— А сега, г-це Лий, кажете с какво мога да ви бъда полезна.
— Малко съм объркана — започнах аз и замислено разбърках чая си. — Алвиън ми подметна нещо възмутително. Сигурна съм, че тя е дочула клюки, което е твърде нежелателно за дете на нейната възраст.
— Както и за всички нас, както вероятно би сметнала една благовъзпитана млада дама като вас — отвърна г-жа Полгри с известна доза лицемерие.
Разказах й как по време на разходката сме срещнали господаря и лейди Треслин.
— Веднага след това Алвиън изрече онази ужасна забележка. Тя каза, че лейди Треслин искала да й стане майка.
Г-жа Полгри поклати глава и рече:
— Имате ли нещо против да ви сипя една лъжица уиски в чая, г-це Лий? Няма по-добро средства за повдигане на духа.
Нямах желание да пия уиски, но г-жа Полгри положително имаше и сигурно щеше да бъде страшно разочарована, ако й откажех, така че рекох:
— Съвсем малка лъжичка, ако обичате.
Тя отключи бюфета, измъкна бутилка уиски и с педантична точност премери дозите. Почудих се какви ли невероятни запаси бяха скрити в бюфета й.
Сега приличахме на двойка съзаклятници и икономката се разтапяше от удоволствие.
— Може би цялата история ще ви се стори донейде скандална — започна тя.
— Подготвена съм за това — уверих я аз.
— Ами, сър Томас Треслин е старик, който преди няколко години се ожени за тази млада дама Тя била актриса в Лондон. Сър Томас гостувал там у приятели и по някое време се завърна с нея. Цялата околия гръмна, като разбра какво е направил изкуфелият старец.
— Вярвам, че е било така.
— Разправят, че била една от най-големите красавици.
— И това е вярно.
— А мъжете са глупаци. Господарят също си има своите слабости — призна г-жа Полгри.
— Знам, че всички клюкарстват, но се безпокоя, че клюките достигат до ушите на Алвиън.
— Затуй сте права, госпойце. Ама как да забраниш на хората да говорят, пък и детето се вре навсякъде да слухти.
— Мислите ли, че Дейзи и Кити са се раздрънкали пред нея?
Г-жа Полгри се наведе към мен и ми лъхна на уиски. Дали и аз миришех толкова силно на алкохол?
— Всички дрънкат, госпойце.
— Това ми е ясно.
— Някои викат, че на двамата не им трябвала църковна благословия, за да си вършат работата.
Чувствах се ужасно. Не исках да имам нищо общо с тези долнопробни приказки. Не исках те да разстройват чувствителната душа на Алвиън.
— Господарят е буен по натура, пък и не мога да твърдя, че е безразличен към жените.
— Мислите, че…
Тя кимна.
— Умре ли сър Томас, ще си имаме нова господарка. Чакат го да хвърли топа. Особено откак… г-жа Тремелин си отиде, Бог да я прости.
Не исках да задавам въпроса, напиращ на устните ми, но някаква невидима сила го измъкна на бял свят.
— А те… докато госпожата още е била жива?
Г-жа Полгри бавно кимна.
— Той често я навестяваше. Всичко започна малко след пристигането й. Понявга г-н Тремелин излиза посред нощ и се връща чак на сутринта, ама той си е господарят тука и няма кой да му се опъне. Ние сме му слуги… готвим… чистим… учим детето… това е положението.
— Значи мислите, че Алвиън повтаря онова, което всички знаят? Щом сър Томас умре, лейди Треслин ще й стане майка.
— Някои викат, че щяло да стане така. Пък няма и да е лошо. Госпожата не е от ония, дето си навират носа в работата на слугите, тъй че и с нея ще си я караме както преди. По-добре е господарят да живее законно с нея, отколкото в грях, мисля си аз.
— Можем ли да предупредим момичетата да не обсъждат пред Алвиън тези неща?
— Все едно да забраниш на кукувица да кука пролетно време. И да ги смажа от бой, пак ще дрънкат. Няма оправия. Туй си им е в кръвчицата. Едно време не беше така, ама какво да правиш…
Кимнах съчувствено. Мислех за Алис. Тя е знаела за връзката на съпруга й с лейди Треслин. Нищо чудно, че е решила да избяга с Джефри Нанзълок. Горката Алис! Какви ли терзания е трябвало да преживее с такъв съпруг!
Г-жа Полгри беше в прекрасно настроение, така че реших да насоча разговора и към други теми, които ме интересуваха.
— Опитвали ли сте да учите Джили да чете и пише?
— Джили? Че какъв смисъл има да я уча? Тя не е в ред, нима не сте забелязала, госпойце? — Г-жа Полгри завъртя ръка пред лицето си.
— Тя пее хубаво. Щом е научила толкова песни, защо да не може да усвои и други неща?
— Джили не е добре. Кат се сетя само как се роди. Не обичам да говоря много-много за тия неща, ама сигур сте чували какво стана с мойта Дженифър. — Гласът на г-жа Полгри стана треперлив от нахлулите чувства. А може и да беше от уискито, защото това явно не беше първата й лъжица за деня. — Често си мисля, че Джилифлауър е прокълнато дете. Ние не я искахме. Беше само на два месеца, когато Дженифър си отиде. Приливът изхвърли тялото й долу на брега.
— Съжалявам — тихо промълвих аз.
Г-жа Полгри се помъчи да отпъди обзелата я печал.
— Тя си отиде, но Джили остана. Още отначалото не беше кат другите деца.
— Сигурно се е чувствала нещастна.
Икономката ме изгледа високомерно.
— С мъжа ми направихме каквото ни беше по силите.
— Кога забелязахте, че тя се отличава от другите деца?
— Ами че трябва да беше около четиригодишна.
— Това преди колко години беше?
— Преди четири.
— Значи тя е на една възраст с Алвиън, но изглежда по-малка.
— Роди се няколко месеца след госпожицата. Играеха заедно чат-пат… щото бяха връстници. Обаче Джили преживя едно нещастие, като беше на… чакайте да си спомня… наближаваше четвъртият й рожден ден.
— Какво нещастие?
— Ами играла на алеята да портата. Госпожата се прибирала от езда. Тя беше много добра ездачка, да ви кажа правичката. Та Джили хукнала подир една пеперуда и паднала под коня. Едвам що не умря тогава.
— Горката Джили!
— Госпожата беше толкоз разстроена. Все викаше, че тя била виновна. Ама Джили е трябвало да внимава. Все й викахме да гледа пътя, ама тя подгонила пеперудата и всичко друго й щукнало от ума. Все се зазяпва по цветя, бръмбари, птици и разни такива. Госпожата много се грижеше за нея. Джили все вървеше подире й и плачеше, кат я няма.
Г-жа Полгри отново си напълни чашата и ме попита дали и аз искам. Отказах. Наблюдавах я как щедро си сипва уиски в чая.
— Джили се роди в грях. Тя не биваше да вижда бял свят. Господ я е проклел; нали казват, че децата плащат за греховете на родителите си.
Тези думи ме вбесиха. Ненавиждах подобни изопачени твърдения. Щеше ми да се зашлевя през лицето тази жена, която най-спокойно си пиеше уискито и приемаше нещастието на внучката си като Божия воля.
Учудваше ме и невежеството на тези хора, които изобщо не можеха да свържат странната психика на Джили с преживяната злополука, а вярваха, че Господ я е наказал да плаща за греховете на родителите си.
Не възразих, защото усещах, че ми предстои тежка борба и щях да имам нужда от колкото се може повече съюзници.
Исках да разбера Джили и да утеша Алвиън. Открих у себе си любов към децата, за която не бях и подозирала преди пристигането си в Маунт Мелин. Всъщност откакто заживях тук, научих много нови неща за себе си.
Ето защо исках да се съсредоточа върху тези деца, така нямаше да мисля за връзката на Конън Тремелин с лейди Треслин. Сетех ли се за тях, кипвах от яд, но по него време наричах яда си „отвращение“.
Така че седях в стаята на г-жа Полгри, слушах приказките й, но не й казах какво мисля.
Целият замък гореше от възбуда, защото щеше да има бал — първият след смъртта на Алис — говореше се само за това. Алвиън изобщо не можеше да се съсредоточи върху уроците си; Кити и Дейзи трепереха в очакване и непрекъснато ги заварвах да танцуват валс.
Градинарите донесоха цветя от разсадника и така красиво наредиха балната зала, че заслужаваха похвала. Бяха изпратени покани на всички благородници и знаменитости в околността.
— Не разбирам защо се вълнуваш толкова много — рекох на Алвиън. — Нито ти, нито аз ще присъстваме на бала.
— Докато майка ми беше жива — замечтано промълви момичето, — имаше много балове. Тя обожаваше танците. Като облечеше вечерния си тоалет, идваше при мен — беше толкова красива. Водеше ме в солариума и аз гледах през тайното прозорче зад завесите какво става в балната зала.
— Какво тайно прозорче?
— А, вие всъщност не знаете — рече Алвиън и ме погледна с неприкрито превъзходство. Сигурно си умираше от удоволствие, че бе хванала натясно гувернантката, която непрекъснато й напомняше колко много неща не знае.
— Не познавам добре замъка. Знаеш, че нямам право да обикалям, където пожелая.
— Не сте виждала и солариума. В Маунт Мелин има много тайни прозорчета, както подобава на голям замък. И в Маунт Уидън има едно. Мама ми е разказвала, че оттам жените наблюдавали мъжете, когато пирували. Не можели да седят с тях, затова ги гледали през тези прозорчета. И в параклиса има такъв скрит отвор. Наричаме го „прозорчето на прокажените“. Болните нямали право да влизат в параклиса, затова наблюдавали църковната служба оттам. Когато започне балът, ще се кача в солариума и ще гледам през тайното прозорче. Елате с мен, госпожице, моля ви.
Ще видим — отвърнах аз.
В деня на бала проведохме урока по езда както обикновено, само че Алвиън яздеше Блек Принс.
Когато детето възседна коня, ме обзе странно безпокойство, но се постарах да се успокоя, защото ако Алвиън искаше да стане наистина добра ездачка, трябваше да преодолее нивото на Батъркъп. Яздеше ли веднъж Принс, щеше да придобие по-голяма увереност във възможностите си и вероятно никога вече нямаше да пожелае да се качи на Батъркъп.
Първите няколко упражнения минаха много добре. Принс се държеше прекрасно и самоувереността на Алвиън растеше. Вече нямаше и следа от съмнение, че тя ще може да вземе участие в традиционните конни състезания през ноември.
Ала явно този ден нямахме късмет. Подозирах, че Алвиън е твърде разсеяна, тъй като си мисли през цялото време за бала. Тя все още се държеше резервирано с мен, освен по време на уроците по езда, когато отведнъж се превръщахме в добри приятелки; но щом съблечахме костюмите за езда, неусетно възприемахме обичайното си поведение. Все се опитвах да укрепя доверието й в мен, но, уви, нямах успех.
По средата на урока Принс се втурна напред в бесен галоп. Разрешавах на Алвиън да галопира само когато я водех с въже, освен това полето бе твърде малко за подобни смели начинания. Щях да дам на възпитаницата свобода на действията едва след като усетех, че е напълно сигурна във възможностите си.
Нямаше да възникне никакъв проблем, ако Алвиън се бе овладяла и бе постъпила според наставленията ми, но щом Принс полетя напред, тя извика уплашено и стреснатото животно начаса усети страха й.
Сърцето ми изстина, щом чух бясното чаткане на копита по меката почва. Алвиън, забравила всичко друго освен страха си, опасно залитна настрани.
Веднага пришпорих коня си и я последвах. Трябваше на всяка цена да хвана Принс за юздите, преди да достигне плета, тъй като без съмнение конят щеше да се опита да го прескочи и ученичката ми щеше да се озове под копитата му. Страхът ми вдъхна сили, аз хванах юздите и го дръпнах миг преди да полети над плета. Успях да го успокоя, а смъртнобледата Алвиън тупна на земята.
— Всичко е наред — успокоих я аз. — Това се случи, защото си мислеше за други неща. Още не можеш да си позволиш дори и за миг да забравиш какво правиш.
Знаех, че има само един път към успеха. Накарах треперещата от страх Алвиън отново да възседне коня. От ума ми не излизаше мисълта, че ще се наплаши от ездата след подобен инцидент. Трябваше да й помогна да преодолее страха веднъж завинаги.
Тя се подчини неохотно, но към края на урока от уплахата й не бе останала и следа и аз бях сигурна, че ще иска да язди и на следващия ден. Когато потеглихме към къщи, бях напълно убедена, че от Алвиън ще излезе добра ездачка.
Тъкмо напускахме полето, когато тя внезапно прихна да се смее.
— Какво има? — обърнах се към нея.
— О, госпожице! — извика Алвиън. — Скъсана сте!
— Какво искаш да кажеш?
— Роклята ви се е скъсала под мишницата.
Опипах с ръка гърба си и разбрах какво се е случило. Костюмът за езда ми беше тесен и докато съм се опитвала да спася Алвиън, шевовете не са издържали.
Сигурно съм изглеждала притеснена, защото детето ми каза:
— Няма значение. Ще ви намеря друг костюм.
Алвиън се подсмиваше по време на целия път до замъка. Никога преди не бях я виждала в толкова добро настроение. Все пак ми се стори странно, че смущението ми я бе развеселило дотолкова, че бе забравила преживяната опасност.
Гостите пристигаха един подир друг. Не можех да се сдържа и непрекъснато надничах през прозореца. Луксозни карети задръстиха алеята, а красивите вечерни тоалети на дамите пробудиха завистта ми.
Балът щеше да се състои в просторната зала, която видях за първи път едва днес. Никога преди не бях минавала покрай нея, защото ми бе наредено да ползвам задната стълба. Кити ме накара да хвърля един поглед вътре.
— О, толкова е красиво, госпойце. Г-н Полгри обикаля наоколо кат зло куче. Готов е да заколи всеки, който пипне украсата.
Никога не бях виждала по-прелестна декорация. Дебелите дървени греди бяха обкичени с цветя.
— Това е древен корнуолски обичай — обясни ми Кити. — Такава украса се прави през май, ама какво като е септември, госпойце? Траурът свърши и вече ще има много балове. Тъй де, може ли вечно да тъжим? За нас все едно, че е май. Старата година свършва и почва нова.
Гледах саксиите и сандъчетата с красиви цветя, високите восъчни свещи в полилеите и аплиците и си мислех, че г-н Полгри и градинарите са достойни за похвала. Представих си колко красиво ще бъде, когато многобройните свещи пламнат, а двойките в прекрасни вечерни тоалети закръжат във вихрен танц.
Така копнеех да бъда сред поканените! Кити танцуваше, покланяше се и се усмихваше на въображаемия си партньор. Неволно се усмихнах — девойката изглеждаше толкова щастлива, за миг забравила ежедневието си.
Не бе благоприлично повече да стоя тук. С нищо не бях по-добра от Кити.
Обърнах се и побягнах, не можех да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.
Вечеряхме двете с Алвиън. Баща й бе твърде зает с гостите, за да отделя време за дъщеря си.
— Госпожице — каза тя, — окачих нов ездитен костюм в гардероба ви.
— Благодаря ти. Много мило от твоя страна.
— Ами да! Не можете да яздите облечена с това! — извика Алвиън и подигравателно посочи бледолилавата ми рокля.
Значи тя си бе направила труда да ми намери костюм само и само да не пропусна урока по езда, ако няма какво да си облека! Би трябвало сама да се сетя за това.
Дали не бях прекалено наивна? Не очаквах ли от хората повече, отколкото са готови да дадат? За Алвиън бях само средство за постигане на целта. Не биваше да го забравям.
Погледнах надолу към отвратителната си лилава рокля. Беше по-хубавата от двете одежди, които леля Аделаид ми поръча при шивачката си, след като приех поста на гувернантка в Маунт Мелин. Другата беше в сиво — цвят, който изобщо не ми отиваше, тъй че си въобразявах, че с лилавата не приличам толкова много на безлична строга гувернантка. Въпреки това изглеждах ужасно, закопчана догоре, с невзрачните кремави маншети и глупавата дантелена яка. Изведнъж осъзнах, че сравнявам роклята си с прекрасните тоалети на гостенките.
— Хранете се по-бързо, госпожице. Нали не сте забравили, че се качваме в солариума да гледаме бала.
— Предполагам, че имаш разрешението от баща си… — неловко рекох аз.
— За никого не е тайна, че винаги гледам от солариума. Майка ми винаги поглеждаше към мен и ми махаше — заяви Алвиън и се намръщи. — Тази вечер ще си представя, че тя танцува сред гостите. Госпожице, вярвате ли, че мъртвите могат да се върнат при нас?