— Е, радвам се, че все пак го догони. Този войник ми изкара ангелите. Надявам се, че и сержантът ще получи потупване по рамото.
— Като начало — Полицейския медал на кралицата и благодарностите на нейно величество — обади се Ашли. Едно нещо ни обърка, доктор Райън. Напуснахте военните с физически недъг, а вчера нямахте такъв.
— Знаете, че след като напуснах армията, се заех с брокерство. Създадох си име и бащата на Кати дойде да говори с мен. Тогава се запознах с нея. Отказах поканата да отида в Ню Йорк, но с Кати веднага се сприятелихме. Не след дълго се сгодихме. По онова време гърбът ми беше гипсиран, защото от време на време състоянието ми се влошаваше. Това се случи, след като се сгодихме, и Кати ме заведе в болницата „Джон Хопкинс“, за да ме прегледа някой неин преподавател. Стенли Рабиновиц, професор по неврология, ме подложи на тридневни тестове и каза, че може да ме направи почти като нов. Оказа се, че лекарите в Бетесда са объркали миелограмата* ми. Не искам да кажа нищо лошо за тях, много ги биваше, но Стан е може би най-добрият. И държи на думата си. Отвори ме в един петъчен ден и два месеца по-късно аз наистина бях почти като нов. Та ето това е историята с гърба на Райън. Просто имах късмета да се влюбя в хубаво момиче, което учеше за хирург.
[* Снимка на гръбначния стълб. — Б.пр.]
— Съпругата ви е много способна и ерудирана жена — съгласи се Оуенс.
— А на вас ви се е сторила нахална — отбеляза Райън.
— Не, доктор Райън. Когато човек е в стрес, не е в най-добрата си форма. Освен това жена ви прегледа техни кралски височества на място, а за нас това беше от изключителна полза. Отказа да се отдели от вас, докато се намирахте под грижите на компетентни медицински лица. Човек едва ли може да я вини за такова нещо. Според нея процедурите по установяване на самоличността са малко дълги и съвсем естествено се тревожеше за вас. Можеше да бъдем по-експедитивни…
— Не трябва да се извинявате, сър. Баща ми беше полицай. Зная как стоят нещата. Разбирам, че сте имали проблеми с проучването ми.
— Малко повече от три часа — проблемът се дължеше на часовата разлика. Взехме паспорта от сакото ви, шофьорската ви книжка, на която за наша радост имаше снимка. Обадихме се на вашия аташе по правните въпроси около пет часа, а в Америка тогава е обед. Той се обади на службата на ФБР в Балтимор, които пък от своя страна се свързаха с канцеларията си в Анаполис. Идентифицирането е доста банален процес — най-напред е трябвало да намерят някой във вашата военноморска академия, който знае кой сте, кога сте дошли тук и така нататък. След това откриха пътническия агент, който е резервирал мястото ви в самолета и стаята в хотела. Друг агент на ФБР отиде в агенцията, където е регистрирана колата ви. Много от тези хора бяха излезли на обяд и предполагам, че с това загубихме около час. В същото време аташето изпрати запитване до морската пехота. За три часа получихме доста пълно описание за вас — включително и отпечатъците. Снехме отпечатъци от пръстите ви от пътните документи и от хотелската регистрация. Естествено, те съвпадаха напълно с отпечатъците от военното ви досие.
— Три часа?
„Тук е било вечер, а у дома — обед и са свършили всичко за три часа. По дяволите!“
— Докато се вършеха всички тези неща, трябваше няколко пъти да разпитваме жена ви, за да бъдем сигурни, че ни е разказала всичко, което е видяла…
— И всеки път тя ви е разказвала нещата точно по един и същи начин, нали? — попита Райън.
— Наистина — отговори Оуенс с усмивка. — Това е доста интересно.
Райън се усмихна.
— Не и за Кати. По отношение на някои неща, особено медицината, е истинска машина. Изненадан съм, че не ви е дала всичко и на фотолента.
— И тя каза същото — отговори Оуенс. — Снимките във вестниците са от японски турист — това е клише, нали? — с телеобектив от половината разстояние до следващата пряка. Предполагам, ще ви бъде интересно да узнаете, че в морската пехота имат много високо мнение за вас. — Оуенс погледна записките си. — Определен сте като първенец на класа в Куантико, а и докладите ви за годност са отлични.
— Значи имате достатъчно сведения, за да сте сигурни, че съм от добрите, нали?
— Убедени бяхме в това още от самото начало — каза Тейлър. — И все пак човек трябва да бъде внимателен в такива сложни случаи, а този беше много повече от сложен.
— Има обаче нещо, което ме притеснява — каза Джек. Притесняваха го повече неща, но мозъкът му работеше твърде бавно, за да може да подреди всичките.
— Кое е то? — попита Оуенс.
— По дяволите, какво правеха те — кралското семейство ли ги наричате? — на улицата само с един човек охрана. Чакайте малко. — Райън наклони глава. Продължи да говори много бавно, като се опитваше да подреди мислите си. — Тази засада е била планирана, не е било случайна среща. Но лошите ги хванаха в движение… Трябвало е да ударят точно определена кола на точно определено място. Някой е изчислил всичко. Тук трябва да са замесени повече хора, нали? — Райън не получи отговор. Това беше единственият отговор, от който се нуждаеше. — Някой с радио…тези типове трябва да са знаели, че колата идва, по кой маршрут ще тръгнат и точно кога колата ще навлезе в зоната на засадата. Но дори и тогава не би било твърде лесно, защото човек трябва да се притеснява и за преминаващите коли.
— Нали сте само историк, доктор Райън? — попита Ашли.
— В морската пехота ни учеха да правим засади. Ако искаш да направиш засада на определена цел…първо, трябва да разполагаш с разузнавателна информация, второ, трябва да си избереш терена, трето, изпращаш свои хора разузнавачи, за да ти кажат кога идва целта — това са най-основните изисквания. Защо тук — защо в парка „Сейнт Джеймс“, защо на улицата към двореца?
„Терористът е политическо същество. Целта и мястото се избират заради политическия ефект“ — каза си Райън.
— Не отговорихте на предишния ми въпрос. Това опит за убийство ли беше или за отвличане?
— Не сме напълно сигурни — отговори Оуенс.
Райън огледа гостите си. Току-що се беше докоснал до открит нерв.
„Обездвижиха колата с противотанкова граната, изстреляна от автомат, а и двамата имаха в себе си и ръчни гранати. Ако просто са искали да убият…гранатите биха разбили всяка броня на лека кола, защо изобщо трябва да използват автомати? Не, ако това беше чист опит за убийство, те нямаше да се бавят толкова време. Вие току-що ме избудалкахте, мистър Оуенс. Това съвсем определено си беше опит за отвличане и вие го знаете“
— А защо сте имали само един човек от охраната в колата? Трябва да пазите хората си по-добре.
„Какво каза Тони? Неофициално пътуване ли? Първото изискване за успешна засада е доброто разузнаване… Идиот такъв, не можеш да упорстваш за това!“
Полковникът разреши проблема вместо Джек.
— Е, вярвам, че огледахме нещата от всички страни. Вероятно ще се върнем утре сутринта — каза Оуенс.
— Как са терористите? Имам предвид оня, когото раних.
— Не желае да ни сътрудничи кой знае колко. Изобщо не говори с нас дори и за да ни каже името си. Позната история — винаги се повтаря, когато се занимаваме с такива като него. Успяхме да го идентифицираме преди няколко часа. Досега няма криминално досие. Фигурира като вероятен участник в два по-дребни случая, но нищо друго. Възстановява се доста бързо и след около три седмици — студено каза Тейлър — ще бъде изправен да отговаря и пред съд от дванадесет добри и верни мъже, ще бъде осъден и изпратен да прекара остатъка от живота си в затвор с максимално строг режим.
— Само три седмици ли? — попита Райън.
— Случаят е съвсем ясен — отговори Оуенс. — Имаме три снимки от нашия японски приятел, които показват как този момък държи пистолета си зад колата, а имаме и девет свидетели. Изобщо няма да се мотаем с него.
— И аз ще мога да присъствам, за да видя всичко — каза Райън.
— Разбира се. Вие ще бъдете най-важният ни свидетел, докторе. Чиста формалност, по е необходима. И нашият човек не се прави на луд, както оня, дето се опита да убие президента ви. Завършил с университет с отличие и е от добро семейство.
Райън поклати глава.
— Адска история, пали? Но повечето истински лоши типове са като него, нали?
— Запознат ли сте с тероризма? — попита Ашли.
— Просто съм чел някои неща — бързо отговори Райън.
„Сбърка. Джек. Прикрий грешката си.“
— Уилсън каза, че АОЪ са маоисти.
— Вярно с — потвърди Тейлър.
— Това наистина е шантава работа. По дяволите, дори китайците вече не са маоисти. Или поне не бяха, когато проверих за последен път. О, ами какво става със семейството ми?
Ашли се засмя.
— Време беше да попитате, докторе. Не можехме да ги оставим в хотела, нали? Разпоредено е да бъдат настанени на много сигурно място.
— Не се тревожете за тях — съгласи се Оуенс. — Те са в пълна безопасност. Имате думата ми.
— И къде точно се намират? — настоя да узнае Райън.
— Боя се, че това е въпрос, който има връзка с безопасността им — отговори Ашли. Тримата полицаи си размениха развеселени погледи. Оуенс погледна часовника си и се обърна към останалите.
— Е — каза той, като изключи касетофона, — повече не бива да ви притесняваме един ден след операцията. Вероятно ще се върнем да проверим някои подробности. За момента приемете благодарностите на Скотланд Ярд за това, че свършихте нашата работа.
— Мистър Уилсън докога ще бъде тук?
— За неопределено време. АОЪ вероятно ще се разсърдят. — каза Оуенс. — И за пас ще бъде много неприятно, ако се опитат ла посегнат на живота ви и ви заварят незащитен. Не е сигурно, но човек трябва да внимава.
— Ще свикна с това — съгласи се Райън. „Страхотна мишена съм тук, нали? Един третокласник може да ме убие с клечки от захарно петле.“
— Представители на пресата искат да се срещнат с вас — каза Тейлър.
— Възхитен съм. — „Само това ми липсва“, помисли си Райън. — Можете ли да ги задържите за малко?
— Лесна работа — обясни Оуенс. — Здравословното ви състояние не позволява среща. Но трябва да свикнете с тази мисъл. Сега сте известна личност.
— По дяволите! — изгрухтя Райън. — Обичам да съм незабележим.
„В такъв случай да си беше седял зад дървото, задника! Виж в какво се забърка!“
— Не можете безкрайно да отказвате срещата е тях тихо каза Тейлър.
Джек изпусна дълга въздишка.
— Прав сте, разбира се. Но не днес. И утре е ден.
„Нека шумотевицата заглъхне малко“ — тъпо си помисли Райън.
— Човек не може винаги да бъде в сянка, доктор Райън — заяви Ашли, като се изправи. Останалите го последваха.
Полицаите и Ашли — Райън реши, че той е някакъв шпионин, разузнавач или контраразузнавач — се сбогуваха. Уилсън влезе в стаята, последван от Китиуейк.
— Измориха ли ви? — попита сестрата.
— Мисля, че ще оцелея — позволи си да се пошегува Райън. Китиуейк пъхна термометър в устата му, за да бъде сигурна.
Четиридесет минути след като полицаите си бяха тръгнали, Райън щастлив пишеше на компютъра си, като преглеждаше бележките си и приготвяше нов екземпляр. Често съпругата му го обвиняваше, че когато чете, а още по-лошо, когато питие, той не забелязва нищо дори и светът да загива. Това не беше съвсем вярно. С края на очите си Джек забеляза как Уилсън скочи и застана „мирно“, но продължи, докато не дописа абзаца. Когато вдигна поглед, видя, че новите му посетители са Нейно величество кралицата на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и съпругът й, Единбургският херцог. Първото свързано нещо, което премина през съзнанието му, беше една мислена ругатня, защото никой не го беше предупредил. Втората мисъл — че сигурно изглежда доста смешен с позейналата си уста.
— Добро утро, доктор Райън — поздрави с приятен глас кралицата. — Как си чувствате?
— Ъъ, много добре, благодаря, ъъ, Ваше величество, ъъ, седнете, моля.
Райън се опита да се изправи в леглото си, но му попречи остра болка в рамото. От друга страна, му напомни, че наближава времето за лекарствата.
— Не искаме да ви се натрапваме — каза тя. Но Райън почувства, че тя не желае да си тръгне. Трябваше му само секунда, за да реши какво да отговори.
— Ваше величество, посещение на държавен глава едва ли може да бъде определено като натрапване. Ще ви бъда особено благодарен за компанията.
Уилсън се засуети да донесе два стола и извинявайки се, излезе от стаята.
Кралицата беше облечена в костюм с цвят на праскова, с изящна простота на линията. Трябва да е отворил значителна празнина дори в нейния бюджет за дрехи. Херцогът беше в тъмносин костюм и едва сега Райън проумя защо жена му държи да си купи някои дрехи оттук.
— Доктор Райън — каза кралицата с официален тон, — от наше име и от името на хората си желаем да ви изкажем най-дълбока благодарност за това, което направихте вчера. Дължим ви много.
Райън поклати сериозно глава. Чудеше се колко ли ужасно изглежда.
— Що се отнася до мен, мадам, аз се радвам, че можах да помогна. Но истината е, че не съм направил чак толкова много. Всеки би направил същото. Просто съвсем случайно бях най-близо.
— От полицията казват друго — отбеляза херцогът. — А и след като самият аз отидох да разгледам мястото, съм склонен да се съглася с тях. Боя се, че сте герой независимо дали това ви харесва или не. — Джек си спомни, че този човек е бил професионален офицер от флотата — вероятно добър офицер. Изглеждаше такъв.
— Защо го направихте, доктор Райън? — попита кралицата.
Отблизо наблюдаваше лицето му.
Джек направи бързо предположение:
— Извинете, мадам, но ме питате защо рискувах или защо един американец от ирландски произход би поел този риск? — Джек все още подреждаше мислите си и ровеше из паметта си. „Защо го направи? Ще разбереш ли някога?“ Разбра, че не е сбъркал с въпроса си към кралицата, и бързо продължи:
— Ваше величество, аз не мога да обсъждам вашия проблем с Ирландия. Аз съм американски гражданин и страната ми си има достатъчно свои проблеми, за да е необходимо да се рови в чужди. Там, откъдето идвам, ние — американците от ирландски произход — живеем много добре. Сред нас има хора от всякакви професии — бизнес, политика, но все още типичният американец от ирландски произход е обикновен полицай или пожарникар. Една трета от кавалерията, която е спечелила битката за Запада, е била съставена от ирландци и все още има доста такива като мен в униформа — особено в морската пехота. Половината от служителите на ФБР живееха в моя стар квартал. Носеха имена като Тъли, Съливан, О’Конър и Мърфи. Баща ми прекара половината от живота си като офицер от полицията, а свещениците и монахините, които са ме възпитавали, бяха предимно ирландци. Разбирате ли какво искам да кажа, ваше величество? В Америка ние сме силите на закона, лепилото, което крепи обществото — и какво се получава в резултат на това? В наше време най-известните ирландци са маниаците, които поставят бомби в паркирани коли, или убийци, които избиват хора, за да направят някакво политическо изявление. Не харесвам това и зная, че баща ми също не би го харесал. Той прекара целия си трудов живот, хващайки такива животни от улицата и затваряйки ги в клетки, където им е мястото. Доста усилено сме работили, за да бъдем там, където се намираме сега, и е трудно да бъдем щастливи, ако ни смятат за родственици на терористите. — Джек се усмихна. — Мисля, че мога да разбера как се чувстват италианците, когато се заговори за мафията. Както и да е, аз не мога да кажа, че вчера всичко това премина като на парад през главата ми, но разбрах какво ставаше. Не можех просто да си стоя там като чучело и да допусна пред очите ми да бъде извършено убийство, без да направя нещо. Имах възможност и се възползвах от нея.
— Така значи. Как да ви възнаградим?
— Да ме възнаградите ли, мадам? — Райън поклати глава. — Много ви благодаря, но не е необходимо. Радвам се, че можах да помогна. Това е достатъчно.
— Не, доктор Райън, не е достатъчно. Едно от хубавите неща на това да бъдеш кралица е, че ти е позволено да оцениш една похвална постъпка и да я възнаградиш по подобаващ начин. Носителят на короната не може да бъде неблагодарен. — Очите й блестяха от някаква нейна шега. Райън установи, че е запленен от човечността на тази жена. Беше чел, че някои хора я смятат за не съвсем интелигентна. Вече знаеше, че са далеч от истината. Зад очите й се криеше пъргав ум, съчетан с живо остроумие. — Ето защо решихме, че ще ви бъде дадено званието Рицар-командор на Викторианския орден.