Започнаха направо с основното ястие — фасул, чушки и свински ребра със зеле. Остин похвали готвача и попита как се нарича ястието.
— Alubias de tolosa — отвърна Агирес, докато с удоволствие опустошаваше чинията си. — Ние, баските, се отнасяме към това ястие с почти мистична почит.
— О, баски! Разбира се. Навара е баска провинция. А и картината с играта на топка — джай-алай се казва, нали? И черната барета.
— Впечатлен съм, господин Остин! Явно знаете доста неща за моя народ.
— Всеки интересуващ се от морето знае, че баските са били най-големите пътешественици, моряци и корабостроители на света.
Агирес изръкопляска.
— Браво! — Напълни чашата на Остин и се наведе напред. — Кажете ми, какъв е вашият интерес към морето?
Хищната усмивка не слезе от лицето му, острият му поглед пронизваше Остин.
— Занимавам се с изваждането на потънали кораби — каза той. — Работих по един проект на островите. Дойдох в Скаалсхавн да половя риба.
Агирес се облегна назад и се разсмя гръмогласно.
— Извинете ме за лошите маниери — каза с насълзени от смях очи, — но моите хора ви извадиха от водата.
Остин се усмихна малко притеснено.
— Е, студената баня не влизаше в плановете ми.
Агирес изведнъж стана сериозен.
— На лодката ви май имаше експлозия.
— Вентилацията на двигателния отсек се оказа недостатъчна и явно са се събрали бензинови пари. Случва се понякога с вътрешните двигатели.
— Странно. Според собствения ми опит експлозии от този тип обикновено се случват, докато лодката е на кея. А раната ви несъмнено е нанесена от парче летящ метал, нали?
— Несъмнено — каза Остин с безизразната физиономия на картоиграч. Много добре знаеше, че корабният лекар е забелязал отсъствието на следи от изгаряне по кожата му и че раната е с прекалено гладки краища, за да е причинена от парче метал. Не знаеше защо Агирес си играе на котка и мишка с него, но реши да продължи криеницата. — Извадих късмет, че се оказахте наблизо.
Агирес кимна сериозно.
— Преди това наблюдавахме срещата ви с патрулния катер и видяхме, че продължавате покрай брега. Когато заобиколихме носа след вас, бяхте изчезнали. А после излетяхте от отвора на една пещера като изстрелян от оръдие. — Той плесна с ръце. — Бум! Лодката ви стана на парчета, а вие се озовахте във водата.
— В общи линии, това е — потвърди Остин.
Агирес му предложи къса дебела пура — Остин отказа — и запали. Миризмата бе като от бунище за токсични отпадъци.
— Е, приятелю — каза Агирес и издиша дима през нос, — успяхте ли да влезете в пещерите?
— Какви пещери? — невинно попита Остин.
— За бога, човече, нали затова съм тук! За да открия пещерите. Несъмнено сте се питали какво прави яхтата ми на това забравено от бога място.
— Хрумна ми нещо такова.
— Нека тогава ви обясня. Справям се доста успешно с бизнеса си.
— Подценявате се. Вие сте преуспяващ. Моите поздравления.
— Благодаря. Богатството ми осигурява средствата и времето да правя каквото си пожелая. Някои мъже предпочитат да прахосат състоянието си по прекрасни млади жени. Аз избрах да стана археолог любител.
— Амбициозни хобита. И в двата случая.
— Все още се радвам на компанията на красиви жени, особено ако са и интелигентни. Но лично за мен миналото е повече от хоби. — Агирес сякаш щеше да скочи от стола си. — То е моя страст. Както сам казахте, баските са били велики мореплаватели. Ловили са треска и китове край Северна Америка десетилетия преди Колумб. Един мой прародител, Диего Агирес, натрупал огромно състояние от този риболов.
— Несъмнено би се гордял да види как негов потомък продължава завета му.
— Вие сте повече от любезен, господин Остин. Диего Агирес бил невероятно смел и принципен човек — качества, които му създали проблеми с испанската инквизиция. Предизвикал гнева на един от най-жестоките инквизитори на своето време.
— И са го изгорили на клада?
Агирес се усмихна.
— Освен това бил и доста находчив. Погрижил се за безопасността на жена си и децата си. Аз съм пряк потомък на най-големия му син. Според семейното предание Диего успял да избяга с един от корабите си, но съдбата му си остава загадка.
— Морето е пълно с нерешени загадки.
Агирес кимна.
— Въпреки това оставил любопитни следи, според които е възнамерявал да избяга далеч от дългата ръка на Инквизицията. Традиционният път до Северна Америка включвал и временно спиране на Фарьорските острови. Затова започнах да изследвам тази връзка. Знаете ли откъде идва името Скаалсхавн?
— Разбрах, че означава „Заливът на черепа“.
Агирес се усмихна, стана и извади от един шкаф богато украсена дървена кутия. Вдигна капака, извади един череп и го задържа в ръка подобно на оплакващия Йорик Хамлет.
— От пещерите е. Потърсих мнението на специалисти. Има характерни баски характеристики. — Агирес подхвърли черепа като топка към Остин, може би с надеждата да го стресне.
Остин улови сръчно черепа и го завъртя в ръка като изучаващ глобус географ.
— Може би е прародителят ви Диего — каза и подхвърли черепа обратно.
— Питах се същото и направих ДНК тестове. С тъга трябва да ви уведомя, че с господина нямаме роднински връзки. — Агирес прибра черепа в кутията и седна. — Това е второто ми идване тук. Първия път очаквах пещерите да са достъпни по суша. С огромна изненада научих, че заливът и районът на пещерите са собственост на рибарника. Намерих главния сапьор при строителството на фермата. Той каза, че когато взривили скалите, за да направят място за склад, стигнали до пещерите. Опитах се да убедя собствениците да ми позволят да проведа археологически проучвания, но ми отказаха. Използвах всички възможни средства, но дори с моите връзки „Океанус“ не отстъпи. Затова дойдох за втори опит.
— Много сте настоятелен.
— Това се превърна в нещо като мания. Именно затова се интересувам от перипетиите ви. Подозирам, че от онзи вход може да се стигне до пещерите, но морето там е много опасно за скутерите ни. Очевидно сте намерили начин да влезете.
— Чист късмет — кратко отвърна Остин.
Агирес се разсмя.
— Мисля, че е нещо повече от късмет. Моля ви, разкажете ми какво видяхте. Ще ви подкупя с още вино.
И щракна с пръсти. Сервитьорът донесе втора бутилка, отвори я и напълни чашите.
— Няма нужда да ме подкупвате. Приемете го като частично отплащане за гостоприемството и храната — каза Остин и отпи; наслаждаваше се на натрупващото се напрежение. — Прав сте: оттам може да се влезе в пещерите. Местните наричат входа Портата на русалката. Мрежата от пещери е доста обширна. Видях само част от нея.
Подробно описа изображенията на скалите, без да споменава нищо за обиколката си из самия рибарник. Агирес жадно попиваше всяка дума. После промърмори:
— Подобни палеолитни рисунки на възраст дванадесет хиляди години са откривани и по стените на пещери в родината ми. А другите рисунки показват, че пещерите са се използвали от високоразвита цивилизация.
— И аз останах с подобно впечатление. Предполага се, че Фарьорските острови са били необитаеми, преди тук да се установят ирландските монаси и викингите. Но може би историците грешат.
— Не бих се изненадал. Учените нямат представа откъде се е появил моят народ. Езикът ни няма предшественици нито в Европа, нито в Азия. У баските има най-много кръвни групи с отрицателен резус фактор, което кара някои да смятат, че сме преки потомци на кроманьонците. — Агирес чукна леко с юмрук по масата. — Бих дал всичко да се добера до тези пещери.
— Видяхте колко топло ме посрещнаха.
— Май сте се набутали в гнездото на осите. Докато спяхте, от брега дойдоха патрулни катери и настояваха да се качат на борда. Естествено отказахме.
— В катера, който видях, имаше двама души с пушки.
Агирес махна сякаш към висящите на стената картини.
— Когато видяха, че моите хора са повече и по-добре въоръжени, побързаха да се ометат.
— Имаха и хеликоптер. При това въоръжен с ракети.
— А, да — каза Агирес, сякаш говореше за досаден комар. — Наредих на хората ми да размахат ръчните ракетни установки земя — въздух и хеликоптерът престана да ни безпокои.
Ракети и автомати? „Навара“ бе въоръжена като боен кораб.
Агирес сякаш прочете мислите му.
— Богатите лесно стават цел на похитители. „Навара“ може да е примамлива плячка, така че се погрижих да не е съвсем беззъба. Нуждата ме накара да се заобиколя с лоялни и добре въоръжени хора.
— Защо смятате, че от „Океанус“ са толкова докачливи относно онези, които си пъхат носа в бизнеса им? — попита Остин. — В края на краищата става въпрос за рибарник, а не за диамантена мина.
— И аз се питах същото. — Агирес сви рамене.
Влезе един от мъжете, които бяха наглеждали Остин, подаде на Агирес найлонов плик и му прошепна нещо.
Агирес кимна и се обърна към Остин.
— Благодаря ви, че бяхте така отзивчив да разкажете за посещението си в пещерите. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?
— Не бих имал нищо против да ме хвърлите до селото.
— Няма проблем. Моят човек ме уведоми, че тъкмо минаваме покрай скалата и ще хвърлим котва след няколко минути. — Агирес му подаде найлоновия плик. — Това са личните ви вещи и дрехите ви. Вече са сухи.
Заведоха Остин да се преоблече. Той намери в плика и портфейла си, в който бе картата му от НАМПД. Агирес явно бе хладнокръвен тип. Още от самото начало бе знаел, че твърденията му за бизнеса му с вадене на потънали кораби са изсмукани от пръстите, но не се бе издал нито за миг. В плика откри и визитка с името на домакина си и телефонен номер. Прибра я в портфейла си.
Агирес го чакаше на палубата да се сбогуват.
— Благодаря за гостоприемството — каза Остин и му подаде ръка. — Надявам се, че не е съвсем невъзпитано от моя страна да се наям и да изчезна.
— В никакъв случай — със загадъчна усмивка отвърна Агирес. — Няма да се изненадам, ако пътищата ни се пресекат отново.
14
Вертолетът „Бел 206 Джет Рейнджър“, който следеше яхтата, увисна на височина шестстотин метра над пристанището и насочи чувствителната си камера към приближаващия брега скутер. Мъжът на пилотското място се взираше в монитора и гледаше как единственият пътник слиза на сушата.
Лицето на пилота бе кръгло като пита, с високи скули, белязани с вертикални татуирани линии; черната му коса бе подстригана на бретон над ниското чело — черти, които биха накарали някой случаен наблюдател да го вземе за обитател на северната тундра. Но чертите, които обикновено се свързват с ескимосите, бяха изкривени. Вместо приятна усмивка на лицето му бе изписана злобна гримаса. Кафеникавочервената му кожа бе покрита с белези, сякаш бе боледувал от сипаница. Набързо направената превръзка на размазания му нос подсилваше гротескния му образ.
— Целта се вижда — изсумтя той на древен език, зародил се в незапомнени времена под багрите на северното сияние.
Електронният сигнал от камерата в гнездото под пилотската кабина бе превърнат в микровълни и прехвърлен моментално в другия край на планетата до една затъмнена стая. Две бледосиви очи наблюдаваха същата картина, която се виждаше от хеликоптера.
— Не го виждам много ясно — каза сивоокият мъж. Гласът му бе тих и почти кадифен, но в тона се долавяше скритата заплаха на гърмяща змия. — Кой е човекът, успял с такава лекота да преодолее охраната ни?
— Кърт Остин.
— Същият Остин, който спаси датските моряци от потъналия кораб?
— Да, велики Тунук. Той е морски инженер от Националната агенция за морски и подводни дейности.
— Сигурен ли си? Не е възможно обикновен инженер да е толкова дързък и находчив, за да проникне на наша територия. А и защо НАМПД ще се интересува от дейността ни?
— Не зная. Но наблюдателят ни потвърди самоличността му.
— А яхтата, която го прибра и прогони нашите хора? И тя ли е на НАМПД?
— Доколкото знаем, е частна, с испанска регистрация. Източниците ни в Мадрид проверяват кой е собственикът.
— Погрижете се това да стане по-бързо. Какви са последните данни за щетите?
— Един от стражите е мъртъв. Успяхме да поправим повредените тръби и да спасим основните образци.
— Стражът е заслужил да умре заради небрежността си. Искам незабавно прехвърляне на образците в Канада. Експериментите ни са прекалено важни, за да се излагат на риск.
— Да, велики Тунук.
— Всеки идиот може да види какво става. Този Остин по някакъв начин е направил връзка между „Океанус“ и катастрофата, която така добре уредихме.
— Това е невъзможно…
— Доказателствата са пред очите ти, Умейлик. Не се опитвай да ги оспорваш. Трябва да се справиш с тази ситуация!
Пилотът стисна лоста за управление, готов да спусне хеликоптера надолу като орел. Жестоките му очи гледаха на монитора как Остин върви по кея към паркираната кола. За секунди можеше да изстреля ракетите или да обсипе целта с дъжд от куршуми и да заличи създаващия проблеми човек. Тънките му устни се разтеглиха в злобна усмивка.
— Да го убием ли, докато е на мушка?
— Да не би да долавям желание за мъст заради безценния ти нос? — попита подигравателно събеседникът му и продължи, без да изчака отговор: — Лично аз бих го убил заради неприятностите, които ми причини. Ако беше оставил датските моряци да умрат, отвращението на целия свят щеше да се обърне към SOS и пресата щеше да престане да се занимава с „Океанус“.
— Ще го направя веднага…
— Не! Не бъди нетърпелив. Не бива да привличаме ненужно внимание към гибелта му.
— Отседнал е в изолирана хижа. Мястото е идеално. Можем да хвърлим трупа от някоя скала.
— Тогава действайте. Само се погрижете да изглежда като нещастен случай. Остин не бива да оповести откритията си на света. Плановете ни са в критичен етап.
— Ще се върна в базата да организирам хората. Ще се погрижа Остин да бъде сполетян от бавна смърт, да изпита такъв ужас и болка, докато животът напуска тялото му, че…
— Не. Остави някой друг да се погрижи за това. Имам други планове за теб. Трябва незабавно да заминеш за Канада и да се погрижиш за безопасността на образците, след това да продължиш към Вашингтон и да елиминираш сенатора, който се противопоставя на законопроекта ни. Уредил съм кой да замести теб и хората ти.
Пилотът попипа счупения си нос и каза малко сърдито:
— Както заповядате.
Ръцете му завъртяха лоста за управление и миг по-късно хеликоптерът се устреми към старото пристанище.
Без да подозира, че се е разминал на косъм с ужасния си край, Остин седна зад волана на наетото от професор Йоргенсен волво. Обмисляше следващия си ход. Даваше си сметка, че хижата е доста изолирана. Загледа се към топлите светлини на селото и подкара към къщата зад черквата.
Пиа много се зарадва, като го видя, и веднага го покани да влезе. Явно несгодите на деня се бяха изписали на лицето му, защото след миг усмивката й изчезна и тя загрижено попита:
— Добре ли си?
— Един акавит и ще се оправя.
Пиа се засмя като квачка, настани го на масата в кухнята, наля му пълна чаша акавит и след като той я обърна, каза:
— Е? Хвана ли риба?
— Не — отвърна той. — Но за сметка на това посетих русалките.
Пиа възторжено се засмя, плесна с ръце и му наля още два пръста от силното питие.
— Знаех си! — възкликна развълнувано. — Наистина ли пещерите са толкова чудесни, както ги описваше баща ми?
Слушаше като дете, докато Остин й описа влизането през Портата на русалката и обиколката си из пещерите. Каза й, че щял да остане още, но бил прогонен от въоръжени мъже. Тя изруга на местния език.
— Не можеш да се върнеш в хижата. Гунар казва, че не работи за тях, но мисля, че лъже.
— И аз си помислих същото. Оставих колата на рибарския кей. Може би е най-добре да се махна.