бе достатъчно, за да прецени състоянието й.
[* Роман от Томас Харди. — Б.пр.]
— Скандално.
— Може ли вашият човек да я възстанови?
— Не зная… — Кожата беше напукана, някои от страниците прегънати, а подвързията — разръфана до неузнаваемост.
— Страхувам се, че таванът, където са я намерили, е текъл — небрежно каза купувачът.
— О? — „Нима информацията е толкова важна!“ Кули вдигна поглед. — Трагична загуба.
— Как иначе можете да обясните състоянието й? — вдигна рамене мъжът.
— Ще видя какво мога да направя. Знаете, че той не е чудотворец. — „Толкова ли е важна?“
— Разбирам. Все пак опитайте да я поправите възможно най-добре. — „Да, толкова е важна.“
— Разбира се, сър. — Кули издърпа чекмеджето на бюрото си и извади кутията с парите.
Този клиент винаги плащаше в брой. Разбира се. Извади портфейла от сакото си и отброи банкноти по петдесет лири. Кули провери сумата, след това постави книгата в твърда картонена опаковка и я върза с конец. В тази книжарница не се използваха найлонови торбички. Продавачът и купувачът си стиснаха ръцете. Информацията беше предадена. Купувачът тръгна на юг към „Пикадили“, след това зави надясно и се отправи към парка „Грийн“ и надолу към двореца.
Кули взе плика, поставен в книгата, и го скри в едно чекмедже. Вписа покупката в счетоводната книга, а след това се обади на пътническия си агент, за да запази място в самолета за Корк, където щеше да се срещне със свой колега, търговец на редки книги, и да обядва е него в ресторанта „Олд бридж“, преди да вземе самолета обратно за дома. Беатрис ще трябва да управлява магазина утре. Не му и мина през ум да отвори плика. Това не влизаше в работата му. Колкото по-малко знаеше, толкова по-малко уязвим щеше да бъде, ако го хванат. Кули беше обучен от професионалисти и първото нещо, което набиха в главата му, беше, че е нужно да умееш да събираш информация и не е необходимо да знаеш каква е тя.
— Здравейте, доктор Райън. — Гласът беше с американски акцент от южния залив на Бостън. Джек го помнеше от колежа. Звучеше добре. Мъжът беше на около четиридесет, с жилесто атлетично тяло и оредяла черна коса. Под ръката си носеше кутия с цветя. Който и да беше той, полицаят пред стаята беше отворил вратата вместо него.
— Здравейте. А кой сте вие?
— Дан Мъри. Аз съм аташе по правните въпроси към посолството. ФБР — обясни той. — Съжалявам, че не можах да дойда тук по-рано, но бях доста зает.
Мъри показа документите си на полицая, който седеше в стаята на Райън — Тони Уилсън не беше дежурен. Полицаят се извини и излезе. Мъри седна на неговото място.
— Добре изглеждате.
— Можехте да оставите цветята на гишето. — Райън махна е ръка из стаята. Въпреки че раздаде голяма част по другите стаи, стената почти не се виждаше от рози.
— Да. Разбрах. Как е кльопачката?
— Болничната храна си е болнична храна.
— И за това познах. — Мъри свали червената панделка и отвори кутията. — Какво ще кажете за двоен хамбургер и пържени картофи? Можете да избирате и между ванилов и шоколадов шейк.
Джек се засмя и грабна кутията.
— Тук съм вече три години — каза Мъри. — От време на време прескачам до заведенията за бърза закуска, за да се подсещам откъде съм. На човек му писва от агнешко. Но пък местната бира е доста добра. Бих ви донесъл няколко, но …е, нали знаете как е.
— Мистър Мъри, току-що си спечелихте приятел за цял живот дори и без бира.
— Казвам се Дан.
— Джек. — Райън се изкушаваше да изгълта хамбургера набързо, защото се боеше, че ще влезе някоя сестра и ще се паникьоса. „Не — реши той. — Ще се наслаждавам.“ Избра ваниловия шейк. — Местните казват, че сте счупили рекордите, за да ме идентифицирате.
— Не беше кой знае какво. — Мъри пъхна сламката в шоколадовия си шейк. — Между другото, нося ти поздрави от посланика — той искаше да дойде тук, но довечера ще има парти с важни клечки. Приятелите ми от коридора на моя етаж също ти изпращат поздрави.
— Кой от коридора?
— Хората, за които никога не си работил. — Агентът от ФБР повдигна вежди.
— О! — Джек преглътна два картофа. — Кой, по дяволите, раздуха тази работа?
— Вашингтон. Някакъв репортер обядвал с помощника на някого си — няма голямо значение на кого, нали? Те всички дрънкат твърде много. Очевидно си е спомнил името ти от новините и не е могъл да си затвори плювалника. От Ленгли поднасят извинения. Казаха да ти предам. Видях репортажа по телевизията. Измъкна се доста ловко.
— Аз казах истината — почти. Всичките ми хонорарни чекове идваха през корпорация „Майтър“. Имаше някакви счетоводни работи, пък и корпорацията беше сключила договора за консултации.
— Разбирам, че цялото си време си прекарал в Ленгли.
— Да. В малка бърлога на третия етаж е бюро, компютърен терминал и тефтер. Бил ли си там някога?
Мъри се усмихна.
— Веднъж-два пъти. Аз също се занимавам с тероризма… Обаче бюрото има много по-добър декоратор. Полезно е, че разполагаме с отдел за връзки с обществеността. — Мъри започна насмешливо да имитира лондонския акцент. — Видях копие от доклада. Добре беше направен. Каква част от него написа сам?
— По-голямата. Не беше много трудно. Просто погледнах нещата от друг ъгъл.
— Предаден е на англичаните. Искам да кажа, че пристигна тук преди два месеца, за да го разгледа тайната им разузнавателна служба. Разбрах, че са го харесали.
— Значи техните ченгета знаят.
— Не съм сигурен. Е, може да се приеме, че знаят. Оуенс напълно е запознат с тези неща.
— И Ашли.
— Той си пада малко надут, но е страхотно умен. От Петицата е.
— Какво? — не разбра Райън.
— МИ-5 — службата за сигурност. Ние просто я наричаме „Петицата“. Човек се чувства някак си по-вътрешен по този начин — усмихна се Мъри.
— Мислех си, че е нещо такова. Другите двама ми се сториха улични полицаи. Личи им.
— На много хора им се стори любопитно, че човекът, който написа „Агенти и агенции“, се оказва в средата на терористична операция. Затова дойде Ашли. — Мъри поклати глава. — Няма да повярваш за всичките съвпадения, с които се сблъскваме в моя бизнес. Например аз и ти.
— Зная, че си от Нова Англия. В колежа в Бостън ли си учил?
— Е, аз винаги съм желал да работя за ФБР. Трябваше или да уча в колежа в Бостън, или в „Светия кръст“*. — Мъри се усмихна. Тази шега на служителите на ФБР датираше отпреди две поколения, и то не без известна доза истина. Райън се облегна назад и започна да смуче вейка си през сламката. Имаше прекрасен вкус.
[* Духовно училище. — Б.пр.]
— Какво знаем за онези от АОЪ? — попита Джек. — Не съм виждал много неща за тях в Ленгли.
— Не много. Шефът им се казва Кевин О’Донъл. Беше в ИРА. Започнал е с хвърляне на камъни по улиците и се е издигнал до главен шеф на контраразузнаването им. В ИРА са много добри в тази област. Трябва да бъдат. Англичаните постоянно се опитват да проникнат в организацията им. Говори се, че О’Донъл се поувлякъл да прочиства редиците им и едва се измъкнал, преди да му причинят цепещо главоболие номер 357*. Просто изчезна и оттогава никой не го е виждал. Има някои доклади — бил видян в Либия, май отново е в Ълстър с ново лице, изглежда, има много пари за харчене — познай откъде. Единственото нещо, което знаем със сигурност, е, че е долен кучи син.
[* Намек за куршум от „Колт-357“. — Б.пр.]
— В организацията му — продължи Мъри, като сложи вейка си на масичката, — изглежда, има малко хора, вероятно по-малко от тридесет. Смятаме, че има пръст в бягството от затвора в Лонг Кеш през миналото лято. Измъкнаха се единадесет закоравели терористи от ИРА. Два дни по-късно полицията в Ълстър спипа единия и той казал, че шестима от тях са отишли на юг, вероятно при Кевин. Заловеният бил много ядосан. Трябвало да се върнат в лоното на ИРА, но някой ги убедил да опитат нещо различно. Много лоши момчета — на съвестта им тежаха общо петнадесет убийства. Оттогава насам се е показал само онзи, когото ти уби.
— Толкова ли са добри? — попита Райън.
— Еее, ИРА са най-добрите терористи в света, освен ако не смятаме онези гадове в Ливан, но те са предимно семейни групи. Що за ужасно описание, нали? Но тези са най-добрите. Добре организирани, добре обучени и вярват, ако се сещаш какво искам да кажа. Отнасят се наистина сериозно към това, което правят. Трябва да видиш как изцяло са се отдали на каузата си, за да го повярваш.
— Ти си се запознал с тези неща, а?
— Донякъде. Имал съм възможност да наблюдавам разпити — скрит зад огледалната стена. Един от онези не искаше да говори — дори не си каза името! — в продължение на седмица. Просто седеше като сфинкс. Е, преследвал съм и касоразбивачи, бандити, шпиони — всякакви. Тези хора са истински професионалисти — и това е ИРА, има може би петстотин действителни членове, по-малка е дори от мафиотска фамилия от Ню Йорк, а Кралската полиция на Ълстър, местните ченгета, са щастливи, ако осъдят шепа хора в годината. Имат закон omerta*, който би впечатлил сицилианците от старото поколение. Но поне полицаите знаят кои са тези копелета. Що се отнася до АОЪ — за тях имаме само няколко имена и снимки, и това е всичко. Почти като ислямските задници от „Джихад“. За тях може да се научи само от действията им.
[* Закон на италианската мафия за пазене на тайна и за вярност, чието нарушаване се наказва със смърт (итал.) — Б.пр.]
— От действията им? — попита Райън.
— Изглежда, специализират в рискови и сложни операции. Повече от година беше необходима, за да докажем, че изобщо съществуват; мислехме, че са група за специални операции към ИРА. Те са аномалия в бранша на терористите. Не пускат изявления в пресата, не обявяват действията си пред обществеността. Занимават се с големи работи и прикриват следите си невероятно добре. За това са необходими средства. Някой ги финансира наистина солидно. Установили сме, че стоят зад девет операции, и се съмняваме за още две. Само три от операциите им са се провалили — доста добро досие. Не успяха да убият един съдия в Лондондери, защото реактивната им граната се оказала неизправна — но тя все пак успя да убие охраната му. Миналия февруари опитаха да нападнат полицейския участък. Някой ги видял, когато нагласявали оръжията си, и се обадил по телефона. Но копелетата трябва да са подслушвали полицейското радио. Измъкнали се, преди да пристигне полицията. Полицаите намерили една осемдесет и два милиметрова минохвъргачка и сандък с мини — силно експлозивни и с бял фосфор, ако трябва да бъда точен. А ти се изпречи при последната им неуспешна операция. Тези нещастници стават наистина дръзки — каза Мъри. — Но, от друга страна, сега спипахме един от тях.
— Ние ли? — любопитно попита Райън. — Това не е наша война.
— Говорим за терористи, Джек. Всеки ги търси. Всеки ден си разменяме информация със Скотланд Ярд. Както и да е. Ще продължават да говорят на оня, който сега е в пандиза. Здраво са го притиснали. АОЪ е отцепническа група. Той ще бъде „кофти“ и знае това. Колегите му от ИРА и ИНА няма да го защитават. Ще бъде изпратен в затвор с максимална сигурност, може би на онзи на остров Уайт, където отиват наистина лоши момчета. Не всички от тях са политически, а обикновените касоразбивачи и убийци са…е, странно е колко патриотично настроени са такива като тях. Шпионите например си прекарват толкова приятно в затвора, колкото и типовете, които мърсуват с деца. Този тип е посегнал на кралското семейство, единственото нещо, което тук всички обичат. Хлапето ще има сериозни проблеми. Да не мислиш, че охраната ще си съдере задника от старание да му осигури благоденствие? Ще трябва да изучи един нов спорт. Нарича се оцеляване. След като вкуси всичко това, хората ще поговорят с него. Рано или късно това хлапе ще трябва да реши до каква степен се е обрекло. Просто може да се попречупи. Някои са се пречупили. Това е и целта ни. Лошите проявяват инициатива, а от нас — организацията и процедурите по разследването. Ако сбъркат, ни дават възможност, от която се възползваме.
Райън кимна:
— Да, всичко се свежда до информацията.
— Точно така. Без добрата информация сме като сакати. Можем само да се тътрим и да се надяваме някой да се пречупи. Но дай ни само един неоспорим факт, и ще стоварим целия свят върху тях. То е, като да разграждаш тухлена стена. Трудното е да разхлабиш първата тухла.
— А те откъде се сдобиват с информация?
— Казаха ми, че си се спрял на този въпрос — с усмивка отбеляза Мъри.
— Това не беше случайна среща. Някой трябва да ги е информирал. Нападат движеща се цел, която е на неофициално пътуване.
— Откъде, по дяволите, разбра това? — попита агентът.
— Няма значение, нали? Хората говорят. Кой е знаел, че те идват?
— Разглеждаме този въпрос. Интересното е закъде бяха тръгнали. Принцът, както и кралицата получават информация по въпроси на националната сигурност. Нещо се е случило в Ирландия, нещо във връзка с преговорите между Лондон и Дъблин. Мога само да ти кажа, че той идваше точно за тази информация.
— Хей, ако ме проверяваш, знаеш, че съм чист — подсмъркна Райън.
Мъри се усмихна.
— Добре, шампионе. Ако не беше проверен на най-секретно равнище, нямаше да ти кажа толкова много. Ние все още не знаем нищо за това. Както ти казах, може да е било съвпадение, но ти си прав за най-важното. Пътуването беше неофициално, някой е разказал за него и са направили засадата. Не може да е станало по друг начин. Считай това за поверителна информация, доктор Райън. Не трябва да излиза извън тази стая.