— Онзи ден Джили ми показа тайното прозорче във вашата стая.
— Живях цели три седмици в тази стая, без дори да подозирам за съществуването му.
— Това не ме учудва. Тайните прозорчета са толкова изкусно прикрити със стенописи.
— Виждала ли сте скритите прозорци в солариума?
— О, да.
— Единият гледа към балната зала, а другият — към параклиса. Мисля, че за това има разумна причина. Балната зала и параклисът са били най-важните помещение в замъка по времето, когато е бил построен.
— Кога всъщност е издигнат Маунт Мелин?
— През късната елизабетинска епоха. Тогава хората държали в тайна присъствието на католически свещеници в дома си. Мисля, че точно затова са пробити всички тези тайни прозорци.
— Колко интересно!
— Г-ца Нанзълок също като мен проявява особен интерес към старите замъци. Всъщност тя знае ли за срещата ни?
— Никой не знае.
— Не сте казала дори и на бъдещия си съпруг?
Страшната тайна всеки момент щеше да се отрони от устните ми. Можех ли да се доверя на тази непозната, жена? Как ми се искаше Филида да седи срещу мен, копнеех да й излея душата си; сигурна бях, че тя щеше да ми даде добър съвет.
Макар и често да бях чувала името на г-ца Джансън, все пак аз нея познавах. Не можех да кажа на един чужд човек: подозирам годеника си в заговор за убийство.
Не! Това бе невъзможно.
Все пак тя също бе несправедливо обвинена и изгонена. Това обстоятелство ни свързваше.
Колко далеч могат да стигнат темпераментните хора, за да задоволят страстта си, питах се аз.
Все пак не можех да й се доверя.
— Той замина по работа. Ще се оженим след три седмици.
— Желая ви щастие. Събитията трябва да са се развили доста бързо.
— Пристигнах в Маунт Мелин през август.
— Преди това не сте се познавали с г-н Тремелин, нали?
— Животът под един покрив бързо сближава хората.
— Щом казвате…
— Вие също бързо сте се сгодила…
— Да, но…
— Подозирах какви мисли се въртят в русата й главица: нейният селски доктор бе съвсем различен от господаря на Маунт Мелин.
— Държах да се срещнем, защото винаги съм смятала, че са ви обвинили несправедливо. Мисля, че доста хора в замъка споделят мнението ми.
— Радвам се да го чуя.
— Щом г-н Тремелин се завърне, ще му разкажа за срещата ни и ще го помоля да помогне за възвръщането на доброто ви име.
— Това вече няма значение. Д-р Лъскомб е възмутен от случилото се, но аз успях да го убедя, че няма никакъв смисъл да разравяме пепелта. Ако лейди Треслин отново се опита да навреди някому, тогава може би ще се наложи. Тя копнееше да се отърве от мен и успя!
— Каква подла жена! Но благодарение на г-ца Найзълок…
— Не желая повече да се връщаме към този въпрос! Ще разкажете ли на г-ца Нанзълок за срещата ни?
— Да.
— Кажете й, че съм сгодена за д-р Лъскомб, тя сигурно ще се зарадва. Освен това искам да й предадете още нещо — става дума за замъка. Може би и за вас ще бъде интересно — все пак това ще е вашият нов дом, нали? Направо ви завиждам. Маунт Мелин е един от най-интересните замъци, които съм виждала.
— Какво трябва да предам на г-ца Нанзълок?
— Направих малко проучване за архитектурата на елизабетинската епоха и във връзка с него моят годеник ми уреди посещение в замъка Маунт Еджкъмбс. Обитателите бяха много любезни и ме разведоха навсякъде. Те много се гордеят с дома си. Този замък невероятно прилича на Маунт Мелин. Параклисът е почти същият, както и килията, от която прокажените са наблюдавали църковната служба. Само че в Маунт Мелин тя е по-голяма и конструкцията на стените е по-различна. Моля, предайте на г-ца Нанзълок, че килията на прокажените в Маунт Мелин е единствена по рода си. Тя много ще се зарадва.
— Ще й кажа, но мисля, че повече ще я зарадват новините, че сте щастлива и се омъжвате.
— Предайте й също така, че никога няма да забравя добрината й и че дължа всичко това на нея. Още веднъж й благодарете от мое име.
— Ще го направя.
Сбогувахме се и по пътя към Маунт Мелин осъзнах, че г-ца Джансън наистина е хвърлила светлина върху болния ми въпрос. Нямаше съмнение, че лейди Треслин е инсценирала кражба, за да се отърве от нея, защото тя наистина бе много красива. Конън й се е възхищавал, а Алвиън е била привързана към нея. Господарят е обмислял възможността за втори брак, защото желаел синове, а ревнивата тигрица Линда Треслин го е искала за себе си.
Бях убедена, че тя иска да ме премахне от пътя си, както е премахнала и г-ца Джансън, и тъй като вече бях годеница на Конън, се налагаше да прибегне до крайни мерки.
Конън не знаеше, че някой се е опитал да ме убие. Вече бях убедена, че любимият ми е невинен, и изпитах невероятно облекчение.
Реших да споделя всичките си страхове и съмнения с него.
Изминаха още два дни, а Конън все не се завръщаше.
Питър Нанзълок дойде да се сбогува, тъй като вечерта заминаваше за Лондон, където щеше да се качи на кораб за Австралия. Селестин го придружаваше. Те си мислеха, че Конън вече се е върнал. Докато разговаряхме, пристигна писмо от него, в което той съобщаваше, че ще пристигне късно вечерта или рано на другата сутрин.
Почувствах се невероятно щастлива.
След като ни сервираха чай, реших да поведа разговор за г-ца Джансън. Не виждах защо да не го направя пред Питър — нали именно той ми бе казал, че Селестин й е уредила работа у семейство Меривейлз.
— Онзи ден се срещнах с г-ца Джансън.
Двамата се втренчиха слисано в мене.
— Къде я срещнахте? — попита Питър.
— Писах й и я помолих да се срещнем.
— Какво ви накара да го направите? — запита Селестин.
— Винаги съм смятала, че зад уволнението й се крие нещо друго и затова реших да замина за Плимът…
— Очарователно създание! — замечтано промълви Питър.
— Прав сте, Питър. Искрено се зарадвах, когато ми каза, че се омъжва.
— О, колко интересно! — възкликна Селестин и се изчерви. — Много към щастлива!
— За местния доктор — добавих аз.
— От нея ще излезе прекрасна съпруга — отбеляза Селестин.
— Всички пациенти на мъжа й ще бъдат лудо влюбени в нея — пошегува се Питър.
— Мисля, че това няма да му е особено приятно — рекох аз.
— Да, но ще печели много, защото ще прииждат все нови и нови пациенти — каза Питър. — Г-ца Джансън изпрати ли ни поздрави?
— Да, на сестра ви — рекох аз и топло се усмихнах на Селестин. — Тя ви е толкова благодарна, задето сте й помогнала. Каза, че никога няма да забрави добрината ви.
— Не можех да оставя бедното създание на улицата.
— Мислите ли, че лейди Треслин нарочно я е обвинила в кражба, защото г-ца Джансън смята, че го е направила, за да я отстрани от пътя си.
— Не може да има съмнение по този въпрос — убедено отвърна Селестин.
— Каква безскрупулна жена!
— Споделям мнението ви.
— Г-ца Джансън е щастлива. Както казват, всяко зло за добро. Тя ме помоли да ви съобщя нещо, свързано със замъка.
— Кой замък? — с нескрит интерес попита Селестин:
— Маунт Мелин. Г-ца Джансън посетила Маунт Еджкъмбс и сравнила помещенията за прокажените в двата параклиса. Тя казва, че нашето е единствено по рода си.
— Така ли! Това е много интересно.
— Рече, че е по-голямо и конструкцията на стените била по-особена.
— Предполагам, че Селестин вече гори от нетърпение да слезе в параклиса и да хвърли един поглед — каза Питър.
— Някой път ще го разгледаме заедно — каза ми тя и се усмихна. — Скоро ще станете господарка на замъка, така че би трябвало да се заинтересувате от архитектурата и историята му.
— Наистина, усещам как интересът ми става все по-голям и по-голям. Ще трябва да ми разкажете повече за Маунт Мелин.
— С радост — отвърна тя и топло ми се усмихна.
Попитах Питър кой влак ще хване, а той ми отвърна, че ще отпътува за Лондон в десет часа вечерта.
— Ще отида до гарата на кон и ще го оставя там. Багажа вече го изпратих. Искам да бъда сам. Не ща никакви сълзливи изпращания на гарата. Догодина по това време отново ще бъда тук, но богат. Au revoir, г-це Лий. Аз ще се върна. А ако искате да дойдете с мен… все още не е късно.
В тона му долових насмешка, а очите му блестяха дяволито. Чудех се какво ли ще направи Питър, ако внезапно му кажа, че тръгвам с него, защото храня ужасни подозрения към годеника си.
Изпратих го до входната врата. Слугите също се бяха подредили да го изпроводят, защото Питър беше всеобщ любимец. Подозирах, че неведнъж е дарявал Дейзи и Кити с целувки, защото двете момичета го гледаха с насълзени очи.
Питър ми се стори много красив на седлото, а Селестин ми се видя бледа и безлична.
Дълго махахме подире им.
Последните му думи бяха:
— Ако случайно промените решението си…
Всички се разсмяхме, макар че ни беше много мъчно за Питър.
— Когато влязохме в замъка, г-жа Полгри се обърна към мен с думите:
— Бих искала да разговарям с вас, г-це Лий.
— Разбира се. Да дойда ли в стаята ви?
Тя ме поведе нагоре по стълбите.
— Току-що ми съобщиха резултата от аутопсията — естествена смърт.
Почувствах невероятно облекчение.
— Много се радвам, г-жо Полгри.
— Кат всички нас. Хич не ми се харесваха онез неща, дет се говореха… и сър Томас да вземе да умре кажи-речи на прага ни…
— Май всичко е било буря в чаша вода — рекох аз.
— Така си е, г-це Лий. Ама хората говореха какво ли не и трябваше да се направи нещо…
— Мисля, че резултатът е донесъл голямо облекчение на лейди Треслин.
Г-жа Полгри се почувства неудобно — сигурно се сети какво ми е говорила за Конън и лейди Треслин. Вероятно много се е смутила, когато са й съобщили, че ще му стана жена. Опитах се завинаги да разсея опасенията й с думите;
— Надявам се, че ще ми предложите чаша от вашия великолепен чай.
Тя остана много доволна и веднага извика Кити.
Докато водата възвря, обсъдихме някои незначителни домашни проблеми. Г-жа Полгри приготви чая и тихомълком измъкна бутилката уиски. Аз й кимнах многозначително и тя сипа по една лъжица в чашите. Разбрах, че отново съм спечелила приятелските й чувства.
Радвах се, защото виждах, че и тя е доволна. Исках всички около мен да бъдат щастливи.
Вече бях убедена, че Конън не знае нищо за покушението срещу мен. Вероятно лейди Треслин сама бе решила да събори върху мен канарата. Сър Томас бе починал от естествена смърт, така че не съществуваха причини Конън да бъде заподозрян в убийство. Той ми беше направил предложение, защото бе влюбен в мен и желаеше да стана негова съпруга.
В девет часа сложих децата да спят. Изминалият ден беше топъл и слънчев — пролетта наближаваше.
Конън щеше да се завърне или през нощта или утре сутринта. Бях неописуемо щастлива…
Горях от нетърпение да го видя. Питах се кога ли ще пристигне. Вероятно в полунощ. Излязох навън да го чакам, защото ми се причу далечно чаткане на копита.
Нощта беше тиха и спокойна. Всички слуги се бяха прибрали в стаите си. В замъка цареше покой.
Питър сигурно бе потеглил към гарата. Може би нямаше да го видя никога вече. Спомних си първата ни среща във влака: още тогава той се опита да ми въздейства с шегите си.
Изведнъж в мрака се открои някакъв силует. Това беше Селестин. Учудих се, защото тя изникна внезапно откъм гората, а не дойде по алеята. Стори ми се доста задъхана, като че ли беше тичала.
— Здравейте — поздрави ме тя. — Дойдох да си поговорим. Питър замина и аз изведнъж се почувствах толкова самотна… Толкова ми е мъчно за него… Кой знае кога ще го видя отново…
— И аз се натъжих от заминаването му…
— Понякога става доста неприятен, но аз съм много привързана към него. Вече съм съвсем сама — изгубих и двамата си братя.
— Хайде да влезем вътре — рекох й аз.
— Конън още не се е върнал, нали?
Ще си дойде най-рано в полунощ. Пише ми, че след като приключи с всичко, веднага ще тръгне. Мисля, че най-вероятно е да пристигне утре. Не искате ли да влезете?
— Да си призная, надявах се да ви заваря сама.
— Така ли?
— Исках да хвърля един поглед на параклиса… Посланието на г-ца Джансън наистина разпали любопитството ми, но не исках да се издавам пред Питър. Той непрекъснато ми се подиграва заради интереса ми към старите замъци.
— Искате ли да го разгледаме сега?
— Да, защото си мисля, че в стената може би има врата, която води към друга част от замъка. Можем да изненадаме приятно Конън, ако я открием.
— Наистина — съгласих се аз.
— Да вървим тогава.
Докато прекосявахме балната зала, неволно погледнах към тайното прозорче, защото имах неприятното усещане, че някой ни наблюдава. Стори ми се, че забелязах някакво движение, но не бях сигурна.
Излязохме през една врата на другия край на залата, тръгнахме надолу по каменните стълби и се озовахме в параклиса.
Миризма на влага и гнило ме удари в носа.
— Сякаш никой не е влизал тук от години — рекох аз, а гласът ми отекна сред високите каменни зидове.
Селестин не ми отговори. Тя се приближи до олтара и запали една голяма свещ. Мъждивата светлина рисуваше дълги сенки по стените.
— Тази врата води към килията на прокажените. Вътре има друга врата, през която се излиза в градината. Болните са идвали оттам.
Селестин вдигна високо свещта и ние влязохме вътре.
— Значи това помещение е по-голямо от килиите за прокажени в други замъци.
Тя отново не ми отвърна. Трескаво натискаше различни издатини по стената. Наблюдавах как дългите й пръсти ловко опипват студения каменен зид. Внезапно тя се обърна и ми се усмихна.
— Винаги съм си мислила, че някъде в замъка има скривалище за свещеник. Знаете за тези тайни места, в които са се криели католическите свещеници, когато идвали хората на кралицата, нали. Чувала съм, че един от предците на Конън бил католик, затова съм убедена, че тук някъде има скривалище. Господарят ще бъде много доволен, ако го открием. Той толкова много обича замъка, почти колкото мен… и вие ще го обикнете… Скривалището ще бъде моят сватбен подарък за Конън… Какво друго да подариш на човек, който си има всичко?
Тя замълча, сетне изрече с писклив от възбуда глас:
— Чакайте… Напипвам нещо…
Приближих се до нея и дъхът ми секна от изненада, когато видях как стената потъва навътре и в прохода се открива тясна врата.
Тя се обърна и ме погледна с искрящ възбуден поглед. Не приличаше на себе си. Надникна вътре и понечи да влезе, но бързо се отдръпна и рече:
— Не, вие трябва да влезете първа. Това ще бъде вашият дом.
И аз бях много развълнувана, защото откритието щеше да достави невероятно удоволствие на Конън.
Плахо направих крачка напред и в носа ме удари отвратителна смрад.
— Огледайте се наоколо. Сигурно мирише неприятно. Внимавайте — вероятно има стъпала. — Селестин вдигна свещта високо и в мрака се откроиха две каменни стъпала. Слязох долу и в този миг вратата зад гърба ми се захлопна.
— Селестин! — ужасено извиках аз. Отговор не последва. — Отворете вратата! — изстенах. Мракът погълна вика ми. Осъзнах, че Седестин ме е затворила тук завинаги.
Взирах се в непрогледния мрак. Беше студено и зловещо, повдигаше ми се от гадната смрад. Обзе ме неописуема паника. Само човек, изживял нещо подобно, би могъл да ме разбере.
Чудовищни мисли се блъскаха в мозъка ми. Боже мой, колко глупаво постъпих! Паднах в капана като последна наивница! Като покорна овца се подчиних на наставленията й и й помогнах да се отърве от мен!
Мозъкът ми се вцепени от ужас.
Треперех от страх.
Изкачих двете стъпала и отчаяно заблъсках с юмруци по каменната стена.
— Отворете вратата! — крещях отчаяно.
Знаех, че всичко е напразно. Никой не можеше да ме чуе. В параклиса толкова рядко влизаха хора…