Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Пролог I
Западно от Британските острови, 1515 г.
Диего Агирес се събуди от неспокойната си дрямка. Имаше чувството, че по лицето му е пробягал плъх. Широкото му чело бе плувнало в студена пот, сърцето блъскаше бясно в гърдите му, безформен ужас го захапа жадно в червата. Заслуша се в приглушеното хъркане на спящия екипаж, долови тихия плясък на разбиващите се в дървения корпус вълнички. Като че ли всичко бе на мястото си. Въпреки това не можеше да се отърси от натрапчивото чувство, че нейде из сенките се спотайва някаква невидима заплаха.
Стана, наметна дебело вълнено одеяло около яките си рамене и изкачи стълбите до обгърнатата от мъгла палуба. Под приглушената светлина на луната масивната каравела проблясваше, сякаш бе направена от паяжина. Агирес тръгна към човека, сгушил се до жълтия пламък на фенера.
— Добър вечер, капитане — поздрави мъжът.
Агирес със задоволство отбеляза, че вахтеният е буден и си отваря очите на четири.
— Добър вечер — отвърна той. — Всичко наред ли е?
— Да, господине. Само дето все още няма никакъв вятър.
Агирес погледна нагоре към призрачните мачти и платна.
— Ще дойде. Надушвам го.
— Щом казвате, капитане — отвърна мъжът; едва потисна прозявката си.
— Слез да подремнеш. Ще те сменя.
— Още е рано. Смяната ми свършва след още едно обръщане на стъклото.
Капитанът взе пясъчния часовник до фенера и го обърна.
— Готово. Вече е време.
Мъжът измърмори някаква благодарност и се затътри към спалното, а капитанът застана на пост на високата, четвъртита като кула на замък кърма. Обърна се на юг и се загледа в мъглата — издигаше се като пара над гладкото като огледало море.
В зори все още бе на поста си. Черните му като маслини очи смъдяха от умора. Одеялото бе натежало от влагата. С типичната си упоритост Агирес обаче пренебрегваше несгодите и крачеше напред-назад като затворен в клетка тигър.
Капитанът бе от жителите на суровите планини между Испания и Франция и допълнително изострените му от морето инстинкти не биваше да се подценяват с лека ръка. Баските бяха най-добрите моряци на света и мъже като Агирес редовно пътуваха по места, пълни според по-боязливите мореплаватели с морски чудовища и огромни водовъртежи. Подобно на повечето си сънародници, той имаше вежди като гъсталак, големи щръкнали уши, дълъг прав нос и брадичка като планински рид. Столетия по-късно учените щяха да предположат, че баските с техните груби масивни черти са преки потомци на кроманьонците.
Екипажът се появи с прозевки и протягания в сивата светлина преди зазоряване и всеки се залови със задълженията си. Капитанът отказа предложенията да го сменят. Постоянството му бе възнаградено късно сутринта. Кръвясалите му очи уловиха трептящата светлина през матовото було на мъглата. Бързият нервен проблясък продължи само миг, но бе достатъчен, за да изпълни Агирес със странната комбинация между облекчение и ужас.
С разтупкано сърце, Агирес вдигна месинговия далекоглед, който висеше на врата му, рязко го разгъна на пълна дължина и примижа в окуляра. Отначало виждаше само неясен сив кръг на мястото, където мъглата се сливаше с морето. Избърса очи с ръкав, примигна и отново вдигна далекогледа. Отново не видя нищо. Може би просто светлината си бе изиграла шега.
И тогава долови движението. Остър нос разкъса мъглата като проучващ клюн на хищна птица. След малко се появи целият кораб. Тънкият черен корпус се стрелна напред, забави за няколко секунди, след това отново рязко набра скорост. Незабавно го последваха два други кораба — носеха се по гладката повърхност като огромни водни насекоми. Агирес изруга.
Бойни галери.
Слънчевите лъчи се отразяваха от мокрите весла, които се потапяха във водата в механичен ритъм. С всяко загребване дългите тънки галери бързо стопяваха разстоянието до платнохода.
Капитанът спокойно измери бързо приближаващите кораби от носа до кърмата, преценяваше изчистените им функционални очертания с окото на опитен корабостроител. Същински морски хрътки, способни бързо да развиват огромна скорост, бойните галери на венецианците намираха топъл прием в доста европейски страни.
Всяка галера се задвижваше от сто и петдесет гребла — три реда по двадесет и пет от всяка страна. Ниският равен корпус придаваше на галерите изпреварил времето си аеродинамичен вид. Задната част грациозно се извиваше нагоре, към капитанската каюта над кърмата. Носът бе издължен, макар вече да не служеше за таран, както в миналото. Предната част на палубата бе превърната в артилерийска платформа.
На единствената мачта в задната част на всяка галера висеше малко триъгълно платно, но скоростта и маневреността на галерите се дължеше на човешките мускули. Испанската наказателна система осигуряваше постоянен поток гребци, осъдени да умрат, докато дърпат тежките, дълги по тридесет стъпки весла. Тясната пътека corsia, минаваща от носа до кърмата, бе царството на сурови мъже, подтикващи гребците към работа с камшици и крясъци.
Агирес знаеше, че насочената срещу кораба му огнева мощ е огромна. Галерите бяха почти два пъти по-големи от неговата дълга осемдесет стъпки дундеста каравела. Обикновено на борда си всеки от тези съдове имаше по петдесет гладкоцевни аркебузи. Най-тежкото оръжие — издигнатото под висок ъгъл оръдие от лято желязо, наречено бомбарда — бе монтирано на артилерийската платформа на носа. Бе разположено в дясната част — атавизъм от времето, когато основният прийом в морския бой бил да вземеш противника на таран.
Докато галерата бе наследник на здравия гръцки кораб, откарал Одисей от острова на Цирцея до циклопа, каравелата бе полъхът на бъдещето. Бърз и маневрен, този наглед тежък кораб можеше да стигне до всяко море на Земята. Каравелата бе съчетание от южняшки такелаж, здрава дъсчена конструкция от севера и закрепен на шарнир рул. Лесните за използване триъгълни платна, заети от арабите, правеха каравелата много по-добра от всеки друг платноход, особено когато имаше попътен вятър.
За съжаление на Агирес, тези тъй чудесни с простотата и ефективността си платна сега висяха безжизнени на двете мачти. При липсата на вятър, който да ги изпълва, те бяха просто ненужни парчета плат. Попадналата в безветрие каравела не можеше да помръдне.
Агирес погледна безжизнените платна и прокле наговорилите се срещу него стихии. Наруга се за късогледата си арогантност, която го бе накарала да загърби инстинктивното си желание да стои далеч от брега. Със своите ниски бордове галерите не бяха предвидени за плаване в открито море и щеше да им е трудно да последват каравелата. Но той се бе приближил към сушата, защото пътят бе по-пряк. При подходящ вятър корабът му можеше да изпревари всеки друг съд. Никога не бе предполагал, че ще попадне в такова мъртво безветрие. Нито пък очакваше, че галерите ще го открият тъй лесно.
Отърси се от самообвиненията. По-късно щеше да има достатъчно време да се занимава с тези въпроси. Отметна одеялото като пелерина на матадор, закрачи по палубата и закрещя заповеди. Щом мощният му глас проехтя от единия край на кораба до другия, палубата заприлича на разбунен мравуняк.
— Пускайте лодките! — Агирес посочи приближаващите галери. — Действайте, момчета, или палачите ще има да работят денем и нощем.
Всички се втурнаха да изпълняват задачите си. Всеки човек на борда на каравелата си даваше идеална сметка какви ужаси и мъчения го чакат, ако попадне в плен. Само след минути и трите лодки бяха спуснати на вода, а в тях бяха скочили най-силните гребци. Въжетата се опънаха като тетиви, но каравелата упорито не пожела да помръдне. Агирес закрещя на хората си да гребат още по-силно. Въздухът закънтя от най-цветистите ругатни към баската им мъжественост, за които можеше да се сети.
— Гребете! — крещеше Агирес с пламнали очи. — Какво ми се правите на испански курви!?
Греблата превърнаха спокойната вода в кипяща пяна. Корабът потрепна, изскърца и най-сетне се помръдна — едва-едва. Агирес изкрещя окуражително, втурна се към кърмата и вдигна далекогледа. През стъклото различи висок слаб мъж на носовата платформа на предната галера — и той се взираше в него през далекогледа.
— El Brasero — прошепна Агирес с неприкрито отвращение.
Игнаций Мартинес видя наблюдаващия го Агирес и дебелите му сластолюбиви устни се изкривиха в триумфална усмивка. Безмилостните му хлътнали жълти очи горяха от фанатизъм. Дългият му аристократичен нос се сбърчи, сякаш доловил някаква неприятна миризма.
— Капитан Блекторн — измърка той на червенобрадия мъж, който стоеше до него. — Слезте при гребците. Кажете им, че ще бъдат освободени, ако хванем плячката си.
Капитанът сви рамене и изпълни заповедта. Знаеше много добре, че Мартинес няма намерение да спази обещанието си и че това е просто жестока измама.
El Brasero на испански означаваше мангал. Мартинес си бе спечелил това прозвище заради ревността, с която предаваше на огъня еретиците по време на публичните аутодафета. Присъстваше на почти всяко quemerdo, мястото на изгаряне. Използваше всякакви средства, включително подкупи, за да си осигури честта да запали кладата. Въпреки че официалната му титла бе обществен обвинител и съветник на Инквизицията, Мартинес бе успял да убеди началниците си да го назначат за инквизитор, натоварен специално с преследването на баските. Тъкмо това бе изключително доходно занимание. Инквизицията незабавно конфискуваше имуществото на обвинения. Заграбеното богатство финансираше затворите, тайната полиция, залите за мъчения, армията и бюрокрацията на Инквизицията, а самите инквизитори ставаха богаташи.
Баските бяха овладели изкуството на мореплаването и корабостроенето до такова съвършенство, че никой не можеше да се мери с тях. Агирес бе плавал десетки пъти до тайните риболовни райони през Западното море на лов за китове или треска. Баските си бяха родени търговци и мнозина като Агирес бяха натрупали богатство, като продаваха китова мас и риба. Корабостроителницата му на река Нервион пускаше на вода съдове от всякакъв тип и размери. Агирес много добре си даваше сметка за Инквизицията и нейните изстъпления, но пък и бе прекалено зает да движи множеството си начинания и да се наслаждава на рядката компания на прекрасната си жена и двете си деца, за да й обръща особено внимание. Докато не му се случи при едно завръщане лично да се убеди, че Мартинес и Инквизицията са злини, които не бива да се подминават с лека ръка.
Разярена тълпа посрещна натоварените с риба кораби, когато приближиха доковете да изпразнят трюмовете си. Хората викаха Агирес и го молеха за помощ. Инквизицията бе арестувала няколко местни жени и ги бе обявила за вещици. Съпругата му бе сред отведените. Заедно с останалите тя бе съдена, призната за виновна и предстоеше да бъде преместена от тъмницата до мястото за изгаряне.
Агирес успокои тълпата и отиде направо в центъра на провинцията. Макар да бе влиятелен човек, молбите му затворничките да бъдат освободени останаха нечути. Чиновниците казаха, че не могат да направят нищо — това било църковен, а не светски въпрос. Някои прошепнаха, че ако се опълчели срещу Светата служба, ще изложат на опасност собствения си живот и имущество. И добавяха с ужас: „El Brasero“.
Агирес пое лично нещата и събра стотина свои хора. Нападнаха конвоя, отвеждащ осъдените вещици на кладата, и освободиха жените без нито един изстрел. Още докато държеше съпругата си в обятията си, Агирес знаеше, че El Brasero е организирал арестите и процесите единствено с цел да сложи ръка върху него и богатството му.
Подозираше, че Инквизицията има и още по-основателни причини да насочи вниманието си към него. Година преди това съветът на старейшините го бе определил за разпоредител на най-свещените реликви в родината му. Един ден те можеха да се използват, за да вдигнат баските на въстание срещу Испания. Засега се пазеха на сигурно място в един сандък, закътан в тайно скривалище в богатата къща на Агирес. Може би Мартинес бе чул за тях. Навсякъде гъмжеше от доносници. Може би Мартинес си бе дал сметка, че свещените реликви могат да раздухат религиозния фанатизъм по същия начин, по който Свещеният Граал бе станал причина за кървавите кръстоносни походи. А всичко, което обединяваше баските, представляваше заплаха за Инквизицията.
Мартинес не реагира на освобождаването на жените. Агирес не беше глупак. El Brasero щеше да нанесе удара едва след като е събрал и последната улика срещу жертвата си. Агирес използва това време. Изпрати най-бързата си каравела в Сан Себастиан под предлог, че се нуждае от ремонт. Не пожали средства, за да се сдобие със собствена армия от шпиони, сред които имаше и хора от антуража на инквизитора, и ясно даде да се разбере, че най-голямата награда ще получи онзи, който го предупреди за предстоящия му арест. След това се зае с обичайните си дела и чакаше, като гледаше да не се отдалечава от дома си — там бе заобиколен от стражи, всички до един калени в битки.
Изминаха няколко спокойни месеца, но една нощ един от шпионите му — работеше за самата Инквизиция — препусна с всички сили към дома му и заблъска на вратата. Мартинес бе тръгнал начело на група войници да го арестува. Агирес възнагради щедро човека и задейства внимателно замисления план. Целуна жена си за сбогом и й обеща, че ще се видят в Португалия. Докато семейството му бягаше в закритата карета с по-голямата част от богатството им, отрядът на Инквизицията се втурна да преследва нарочно пусната примамка из пущинаците. Агирес стигна до брега заедно с въоръжената си свита. Под прикритието на нощта каравелата се отдели от кея, вдигна платна и се насочи на север.
По изгрев малка флота от бойни галери се появи от мъглата в опит да пресече пътя на каравелата. Благодарение на ловкостта си като моряк Агирес се изплъзна от лапите на преследвачите и постоянният бриз понесе кораба на север покрай крайбрежието на Франция. Агирес пое курс към Дания, откъдето щеше да завие на запад към Гренландия, Исландия и Голямата земя отвъд. Но недалеч от Британските острови вятърът отслабна и Агирес и хората му се озоваха насред неподвижен въздух…
Трите галери наближаваха като нападащи хищници. Агирес бе твърдо решен, ако е необходимо, да се бие до смърт, въпреки че най-силното му желание бе да се измъкне жив.
Заповяда на стрелците да се приготвят. В подготовката на каравелата бе пожертвал въоръжение за скорост и огнева мощ за подвижност.
Стандартната аркебуза представляваше тромаво, зареждано през цевта оръжие с фитил, което се закрепваше на преносима стойка, и за обслужването й бяха необходими двама души. Стрелците на каравелата бяха въоръжени с по-малки и по-леки версии, с които можеше да се справи и сам човек. Хората му бяха изключително точни и рядко пропускаха целта. За тежка артилерия Агирес се бе спрял на две бронзови оръдия, които можеха да се придвижват на стойки с колела. Артилеристите бяха тренирани да зареждат, насочват и стрелят с точността на часовников механизъм — нещо нечувано за повечето кораби.
Гребците видимо оставаха без сили и каравелата приличаше на пълзяща в меласа муха. Галерите се бяха приближили почти на един изстрел разстояние. Стрелците им можеха с лекота да се справят с гребците. Агирес реши, че хората му трябва да останат в лодките. Докато корабът се движеше, разполагаше поне с някакъв минимален контрол. Викна на мъжете да продължават да гребат и тъкмо се обръщаше да помогне на артилеристите, когато изострените му сетива доловиха съвсем лек полъх — предвестник на вятър. Най-малкото платно се размърда като крилото на ранена птица. После отново увисна неподвижно.
Огледа морето с надеждата да види характерното за наближаващия вятър набраздяване на повърхността — и чу рева на бомбардата.