Той се разсмя на глас:
— Скъпа гувернантке, просто ще ме уморите!
— Съжалявам, че мислите така.
— Макар че — продължи той — често пъти съм си мислил, че сигурно е много приятно да умреш от смях.
Тези закачки бяха прекъснати от появата на Алвиън.
— А, самата малка лейди! — извика Питър. — Скъпа Алвиън, колко сте любезни с госпожица Лий да ми позволите да пия чай с вас.
— Чудех се защо искаш това — отвърна Алвиън. — По-рано никога не си пил чай с мене… Освен когато госпожица Джансън беше тук.
— Шшт, не ме издавай — промърмори той.
Госпожа Полгри влезе заедно с Кити, която остави подноса на масата, докато госпожа Полгри запали спиртната лампа. Видях, че носи метална кутия с чай. Кити застла малката масичка и донесе сладкиши и сандвичи с краставички.
— Госпожице, имате ли нещо против сама да направите чая? — попита госпожа Полгри.
Отвърнах, че с удоволствие ще го направя, и госпожа Полгри кимна на Кити, която се беше втренчила в Питър Нанзълок с нямо обожание.
На Кити хич не й се излизаше от стаята и ми се стори безсърдечно да я отпратя. Мисля, че й госпожа Полгри беше очарована от този мъж. Може би защото той беше съвсем различен от господаря, казах си аз. Питър успяваше да те приласкае с поглед и бях забелязала, че е готов да сипе ласкателствата си върху всички същества от женски пол: Кити, госпожа Полгри и Алвиън, и то в не по-малка степен, отколкото върху мене.
Значи толкова и струват, казах си аз и се почувствах леко засегната, защото този човек имаше успокояващото качество да кара всяка жена в неговата компания да се чувства привлекателна.
Направих чая, а Алвиън му подаде хляб и масло.
— Какъв разкош! — възкликна той. — Чувствам се като султан, на когото прислужват две красиви дами.
— Пак лъжеш! — извика Алвиън. — Никоя от нас не е дама, защото аз не съм пораснала, а госпожицата е само гувернантка.
— Какво кощунство! — промърмори под носа си той, докато топлите му очи почти ме галеха. Почувствах се неудобно под погледа му.
— Мисля, че Алвиън много бързо ще стане добра ездачка — смених бързо темата на разговора, — нали?
Видях как жадно момиченцето очакваше неговия отговор:
— Ще стане шампионка на Корнуол, разбира се!
Тя не можа да скрие удоволствието си от тези думи.
— И — вдигна той пръст и й се закани с него — не забравяй на кого трябва да благодариш за това.
Погледът, който Алвиън ми хвърли, беше почти срамежлив и внезапно се почувствах щастлива и радостна, че съм тук. Бях забравила горчивината от несправедливостта на живота; бях спряла да завиждам на очарователната си сестра. В този момент исках да бъда само един човек — точно тази Марта Лий, която пиеше чай в стаята за пунш с Питър Нанзълок и Алвиън Тремелин.
— Това трябва да остане тайна за известно време — каза Алвиън.
— Да, искаме да изненадаме баща й.
— Ще бъда като гроб.
— Защо хората казват „мълчалив като гроб“? — попита Алвиън.
— Защото — обади се Питър — мъртвите не говорят.
— Но понякога те имат духове — каза Алвиън и погледна през рамо.
— Това, което господин Нанзълок иска да каже — намесих се бързо, — е, че ще запази нашата малка тайна. Алвиън, мисля, че господин Нанзълок би искал още малко от сандвичите с краставичка.
Тя скочи от мястото си, за да му ги предложи. Много беше приятно, когато беше така послушна и приятелски настроена.
— Все още не сте идвали в Маунт Уидън, мис Лий — каза той.
— Не ми е дошло на ум.
— Това май не е съвсем по съседски, О, знам какво ще кажете — че не сте дошла тук да правите визити, а да бъдете гувернантка.
— Точно така е — отвърнах рязко.
— Къщата ни нито е толкова древна, нито толкова голяма, колкото тази. Тя няма история, но е приятно място и съм сигурен, че сестра ми ще бъде възхитена, ако вие и Алвиън ни посетите някой ден. Защо да не дойдете на чай у нас?
— Не съм сигурна… — започнах, когато той ме прекъсна:
— Дали влиза в задълженията ви? Ще ви кажа как ще го направим. Вие ще доведете Алвиън да пие чай в Маунт Уидън. Сигурен съм, че в задълженията и на най-съвестната гувернантка би влизало да заведе момиченцето, за което се грижи, на гости и след това да го върне вкъщи.
— Кога да дойдем? — попита Алвиън.
— Поканата важи по всяко време.
Усмихнах се. Знаех какво означава това. Той просто си приказваше и нямаше никакво намерение да ме кани на чай. Представих си го как идва в къщата и се опитва да флиртува с госпожица Джансън, която, според това което казват всички, е била привлекателна млада дама. Познавам този вид мъже, казвах си аз.
Внезапно вратата се отвори и със смущение, което се надявах, че съм успяла да скрия, видях Конън Тремелин да влиза в стаята.
Почувствах се като че Ли ме е хванал да играя ролята на господарка на дома в негово отсъствие.
Станах права, а той ми се усмихна набързо.
— Госпожице Лий — попита той, — ще се намери ли чаша чай и за мене?
— Алвиън, моля те, позвъни да донесат чаша.
Тя веднага скочи от мястото си, за да направи това, което я бях помолила, и видях, че се беше променила. Беше възбудена и гореше от желание да направи всичко, което трябва, за да остане баща й доволен. Затова и движенията й станаха тромави и като ставаше от мястото си, бутна чашата си с чай. Изчерви се като божур от смущение.
— Нищо — казах й, — позвъни. Кити ще почисти, като дойде.
Усещах, че Конън Тремелин ме наблюдава развеселено. Ако знаех, че ще се върне, нямаше да сляза да пия чай в стаята за пунш с Питър Нанзълок, защото, бях сигурна в това, моят работодател определено смяташе, че моето място не е там.
— Беше много любезно от страна на госпожица Лий — обясни Питър — да изпълни ролята на домакиня. Аз я помолих за това и тя беше така добра да се съгласи.
— Разбира се, че е било любезно от нейна страна — каза Конън Тремелин.
Кити влезе и аз й посочих разлетия чай и счупената чаша върху килима.
— И моля те, донеси още една чаша за господин Тремелин — добавих аз.
Кити се подхилваше, когато излезе от стаята. Очевидно ситуацията я забавляваше. Що се отнасяше до мене, нещата бяха зле. Не бях от типа жени, които можеха да превърнат пиенето на чай в очарователна игра, а и с появяването на господаря на дома изведнъж се почувствах толкова несръчна, колкото и Алвиън. Трябваше да внимавам да не се случи още някоя неприятност.
— Много работа ли имаше днес, Конън? — попита Питър Нанзълок.
Тогава Конън Тремелин започна да разказва за някакъв заплетен проблем с имотите му, което според мене беше, за да ми напомни, че задълженията ми бяха само да подавам чашите с чай и нищо повече. Не биваше въобще да си въобразявам, че наистина бях домакинята в този случай. Просто бях прислужница от по-висока категория, нищо повече.
Бях разгневена, че дойде и разби малкия ми триумф. Чудех се как ли щеше реагира, когато му представех добрата ездачка, в която щях да превърна Алвиън. Сигурно би казал нещо незначително и би ни показал такова безразличие, че бихме почувствали как всичките ни усилия са били напразни.
О, бедно дете, помислих си аз, мъчиш се да спечелиш обичта на човек, който не познава това чувство. Горката Алвиън! Горката Алис!
Тогава ми се стори, че духът на Алис се е появил в стаята за пунш. В този момент си я представих много по-ясно от когато и да било. Беше малко по-ниска от мене и малко по-тънка в талията, но трябва да си призная, че никога не съм обичала много стегнатите корсети, фигурата беше облечена в черен костюм за езда със синя яка и маншети и носеше черна касторена шапка на главата си. Единствено лицето й оставаше неясно и в сянка.
Кити донесе чаша и налях в нея чай. Той ме наблюдаваше, като очакваше да стана и да му я занеса.
— Алвиън — казах, — моля те подай чашата на баща си.
Тя го направи с огромно желание.
Господин Тремелин ни благодари, а Питър се възползва от паузата, за да ме въвлече в разговора.
— С госпожица Лий се срещнахме във влака в деня, в който тя пристигна тук.
— Така ли?
— Да, наистина. Но тя не знаеше кой съм аз. А и как би могла? Дотогава не бе чувала за известната фамилия Нанзълок. Дори не е и подозирала за съществуването на Маунт Уидън. Аз обаче знаех за нея и по някаква странна ирония на съдбата, пътувах в същото купе.
— Това е много интересно — каза Конън, но така, като че ли нищо не би могло да бъде по-безинтересно за него.
— И така — продължи Питър — огромна беше изненадата й, когато установи, че сме близки съседи.
— Вярвам, че не е била неприятна — каза Конън.
— В никакъв случай — обадих се аз.
— Благодаря ви, госпожице Лий, за любезните думи — каза Питър.
Погледнах часовника си и казах:
— Ще ви помоля да ни извините с Алвиън. Вече е почти пет, а имаме занятия между пет и шест часа.
— В никакъв случай не трябва да им попречим — каза Конън.
— Не би ли могло — възкликна Питър — този път да има известно изменение в правилата?
На Алвиън не й се тръгваше. Беше нещастна в присъствието на баща си, но не искаше да го напусне.
— Мисля, че такова нещо би било неразумно — казах, докато ставах от мястото си. — Хайде, Алвиън.
Тя ми хвърли враждебен поглед и ми се стори, че съм загубила аванса, който бях спечелила днес следобед.
— Моля те, папа… — започна тя.
— Мое скъпо дете — изгледа я той строго, — чу какво каза гувернантката ти.
Алвиън се изчерви и се почувства неудобно, но аз вече се бях сбогувала с Питър Нанзълок и се запътих към вратата.
В учебната стая Алвиън ме изгледа ядосано и попита:
— Защо трябва да разваляте всичко?
— Да развалям? — повторих аз. — И то всичко?
— Можем да четем по всяко време…
— Но ние четем между пет и шест часа, а не по всяко време — отговорих й сопнато и гласът ми звучеше по-студено, защото се страхувах от чувствата, които се надигаха у мене. Исках да й обясня, че разбирам, че обича баща си, че копнее за неговото одобрение, но че тя не знае начина, по който да спечели чувствата му, и че искам да й помогна за това. Но разбира се, не казах нищо подобно. Никога не съм показвала чувствата си и сега не беше времето да се променям.
— Хайде — продължих, — имаме само един час, затова нека да не губим нито минута от него.
Седна на масата и намусено се загледа в книгата, която четяхме. Беше „Записките на клуба Пикуик“ от Дикенз и ми се струваше, че тази книга би направила малко по-лек твърде сериозния живот на моята ученичка.
Липсваше й обичайният ентусиазъм. Дори не внимаваше, защото изведнъж ме погледна и каза:
— Мисля, че го мразите. Мисля, че не можете да понасяте неговото присъствие.
— Не знам за кого говориш, Алвиън.
— Знаете — обвини ме тя. — Знаете, че говоря за баща си.
— Що за измишльотини — промърморих, като се страхувах, че ще се изчервя. — Хайде, губим време.
Съсредоточих се над книгата, като си напомних, че не бива да четем за нощното приключение с възрастната дама с навита на хартийки коса. Това би било съвсем неподходящо за дете на възрастта на Алвиън.
Тази вечер, когато Алвиън си легна, аз излязох да се разходя в гората. Бях започнала да приемам гората за свое убежище, за място, където мога на спокойствие да си мисля за живота си и да се питам какво ще е бъдещето ми.
Денят беше пълен със събития и беше приятен, докато се появи Конън Тремелин и наруши покоя. Чудех се дали състоянието на имотите му не го кара да отсъства дълго, наистина дълго, а не само за няколко дни. Мислех си, че ако го нямаше, щях да имам шанса да превърна Алвиън в щастливо малко момиченце.
Забрави този мъж, предупреждавах себе си. Избягвай го, когато е възможно. Не можеш да направиш повече.
Но дори и когато го нямаше, Конън Тремелин нахлуваше в мислите ми.
Останах в гората, докато се смрачи. След това се върнах в къщата и няколко минути след като бях влязла в стаята си, Кити почука на вратата:
— Мислех, че те чух да влизаш, госпожице, — каза тя. — Господарят пита за тебе. Ще да е в библиотеката.
— Тогава заведи ме там — казах й аз. — Никога не съм била в това помещение.
Щеше ми се да си среша косата и да се пооправя малко, но имах чувството, че Кити непрекъснато се вглежда и търси определено нещо в отношенията ни, а пък аз не исках да си мисли, че се кипря, преди да се появя пред господаря.
Тя ме заведе в едно крило на къщата, където още не бях ходила и което отново ми напомни колко огромна е Маунт Мелин. Явно това бяха помещения със специално предназначение, защото бяха по-луксозни от всички стаи, която бях видяла досега.
Кити отвори една врата и оповести с типичната си глуповата усмивка:
— Госпожицата е тук, господарю.
— Благодаря ти, Кити — каза той и допълни, — влезте, госпожице Лий.
Седеше до маса, отрупана с подвързани в кожа книги и документи. Единствената светлина в стаята идваше от розовата кварцова лампа върху масата.
— Седнете, госпожице Лий.
Помислих си, че е разбрал за костюма за езда на Алис. Сигурно е бил шокиран и сега ще ми каже, че моите услуги повече не са необходими.
Вдигнах гордо, дори надменно, глава и зачаках.
— Беше ми интересно да разбера днес следобед — започна той, — че вече сте се запознали с господин Нанзълок.
— Наистина ли? — учудването в гласа ми не беше преднамерено.
— Разбира се — продължи той, — неизбежно щяхте да се срещнете рано или късно. Той и сестра му са постоянни посетители в нашата къща, но…
— Вие смятате, че не е необходимо той да познава гувернантката на дъщеря ви — добавих аз бързо.
— Госпожице Лий, дали е необходимо или не — укори ме той, — можете да решите само вие или той.
Смутих се и казах, заеквайки:
— Предположих, че сте си помислили, че тъй като съм гувернантка, не ми подхожда да… Да влизам в равноправни отношения с приятел на вашето семейство.
— Моля ви, госпожице Лий, не ми приписвайте думи, които не съм имал намерение да изричам. Уверявам ви, че си е напълно ваша работа с кого сте приятели. Но би могло да се каже, че вашата леля ви е поверила на моите грижи, когато ви е изпратила под моя покрив, и затова ви помолих да дойдете, за да ви предложа съвет за нещо, което се страхувам, че е доста деликатно.
Бях станала червена като рак и фактът, че той тайно се забавляваше, в което бях сигурна, никак не ми помагаше.
— Господин Нанзълок има репутацията на човек, който… как да го кажа… се поддава на чара на младите дами.
— О! — извиках аз, тъй като не можах да сподавя възклицанието си, толкова неудобно се почувствах.
— Госпожице Лий — усмихна се той и за момент лицето му изглеждаше почти нежно. — Това е просто предупреждение.
— Господин Тремелин — извиках аз, след като успях да се съвзема с усилие, — мисля, че не се нуждая от подобно предупреждение.
— Той е много красив — подигравателната нотка пак се появи в гласа му. — И има репутацията на голям чаровник. Преди вас тук имаше друга млада дама, госпожица Джансън. Често идваше да се вижда с нея. Госпожице Лий, моля ви да не ме разбирате погрешно. А има и още нещо, което бих искал да ви помоля: не приемайте твърде сериозно онова, което господин Нанзълок ви казва.
— Господин Тремелин, изключително любезно от ваша страна е да се грижите за моето благополучие — чух се да казвам с писклив глас, съвсем различен от обичайния ми тон.
— Разбира се, че съм загрижен за вашето благополучие. Вие сте тук, за да се грижите за дъщеря ми. Ето защо то е от изключителна важност за мене.
Стана от мястото си и аз го последвах, защото реших, че ме отпраща. Той бавно дойде до мене и сложи ръка на рамото ми.
— Извинете ме — каза той, — но аз съм груб човек и ми липсва елегантността на господин Нанзълок. Исках само да ви предупредя приятелски.
За няколко секунди се вгледах в тези хладни светли очи и си помислих, че съм зърнала мъжа под маската. Изведнъж се съвзех и след този момент на учудваща емоция дълбоко осъзнах самотата си, трагедията на хората, за които никой не се безпокои. Може би това беше самосъжаление. Не знам. Чувствата ми в този момент бяха така объркани, че дори и днес не бих могла да ги определя напълно.