— Не, благодаря.
Най-сетне изкачиха стъпалата на двореца и застанаха на поредната дълга опашка от чакащи за билети. Морийн призна, че се чувства много изморена.
— Ще е жалко да стигнем толкова далеч и да не можем да надникнем вътре — рече Дик.
Макар и с неохота, тя се съгласи.
Стигнаха до гишето с билетите, купиха си два и срещу допълнителна дребна сума с тях тръгна екскурзовод, който владееше английски език.
— Не ми е добре — простена Морийн, когато влязоха в стаята на Екатерина Велика. Улови се за едната опорна колона на просторното легло.
— Добре е да пиете много вода в такъв горещ ден — услужливо я посъветва екскурзоводът.
Вече пред кабинета на цар Николай Четвърти Морийн предупреди съпруга си, че може всеки момент да припадне. Дик се извини на екскурзовода, обгърна раменете на жена си и я поведе навън от двореца по посока на паркинга, където ги чакаше таксито.
— Трябва да се върнем в „Гранд Палас“ час по-скоро — каза Дик на шофьора, а жена му се строполи на задната седалка подобно на пияница, изхвърлен от кръчма в събота вечер.
По време на дългото им пътуване обратно до града Морийн не издържа и повърна на седалката, но шофьорът запази самообладание и само гледаше да поддържа равномерна скорост. След четирийсет минути той най-сетне спря пред входа на хотела им.
Дик му връчи дебела пачка рубли и отново се извини.
— Надявам се на мадам да й мине по-скоро — отбеляза съчувствено руснакът.
— Аз също — отвърна Дик, след което помогна на жена си да излезе от колата и да изкачи стълбите към входа на хотела и от там бързо я поведе към асансьора, за да не привлича прекалено внимание към себе си. Щом влязоха в апартамента, Морийн изчезна в банята и дори през затворената врата се чуваше, че повръща. Дик огледа бързо стаята. В тяхно отсъствие бутилките бяха подменени. Той си направи труда да излее само тази на нощното шкафче на жена си и да я напълни с вода от чешмата.
Най-сетне Морийн излезе от банята и се строполи на леглото.
— Много ми е лошо — промълви тя.
— Няма да е зле да си вземеш един-два аспирина и да се опиташ да поспиш.
— Ще може ли да ми донесеш два — кимна тя немощно. — В несесера ми са.
— Разбира се, скъпа. — Щом намери лекарството, той наля вода от чешмата в чашата. Върна се при Морийн и видя, че вече беше съблякла роклята си, но не и бельото. Докато й помагаше да седне, за да свали и него, усети, че тялото й е плувнало в пот. Тя глътна хапчетата и изпи чашата вода, която Дик й поднесе. Съпругът внимателно я положи на възглавницата и отиде да дръпне завесите пред прозореца. След това закачи от външната страна на вратата табелката с надпис „Моля, не безпокойте“. Последното, което искаше в този момент, е да се появи някоя услужлива камериерка, която да завари жена му в това състояние. Уверил се, че Морийн спи, той слезе в ресторанта, за да вечеря.
— Ще се присъедини ли мадам по-късно за вечеря? — попита келнерът, докато го настаняваше на една маса.
— Не — тъжно отговори англичанинът. — Има пристъп на мигрена. Май слънцето й дойде в повече. До утре, вярвам, ще й мине.
— Да се надяваме, господине. Какво да ви предложа тази вечер?
Дик дълго и подробно разглежда ястията.
— Мисля да започна с гъши пастет и да продължа със стек от бут, средно препечен — добави той.
— Чудесен избор, господине.
Дик си наля чаша вода от бутилката, оставена на масата, изгълта я на един дъх и отново напълни чашата си. Нахрани се спокойно и се върна в апартамента, където завари жена си дълбоко заспала. Взе чашата й и я допълни с вода от чешмата. Остави я на нощното шкафче и започна да се съблича бавно. След това си легна и загаси лампата.
На следващата сутрин той се събуди и усети, че също е облян в пот. Чаршафите му бяха мокри и когато се извърна, видя, че страните на Морийн са ужасно бледи, сякаш не й е останала и капка кръв.
Дик се измъкна от леглото и отиде в банята, където дълго стоя под душа. След това облече един от халатите на хотела. Приближи на пръсти леглото откъм страната на жена си и допълни чашата й с вода от чешмата. Очевидно се бе будила през нощта, без да го безпокои.
Дръпна завесите пред прозореца и провери дали табелата с надпис „Моля, не безпокойте“ не е паднала случайно. Премести стол до леглото на жена си и взе броя на „Хералд Трибюн“. Беше стигнал до спортната страница, когато видя, че Морийн отваря очи. Не говореше ясно, но той я чу да мълви:
— Чувствам се ужасно. — Дълго мълча, преди да продължи: — Дали не трябва да повикаме лекар?
— Той беше тук вече, скъпа. Повиках го снощи. Не си ли спомняш? Смята, че имаш грип и трябва добре да се изпотиш.
— А остави ли някакво лекарство? — простена Морийн.
— Не, скъпа моя. Каза само, че не бива да ядеш, а да пиеш колкото се може повече вода. — Той поднесе чашата към устните й и тя се опита да глътне малко.
— Благодаря ти — успя да промълви тя и се отпусна немощно назад.
— Не се тревожи, скъпа моя — рече той. — Ще се оправиш, обещавам ти. Няма да мръдна от леглото ти. — Наведе се и я целуна по челото.
Тя отново заспа.
Единственият момент, в който Дик се отдели от жена си, бе, за да отиде до вратата при почукването на камериерката и да й обясни, че съпругата му не иска смяна на чаршафите. Допълни чашата й с вода и я остави на нощното шкафче. Късно следобед се обади на министъра.
— Президентът пристигна вчера — започна Ченков. — Отседна в Зимния дворец, където току-що се разделих с него. Поиска да ви предам, че с нетърпение очаква да се запознае с теб и жена ти.
— Много мило от негова страна — рече Дик, — но имам малък проблем.
— Какъв проблем? — попита министърът, който никак не обичаше да чува думата „проблем“, особено когато президентът беше в града.
— Изглежда Морийн има грип и в момента е с температура. Вчера целия ден бяхме на слънце и не съм сигурен, че утре ще може да бъде на крак, за да присъства на подписването, така че вероятно ще бъда сам.
— Много съжалявам, а ти как си?
— Чудесно се чувствам.
— Слава Богу — с облекчение въздъхна Ченков. — Ще те взема в девет часа, както се бяхме уговорили. Не искам да карам президентът да чака.
— Аз също, Анатолий — увери го Дик. — Ще бъда във фоайето много преди девет.
Някой почука на вратата и Дик побърза да затвори. Отиде до вратата, за да не се вмъкне някой в стаята. До количка, отрупана с чаршафи и хавлиени кърпи, сапуни, шампоани и дори стекове с вода „Евиан“ стоеше камериерката.
— Не искате ли да сменя чаршафите, господине? — попита тя и се усмихна.
— Не, благодаря ви. Жена ми не се чувства добре. — Той посочи знака „Моля, не безпокойте“.
Вечерта позвъни управителят на хотела, за да се поинтересува как се чувства мадам и да попита дали да не изпрати лекар.
— Благодаря ви — отвърна Дик, — няма нужда. Вероятно слънцето й дойде в повече, вече е по-добре. Убеден съм, че утре вече ще е на крак.
— Само ми звъннете, в случай че тя промени решението си. Лекарят ще е при вас за минути.
— Много мило от ваша страна, но не вярвам да се наложи — добави Дик и затвори. Върна се при жена си, чиято кожа вече бе мъртвешки бледа и на петна. Наведе се напред, за да усети дъха й, и видя, че все още диша. Отиде до хладилника и извади неотваряни бутилки „Евиан“. Две от тях остави в банята и други две на всяко от нощните шкафчета. Преди да си легне, извади табелката с надпис НЕ ПИЙТЕ ВОДА ОТ ЧЕШМАТА и го остави до умивалника в банята.
Колата на Ченков спря пред входа на хотел „Гранд Палас“ няколко минути преди девет. Карл изскочи и отвори вратата пред шефа си.
Ченков изкачи с бодра стъпка стълбите и влезе във фоайето на хотела с очакването, че ще завари вътре Дик. Огледа навалицата, но нямаше и следа от бизнеспартньора му. Той отиде енергично до бюрото на рецепцията и попита дали господин Барнзли е оставил съобщение за него.
— Не, господине — отвърна човекът. — Да позвъня ли в стаята? — Министърът кимна отривисто. И двамата застинаха в очакване. — Никой не отговоря. Може би господин Барнзли вече слиза.
Ченков кимна отново и закрачи неспокойно из фоайето. Погледът му час по час се стрелваше към вратите на асансьора. Часовникът му показваше девет и десет, когато, изнервен докрай и разтревожен, че може да закъснее за срещата с президента, той отново доближи рецепциониста.
— Опитайте отново — нареди той.
Човекът изпълни нареждането незабавно, но отговорът му бе същият като преди малко.
— Изпратете горе управителя — почти излая министърът. Служителят на хотела кимна, вдигна телефона и набра нужния номер.
Само след няколко минути се появи висок, елегантно облечен мъж в тъмен костюм.
— С какво мога да ви бъда полезен, господин министър? — попита той.
— Трябва да влезем в апартамента на господин Барнзли.
— Разбира се, господин министър, моля последвайте ме.
След няколко минути тримата бяха на деветия етаж и забързано се насочиха към апартамент „Толстой“, на чиято врата висеше табелата с надпис „Моля, не безпокойте“. Министърът потропа енергично на вратата, но никой не отговори.
— Отворете вратата — нареди той с тон, нетърпящ възражение. Рецепционистът се подчини незабавно.
Пръв в стаята влезе министърът и спря стъписано при вида на двете бездиханни тела в леглото. Лекарят на хотела бе повикан веднага.
Три пъти през този месец го бяха викали за подобни случаи, но за първи път ставаше дума за чужденци.
— Сибирската болест — съобщи лекарят приглушено след кратък оглед на телата. Вдигна поглед към министъра и додаде: — Очевидно жената е починала през нощта, а мъжът е издъхнал преди около час.
Министърът мълчеше.
— Предварителното ми заключение е, че тя вероятно е пила твърде много от местната вода, докато съпругът й — обърна той очи към безжизненото тяло на Дик — се е заразил от нея през нощта. Нещо, което често се случва при съпружески двойки. Като мнозина от нашите сънародници, той вероятно не е знаел. — Поколеба се, преди да продължи: — Сибериус е една от онези редки болести, които са не само силно токсични, но и много заразни.
— Говорих с него снощи — намеси се управителят — и го попитах дали не иска да изпратя лекар. Увери ме, че жена му се възстановява и вероятно ще бъде на крак на следващата сутрин.
— Тъжно е наистина — отбеляза лекарят и след малко добави: — Ако беше приел, вероятно за жена му щеше да е твърде късно, но пък щяхме да се опитаме да спасим него.
Не може да е вече октомври
Сержантът се обърна и застана лице в лице с Пат, който стоеше с все така вдигната високо ръка.
— Хайде, Пат, дай това и влизай в колата — рече униформеният мъж и отвори задната врата.
Пат се усмихна широко, подаде тухлата на младия, гладко избръснат полицай с думите:
— Ще имате нужда от доказателството.
Полицаят го зяпна онемял.
— Благодаря, сержант — леко наклони глава нарушителят, качи се в колата и се усмихна на младока, който се настаняваше вече зад волана. — Разказвал ли съм ви за онзи случай, когато кандидатствах за работа на един строеж в Ливърпул?
— Много пъти — прекъсна го сержантът, седна до Пат и затръшна вратата.
— Няма ли да ми сложите белезници? — попита Пат.
— Не ми харесва да съм закопчан за теб. Искам само да ми се разкараш от главата. Защо не вземеш да се прибереш в Ирландия?
— Затворите им са далеч по-долна категория — обясни Пат. — А и там никой не проявява към мен такова уважение като вас, сержант — додаде, докато колата вече се отделяше от бордюра и се насочваше към полицейския участък. — Бихте ли ми казали името си? — наведе се към предната седалка арестантът.
— Полицай Купър — представи се младият мъж.
— Да имате някаква връзка с главен инспектор Купър?
— Той е мой баща.
— Много възпитан човек — отбеляза Пат. — Колко чаши чай с бисквити сме изпили заедно. Надявам се, че е в добро здраве.
— Наскоро се пенсионира — информира го полицаят.
— Много жалко. Нали ще му кажете, че Пат О’Флин е питал за него? И моля да предадете на него и на любезната ви майка най-добрите ми пожелания.
— Престани с глупостите си, Пат — пресече го сержантът. — Младежът е излязъл само преди няколко седмици от Пийл Хаус8.
В този момент колата спря пред полицейското управление. Сержантът излезе на тротоара и задържа вратата пред Пат.
— Много благодаря, сержант — рече Пат изискано, сякаш се обръщаше към портиер на „Риц“.
Младият полицай се ухили и изпрати с поглед сержанта и Пат, които вече изкачваха стълбите към управлението.
— Добър вечер и на вас, господин Бейкър — поздрави Пат човека зад бюрото.
— Господи! — възкликна дежурният полицай. — Не може да е вече октомври.
— Боя се, че е така, сержант — отговори Пат. — Дали обичайната ми килия е свободна? Нали знаете, че ще остана тук за една нощ.
— Не е, за съжаление — отвърна дежурният. — Там вече е настанен един истински престъпник. Налага се да се задоволиш с килия номер две.
— Но аз ползвам винаги номер едно — запротестира Пат.
Човекът повдигна изненадано вежди.
— Не, вината е моя — призна Пат. — Трябваше да кажа на секретарката да се обади предварително и да запази килия. Ще искате ли да видите личната ми карта?
— Няма нужда, имаме данните ти.
— А отпечатъци от пръстите?
— Само ако си успял по някакъв начин да заличиш старите. Не мисля, че са ни необходими нови. Най-добре подпиши протокола за задържане.
Пат взе химикалката и се подписа със замах.
— Заведи го във втора килия, полицай.
— Благодаря ви, сержант. — Пат тръгна напред, но след няколко крачки спря и се обърна към дежурния. — Бихте ли ме събудили утре в седем, сержант? С чаша чай, предпочитам „Ърл Грей“, и сутрешния брой на „Айриш Таймс“.
— Разкарай се, Пат — изръмжа дежурният, а полицаят едва се удържа да не се изкикоти.
— Това ме подсети — продължи невъзмутимо Пат. — Разказвал ли съм ви за онзи случай, когато кандидатствах за работа на един строеж в Ливърпул, а отговорникът…
— Махни го оттук, полицай, ако не искаш да прекараш времето до края на месеца в дежурства на пътя.