Но работата била интересна в антикварен, туристически смисъл, защото блатните съществували от много, много отдавна. Студената биохимия на техните тела била почти триста пъти по-бавна от тази на хичиянците или на хората. Писаната история на хичиянците датирала отпреди пет или шест хилядолетия… повече или по-малко колкото и човешката, при същото ниво на технологическо развитие, докато на блатните била триста пъти по-стара. Съществували последователни исторически данни отпреди почти два милиона години. Най-ранните приказки и легенди били десет пъти по-стари. Те не били по-трудни за превеждане от по-късните, защото блатните били бавни дори в еволюцията на езика, но безтелесните умове, които ги превеждали, не ги намерили за много интересни. Те отлагали работата по тяхното превеждане… докато не открили, че в две от тях става дума за посещения от Космоса.
Когато мисля за всичките тези години, през които човешката раса се трудеше с унизителното чувство за малоценност — защото хичиянците бяха направили много повече от нас и го бяха направили много по-рано, — изпитвам съжаление за много неща. Мисля, че най-много съжалявам, задето не познавахме тези две легенди на блатните. Не искам да кажа самите легенди, защото те само биха ни дали още едно нещо, за което да се безпокоим, макар и успокоително далечно. Имам предвид главно тяхното влияние за развитието на хичиянския морал.
Първата легенда била от зората на цивилизацията на блатните. Тя била доста двусмислена. Разказвала за посещение на богове. Те дошли при тях и били толкова блестящи, че дори блатните с техните елементарни зрителни органи ги видели… с такова силно излъчване на енергия, че накарали мъгливите газове да заврят и мнозина умрели. Само това направили. После си отишли и никога не се върнали. Песента не казвала много нещо. Тя не съдържала никакви интересни за хичиянците подробности. В по-голямата част от нея се разказвало за един прастар герой, живял в тинята, който дръзнал да се противопостави на посетителите и за награда станал владетел на цял мочурлив сектор от тяхната планета.
Втората легенда била по-специфична. Тя датирала от около един милион години по-късно… почти в историческия период. В нея също се пеело за посетители, чужди на техния плътен роден свят, но този път те не били туристи. Не били и завоеватели. Били бегълци. Те кацнали на мочурливата повърхност, лошо екипирани за оцеляване в среда, която била за тях студена плътна отрова.
———————————————
Робин не разказва много за блатните от платноходката главно, защото тогава знаеше малко за тях. Жалко! Те бяха интересни. Техният език се състоеше от едносрични думи — една съгласна и една гласна. Имаха петдесет различни съгласни и четиринадесет гласни и двугласни — следователно разполагаха за трисрични езикови единици, например имена, с 3,43х10^8 комбинации. Това беше много, особено за имена, защото тези комбинации надхвърляха с много мъжкарите, които някога бяха имали, а на женските те не даваха имена.
Когато някой мъжкар оплодеше женската, тя раждаше момче. Мъжкарите рядко го правеха, защото то им струваше изразходване на много енергия. Неоплодените женски раждаха, повече или по-малко редовно, момичета. Раждането на момчета обаче им костваше живота, но те не го знаеха, както не знаеха много други неща. В легендите на блатните няма любовни истории.
———————————————
И се скрили там. Останали дълго време, според стандартите на блатните жители повече от сто години. Достатъчно дълъг период, за да могат блатните да ги открият и дори да установят контакт. Бегълците били нападнати от някакви Убийци-пришълци, горящи като огън, с оръжия, които смазвали и изгаряли. Те изпепелили планетата им и унищожили космическите им кораби.
А след това, когато наследниците на бегълците успели да оцелеят и дори да се размножат, всичко свършило. Горящите Убийци ги намерили и изпарили цяла огромна плитчина от тинестото метаново море, пресушили я, за да ги унищожат.
Когато хичиянците чули тази легенда, те били готови да я приемат за измислица, но един термин ги накарал да се замислят. Изразът не бил лесен за превеждане, защото трябвало да се запази както в непълното общуване с бегълците, така и в изтеклите два милиона години. Но се запазил.
Това станало причина хичиянците да спрат всичко, което вършели, и да се концентрират върху една задача: проверка на старата легенда. Те потърсили дома на бегълците и го намерили… планета, обгорена от експлозията на слънце. Хичиянците потърсили и намерили артефакти от предишни космически цивилизации. Не много. И в ужасно лошо състояние. Почти четиридесет отделни парчета и отломки от полустопени машини. Чрез изотопен анализ те ги отнесли към две отделни епохи. Едната от тях съвпадала по време с пристигането на бегълците на тинестата планета. Другата била много милиони години по-стара.
Хичиянците заключили, че историите били верни: съществувала била такава раса Убийци. Те били унищожили всички открити от тях космически цивилизации в продължение на повече от двадесет милиона години.
И хичиянците повярвали, че тази раса още съществувала някъде. Защото изразът, който бил толкова труден за превеждане, описвал разширяването и свиването на небесата от същества, които умеели да си служат с огън така, че всички звезди и галактики да се унищожат взаимно. За определена цел. Било невъзможно да се предположи, че тези титани не се таят някъде, за да видят резултатите от процеса, който започнали.
И светлата мечта на умните хичиянци се провалила, а блатните запели нова легенда: за хичиянците, които ги посетили, научили се да се страхуват и избягали.
И така, хичиянците заложили своите капани, скрили по-голямата част от другите доказателства за съществуването си и се оттеглили в скривалището си в сърцето на Галактиката.
В известен смисъл блатните били един от тези капани. ЛаДзхаРи знаел това. Всички го знаели. Затова той се подчинил на родовата повеля и съобщил за онзи първи допир на друг ум до неговия. Очаквал и отговор, макар че били минали години, дори в мащаба на времето на ЛаДзхаРи, от последната хичиянска поява, а след това имало само кратки рутинни проверки с телепатичния психокинетичен приемопредавател. Той също очаквал, че когато дойде, отговорът няма да му хареса. Цялата епична борба за построяване и изпращане на междузвезден кораб, прекараните вече столетия в тяхното хилядолетно пътуване — напразни! Вярно, че полет, продължаващ хиляда години, за ЛаДзхаРи не бил повече от едно обичайно пътуване на лов за китове за земните капитани. Но и на китоловеца не би му харесало да се върне от океана без улов. Целият екипаж бил разстроен. Вълнението сред блатните на платноходката било толкова голямо, че някои неволно изпаднали в любовно настроение. Тинестата течност била разбита и се образували кавитационни мехури. Една от женските умряла. Един мъжкар, ТсуТсуНга, бил деморализиран и заопипвал оцелелите женски, и то не за вечеря.
— Моля те, не ставай глупав — казал ЛаДзхаРи. Мъжкарят, за да оплоди една женска, трябвало да изразходва толкова много енергия, че понякога рискувал живота си. За женските нямало никаква заплаха — техният живот просто бил пожертван, за да износят плода… Но те, разбира се, не го знаели, както всъщност не знаели и почти нищо друго.
ТсуТсуНга отговорил сериозно:
— Ако не мога да се обезсмъртя като отида на друга планета, поне да стана баща на син.
— Не! Моля те! Помисли, приятелю — замолил го ЛаДзхаРи, — ако искаме, ние можем да се приберем у дома. Можем да се върнем като герои в нашите аркологии, можем да пеем нашите легенди така, че целият свят да ни слуша… — Защото тинята на техните домове пренасяла звука така добре, както морето, и техните песни достигали толкова далеч, колкото песните на големите китове.
———————————————
Робин не обяснява много добре от какво се страхували хичиянците. Те заключили, че целта на новото свиване на Вселената е тя да се превърне в праисторическия атом… след което да настъпи нов Голям взрив и да започне създаването на нова Вселена. Освен това те заключили, че в такъв случай физическите закони, които управляват Вселената, могат да се развият по друг начин.
Най-много ги плашела мисълта за същества, които смятали, че биха били по-щастливи във вселена с различни физически закони.
———————————————
ТсуТсуНга докоснал леко, почти презрително ЛаДзхаРи.
— Ние не сме герои! — казал той. — Остави ме да се любя с тази женска.
ЛаДзхаРи неохотно го освободил и заслушал затихващите звуци от отдалечаващите се стъпки. Било вярно. В най-добрия случай били неуспели герои.
Блатните не били лишени от подобие на човешката черта гордост. Те не били доволни да са хичиянски… какво? Роби? Не точно роби, защото единствената услуга, която се искала от тях, била да съобщават по еднолъчев комутатор всички открити доказателства за космическа интелигентност. Те били щастливи да вършат това повече заради самите себе си, отколкото заради хичиянците. Но ако не били роби, тогава какво били?
Имало само едно подходящо определение: домашни любимци.
И така, расовата психика на блатните съдържала едно тъмно петно, което не можели да премахнат, въпреки подвизите в тяхното макар и бавно проникване в огромните междузвездни пространства. Те знаели, че са домашни любимци. Не им било за първи път. Много преди да дойдат хичиянците почти по същия начин те били крепостни на същества доста различни от хичиянците или хората, или самите тях. И когато, поколения по-рано, техните певци на истината разказали пред хичиянските машини за слушане древните легенди за онези, другите, блатните не пропуснали да забележат, че хичиянците избягали. Да си домашен любимец не е най-лошото, което може да ти се случи.
И така, любовта и страхът съществували във Вселената. В името на любовта (онова, което се смятало за любов от блатните) ТсуТсуНга увредил здравето си и рискувал живота си. Мечтаейки за любов в болничната си стая, аз бях буден по-малко от един час дневно, докато закупените от магазина черва се приспособяваха към останалата част от организма ми. Измъчван от любов, Капитана гледал как Туайс ставала все по-слаба и по-тъмна.
Защото Туайс не се почувствала по-добре след като товарният мехур тръгнал на път. Краят дошъл твърде късно. Единственият, който можел да окаже някаква медицинска помощ, бил Върст — операторът на черната дупка, но дори у дома, дори при най-добри грижи, малко женски можели да преживеят несподелена любов, съчетана с ужасно напрежение.
Капитана не се изненадал, когато се появил Бърст, навъсен, състрадателен, и казал:
— Съжалявам. Тя се присъедини към безтелесните умове. Любовта не е евтина стока. Някои от нас я консумират я никога не си плащат сметката, но тогава я плаща някой друг.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
НОВИЯТ АЛБЕРТ
Всички заговорничеха срещу мен… дори любимата ми жена… дори вярната ми програма. През кратките моменти, когато ми разрешаваха да съм буден, те ми натрапваха съветите си.
— Можеш да отидеш в клиниката за цялостен преглед — каза Алберт, засмукал умно лулата си.
— Или да не се будиш от проклетия си сън, докато не си абсолютно сигурен, че си по-добре — побърза да допълни Еси.
— Аха — отвърнах аз. — Така си и мислех! Нарочно ме държите в безсъзнание, нали? Сигурно са минали няколко дни, откакто сте ме упоили и сте оставили докторите да ме режат. — Еси гледаше настрана. Продължих великодушно: — Не ви обвинявам, но нима не разбирате? Искам да погледна онова нещо, намерено от Уолтърс!
Тя все още избягваше да ме погледне в очите. Намръщи се към холограмата на Алберт Айнщайн.
— Вижда ми се много весел днес, Алберт. Държиш ли този хулиган добре упоен?
Образът на Алберт се окашля.
— Всъщност, госпожо Бродхед, медицинската програма препоръчва в този момент да не му даваме никакви излишни успокоителни.
— О, Господи! Ще стои буден и няма да ни оставя на мира ни денем, ни нощем. Това решава въпроса, Робин. Утре отиваш в клиниката. — И през цялото време, докато ми се зъбеше, ръката й ме милваше по врата. Думите могат да лъжат, но човек чувства допира на любовта.
Тогава казах:
— Нека го решим така: ще отида в клиниката за пълен преглед при условие, че ако съм добре, вие няма да възразявате срещу моето отиване в Космоса.
Еси не каза нищо, пресмяташе, но Алберт се обърна към мен и вдигна вежди.
— Според мен, това ще бъде грешка, Робин.
— Хората са за това, да правят грешки. Какво има за вечеря?
Прецених, че те ще вземат апетита като добър признак и май така и стана. Също пресметнах, че новият ми кораб няма да е готов до няколко седмици, във всеки случай не се налагаше да бързам… не исках да отпътувам в някой претъпкан, миризлив петместен кораб, когато имах собствена яхта. В тези сметки обаче бях изпуснал едно важно съображение: колко много мразех болниците.
Алберт ме прегледа: измери болометрично27 температурата ми, сканира очите ми да установи дали не са замъглени и кожата за външни белези от спукани кръвоносни съдове, пусна ултразвук в гръдния ми кош, за да надзърне във вътрешните органи, взе проби от оставеното от мен в тоалетната и ги предаде за изследване на биохимичния състав и наличие на бактерии. Алберт наричаше последната процедура неагресивна. Аз бих я нарекъл неучтива.
В диагностичната клиника обаче не бяха никак учтиви. Всъщност процедурите там не бяха болезнени. Направиха кожата ми нечувствителна, а под нея няма много нервни окончания, за които човек да се безпокои. Чувствах само ощипвания и боцвания, и гъделичкане. Но много. А освен това знаех какво правят. Пъхаха тънки като косъм тръби в корема ми. Остри като игли пипети засмукваха тъкан за анализ. Сифони източваха от тялото ми течности. Проверяваха шевове, оценяваха зараснали рани. Всичко това продължи по-малко от час, но на мен ми се стори много по-дълго, честна дума, пък и аз бих предпочел да върша нещо друго.
След това ме облякоха и ми разрешиха да седна на един удобен стол в присъствието на истински жив доктор. Дори позволиха на Еси да седне до мен, но аз не й дадох възможност да говори. Изпреварих я:
— Какво ще кажете, докторе? — попитах аз. — Колко време след операцията ще мога да излетя в Космоса? Нямам предвид с ракета, а от стартовата спирала, нещо толкова безопасно, като возенето в асансьор. Разбирате ли стартовата спирала просто ви издърпва по една магнитна релса…
Лекарят протегна ръка. Беше закръглен, белокос мъж като Дядо Коледа, с хубава, ниско подстригана бяла брада и светлосини очи.
— Зная какво представлява стартовата спирала — каза той.
— Чудесно, радвам се. Е, какво ще кажете?
— Обичайната практика след операция като твоята е — започна той — да се избягва всичко такова за три до четири седмици, но…
— О, не! Докторе, не! — възкликнах аз. — Моля ви! Не искам да се мотая из болницата цял месец!
Той ме погледна, след това погледна Еси. Тя не отмести поглед. Лекарят се усмихна.
— Господин Бродхед, според мен трябва да знаете две неща — каза той. — Първото е, че често е желателно възстановяващия се пациент да се държи в безсъзнание известно време. С електрическо стимулирани упражнения, масажи, лека диета и добри грижи няма да настъпят никакви смущения в телесните функции и е много по-добре за нервната система. И за всички други, разбира се.
— Да, да — съгласих се аз без много да се интересувам. — Другото какво е?
— Другото е, че вие бяхте опериран преди четиридесет и три дни и вече можете да правите всичко, което искате. Включително да излетите от стартова спирала.