Градската автобусна линия „Грийн Лайн“ беше погълната от „Хъл Кериъдж Бъс Къмпани“, което доведе до неизбежните съкращения на работни места, и Крис бе сред тези, на които връчиха заповед за освобождаване. Единственото, което компанията можеше да му предложи, бе да заеме предишната си длъжност кондуктор. Той гордо отхвърли предложението. Беше уверен, че лесно ще си намери нова работа.
Много скоро компенсацията, която получи при уволнението, свърши и въпреки обещанията на Тед Хийт4 за един нов проспериращ свят, Крис осъзна, че никак няма да е лесно да си намери работа в Клийторп. Сю не се оплака нито веднъж, но тъй като Трейси вече ходеше на училище, тя започна почасова работа в магазина „Парсънс“ за пържена риба и пържени картофи. Така в семейството всяка седмица постъпваха пари, да не говорим за бакшишите, а на обяд Крис получаваше по една голяма порция треска с пържени картофи.
Той не спираше да си търси работа. Всяка сутрин отиваше в сградата на трудовата борса, с изключение на петък, когато след дълго чакане на опашка получаваше мизерната си помощ за безработни. След дванайсет месеца напразно ходене на интервюта и неизменното „съжаляваме, но по всичко личи, че не притежавате нужната квалификация“ Крис сериозно се замисли дали да не нахлузи отново кондукторската чанта. Сю го уверяваше, че скоро след като започне, отново ще го издигнат на поста инспектор.
Междувременно тя беше натоварена с допълнителна отговорност в магазина и след година я направиха помощник-управител. Отново нашата история щеше да свърши дотук, ако този път Сю не бе тази, която получи предупреждение за освобождаване.
Една вечер пред порция пържена риба Сю сподели с Крис, че господин и госпожа Парсънс възнамерявали да се пенсионират и се готвели да продадат бизнеса си и магазина.
— Колко според теб очакват да получат?
— Чух господин Парсънс да споменава за сума около пет хиляди лири.
— Да се надяваме, че новите собственици ще се развъртят — отбеляза Крис и си взе поредния пържен картоф.
— Много вероятно е да дойдат със свой персонал. Не помниш ли какво стана, когато автобусните компании се сляха?
Крис се замисли.
В осем и половина на следващата сутрин Сю излезе от вкъщи, за да заведе Трейси на училище, преди да отиде на работа. Щом вратата след двете се хлопна, Крис и Кори се отправиха на обичайната си сутрешна обиколка. Кучето вдигна смутен поглед, когато видя, че господарят му наместо към плажа, където то играеше до насита с вълните, се отправя в обратна посока — към центъра на града. Тръгна покорно, докато по едно време не се озова завързано на оградата на банка „Мидланд“ на Хай Стрийт.
Управителят на банката не успя да прикрие изненадата си, когато разбра, че господин Хаскинс чака пред кабинета му, за да обсъди с него своята идея за бизнес начинание. Направи бърза справка за сметките на семейството и установи, че разполагат със седемнайсет лири и дванайсет шилинга. Приятно му бе да установи, че никога не са прехвърляли разрешения лимит, въпреки че господин Хаскинс вече повече от година бе без работа.
Управителят изслуша с интерес и съчувствие предложението на своя посетител и когато той завърши отрепетираното си представяне, тъжно поклати глава.
— Банката не може да поеме такъв риск — обясни, — особено като се има предвид колко малко допълнителни гаранции можете да предоставите. Та вие дори не притежавате собствен дом — изтъкна банкерът.
Крис му благодари и напусна кабинета невъзмутимо.
Той прекоси Хай Стрийт, завърза повода на Корп пред друга сграда и влезе в банка „Мартинс“. Почака известно време, докато управителят го приеме. Отговорът на неговото предложение не се отличаваше от предишния, с едно малко изключение — този път го посъветваха да се обърне към „Британия Файнанс“ — нова компания, специализирала се в подкрепа на малкия бизнес. Крис благодари, напусна банката, развърза Корп и се върна на Джубилий Роуд няколко минути преди Сю да се прибере с неговия обяд — треска с пържени картофи.
След като се нахрани, Крис напусна къщата и отиде до най-близката телефонна кабина. Пусна четири пенита в прореза и натисна бутон А. Разговорът трая не повече от минута. Прибра се, но не спомена пред Сю с кого има среща на другия ден.
На следващата сутрин, едва изчакал Сю да тръгне с Трейси за училище, той се качи в спалнята им. Свали дънките и пуловера и ги замени със сватбения си костюм, с кремавата риза, която носеше само в неделя на църква, и с връзката — подарък от тъща му за Коледа, която беше решил, че няма да сложи никога. Лъсна обувките си и си помисли, че постигна блясък, който дори неговият фатмак би одобрил. Погледна се в огледалото с надеждата, че е добил донякъде вид на бъдещ управител на предприятие. Остави кучето в градината зад къщата и се отправи към центъра на града.
Беше подранил с петнайсет минути за срещата с господин Тримейн, човека, който се занимаваше с кредитите, отпускани от „Британия Файнанс“ на нейните клиенти. Помолиха го да изчака в определената за това стая. Той се настани и взе един брой на „Файненшъл Таймс“ (за първи път в живота си държеше това издание). Така и не успя да открие спортната страница. След четвърт час секретарят го покани в кабинета на господин Тримейн.
Човекът го изслуша внимателно и също като предишните двама банкери зададе въпроса за гаранциите.
— Нямаме такива — отвърна Крис с горчивина. — Освен ако не смятаме факта, че съпругата ми и аз ще работим по цял ден, а тя е запозната с много от тънкостите на бизнеса от първа ръка. — И той зачака да чуе причините, поради които няма да му отпуснат кредит.
— Тъй като съпругата ви ще е отговорна за връщането на половината от нашата инвестиция, какво мисли тя за плановете ви?
— Дори не съм говорил още с нея — изтърси Крис.
— В такъв случай ви съветвам да го направите при първа възможност, защото преди да обсъдим молбата ви, ще трябва да се срещнем лично с госпожи Хаскинс и да се уверим дали е на нивото, на което твърдите, че е.
Същия ден по време на вечеря Крис съобщи новината на жена си. Сю остана безмълвна, нещо, което не се бе случвало често в близкото минало.
Щом господин Тримейн се срещна с госпожа Хаскинс, останалото бе въпрос само на попълване на безкраен брой формуляри, преди „Британия Файнанс“ да им отпусне кредит от 5000 лири. Месец по-късно господин и госпожа Хаскинс напуснаха своите три стаи на Джубилий Роуд и се нанесоха в жилището, прилепващо към магазинчето на Бийч Стрийт.
Първата неделя на новото място Крис и Сю изстъргаха надписа „ПАРСЪНС“ от витрината на магазина, след което изписаха с големи букви „ХАСКИНС, нови собственици“. Междувременно Сю обучаваше Крис как се прави най-добрата панировка. Ако беше толкова просто, нямаше да виждаме опашки пред един магазин, а пред друг — на няколко метра на същата улица — никакви клиенти. Минаха няколко седмици, преди Крис да овладее умението и панираната риба да е винаги с превъзходна коричка — нито прекалено твърда, нито прекалено влажна, което си беше истинска катастрофа. Той стоеше на предната линия — мереше и подаваше рибата, солеше и поливаше с оцет, докато Сю седеше на касата и прибираше парите. Вечер Сю записваше всичко в счетоводните книги, но не се качваше при Крис в малкия им апартамент, докато не въдвореше пълен ред и чистота в магазина, така че да можеш да се огледаш в повърхността на тезгяха.
Тя винаги беше последна, но в замяна на това пък Крис ставаше пръв. В четири часа сутринта бе вече на крак, нахлузваше стар анцуг и се отправяше към пристанището с Корп. Прибираше се след няколко часа с отбрана треска, хек, скат и камбала, които купуваше направо от рибарските корабчета.
В Клийторп работеха няколко магазинчета за пържена риба и пържени картофи, но много скоро любителите научиха за „Хаскинс“ и често, когато Сю отиваше да обърне надписа „Отворено“, отвън вече чакаха клиенти. Най-натоварено беше в часовете между единайсет и три следобед и от пет до седем, но не затваряха докато имаше клиенти.
В края на първата година семейство Хаскинс се похвалиха с 900 лири чиста печалба. И с течение на времето, колкото по-дълги ставаха опашките пред входа, толкова по-бързо се топеше задължението им към „Британия Файнанс“, ето защо осем месеца преди определения петгодишен срок те успяха да върнат цялата сума заедно с лихвите.
През следващите десет години славата на магазина на Хаскинс се разнесе не само по суша, но и по море, което пък доведе до това, че поканиха Крис да стане член на Ротарианския клуб в Клийторп, а Сю стана заместник-председател на Съюза на майките.
Сю и Крис отпразнуваха двайсетата годишнина на техния брак с пътуване до Португалия за втори меден месец. Отседнаха в четиризвезден хотел за две седмици и този път не им се наложи да се приберат преждевременно. През следващите десет години те всяко лято ходеха на почивка в Албуфейра. Какво да се прави — хора на навика.
След като завърши гимназията в Клийторп, Трейси записа Бостънския университет, където учеше бизнес управление. Единственото голямо сътресение преживяха, когато Корп почина. Но в интерес на истината той бе достигнал почтената възраст от четиринайсет години.
Крис се наслаждаваше на питието си с няколко колеги от Ротарианския клуб, когато управителят на най-авторитетната пощенска станция в града Дейв Куентън спомена, че възнамерява да се засели в друг район на страната — Езерния регион, и иска да продаде бизнеса си.5
За разлика от предишния път Крис обсъди с жена си последната си идея. Тя отново се стъписа, но след като се съвзе и получи отговори на няколко свои въпроса, се съгласи да посетят заедно „Британия Файнанс“.
— На каква сума възлиза депозитът ви в „Мидланд“ — попита господин Тримейн.
Сю погледна бележките си и спокойно заяви:
— Трийсет и седем хиляди четиристотин и осем лири.
— За колко според вас ще можете да продадете магазина за пържена риба?
— Ще преговаряме за над сто хиляди — категорична бе тя.
— И на колко според вас е оценен пощенският клон, като се има предвид, че е в центъра на града?
— Господин Куентън спомена за двеста и седемдесет хиляди лири, но ако се намери подходящ кандидат, ще се съгласи и на четвърт милион.
— Което значи, че не ви стигат малко повече от стотина хиляди — заключи финансовият анализатор, без да се налага да поглежда в бележника на Сю. — Какъв е бил оборотът на клона през миналата година?
— Двеста и трийсет хиляди лири.
— При каква печалба?
Сю отново направи справка в записките си.
— Двайсет и шест хиляди и четиристотин, но това не включва допълнителния бонус — просторно жилище, чиито данъци и такси се покриват от печалбата. А този път ще притежаваме имота.
— Ако сметките ви бъдат потвърдени от нашите счетоводители — продължи господин Тримейн — и успеете да продадете магазина за риба и пържени картофи за около сто хиляди, по всичко личи, че инвестицията ще е разумна, но… — Двамата бъдещи клиенти се изпънаха, споходени от лошо предчувствие. — Винаги има „но“, когато става дума за даване на пари. — Кредитът ще важи само ако се запази категория А на пощенския клон. Имотите в този район вървят за около двайсет хиляди, така че реалната стойност на клона е по-скоро в бизнеса, и то само ако, повтарям, само ако продължава да бъде категория А.
— Той е в тази категория повече от трийсет години — обади се Крис. — Защо ще се променя в бъдеще?
— Ако можех да предричам бъдещето, господин Хаскинс, никога нямаше да правя лоша инвестиция, но тъй като не мога, трябва да се подсигуря срещу всеки възможен риск. „Британия“ инвестира в хора, а вие можете да докажете твърде малко неща. — Той се усмихна широко. — Ще очакваме, както и при предишния кредит, който ви отпуснахме, да изплащате сумите на тримесечие за период от пет години и този път, тъй като става дума за твърде много пари, ще държим да упражняваме надзор върху имота.
— При каква лихва? — попита Крис.
— Осем и половина процента плюс наказателните лихви при закъсняване на вноските.
— Налага се да обмислим по-добре нещата — рече Сю, — но скоро ще ви съобщим решението си.
Господин Тримейн се стегна, но успя да се усмихне.
— Какво ще рече категория А? — попита Сю, докато крачеха бързо към крайбрежието с надеждата, че няма да закъснеят и ще отворят магазина навреме за първия клиент.
— Категория А означава, че приходите са най-високи — спестовни влогове, пенсии, пощенски записи, пътни такси и преференциални облигации. Всичко това осигурява добра печалба. Без тях ще можеш да разчиташ единствено на телевизионни такси, марки, сметки за ток и вероятно още малко приходи, ако ти разрешат да поддържаш и малък магазин. Ако господин Тримейн имаше това предвид, то по-добре да си останем в магазина за пържена риба.
— А съществува ли риск да загубим категория А? — попита Сю.
— Никаква — отговори Крис, — поне в това ме увери досегашният управител, а той също е член на Ротарианския клуб. Никога този въпрос не е стоял на дневен ред, а може да си сигурна, че и от „Британия“ ще го проверят достатъчно добре, преди да се разделят с техните сто хиляди.
— Значи смяташ, че трябва да продължим нататък?
— С някои уточнения на подробностите, да — потвърди Крис.
— Какви уточнения?
— Като начало, убеден съм, че господин Тримейн ще свали до осем процента сега, когато банките от Хай Стрийт започват да инвестират в предприятията, и не забравяй, че ще упражняват надзор върху бизнеса и имота.
Семейство Хаскинс продадоха магазина за пържена риба за 112000 лири и добавиха още 38000 от кредитната си сметка. „Британия“ отпусна кредит за 100000 при лихва 8 процента и чек за 250000 замина за управлението на пощите в Лондон.
— Трябва да го отпразнуваме — заяви Крис.
— Не знам какво имаш предвид — рече Сю, — защото не можем да си позволим да изхарчим нито пени.
— Да отидем за почивните дни в Ашфорд при Трейси. А по пътя обратно… — той замълча.
— Какво ще правим по пътя към дома?
— Ще се отбием в приюта за кучета в Батърси.
Месец по-късно господин и госпожа Хаскинс и Стампс, новият им лабрадор, този път черен, напуснаха магазина за риба на Бийч Стрийт и се нанесоха в пощенския клон категория А на „Виктория Кресънт“.
Сю и Крис бързо се върнаха към ритъма на работа, добит от първия ден, в който купиха магазина за пържена риба. През следващите пет години те максимално ограничиха допълнителните си разходи и дори не ходиха на почивка, макар често да си мечтаеха за едно пътуване до Португалия. Знаеха обаче, че трябва да го отложат, докато не изплатят поредната вноска. Крис продължаваше да изпълнява задълженията си към клуба на ротарианците, а Сю стана председателка на филиала на Съюза на майките в Клийторп. Трейси получи повишение и стана мениджър, а Стампс ядеше колкото тримата, взети заедно.
През четвъртата година господин и госпожа Хаскинс спечелиха наградата „Районен пощенски клон на годината“ и девет месеца по-късно изплатиха и последната си вноска към „Британия“.
Управителният съвет на „Британия“ покани Крис и Сю на обяд в хотел „Роял“, за да отпразнуват събитието, че вече нямат нито пени дълг към институцията и пощенският клон е тяхна собственост.
— Остава ни да спечелим достатъчно, за да върнем първоначалната си инвестиция — напомни Крис. — Става дума за едни нищо и никакви двеста и петдесет хиляди лири.