— Тя е наистина очарователна… Този зелен цвят, който тъй отморява очите, както твърдят окулистите…
— Ако е за зелен цвят, гледайте ливадата навън. Или може би вие намеквате тъкмо, че ви е все едно дали гледате мене, или пейзажа през прозореца.
— Съвсем не. Пейзажът няма тия изгънати очертания, които вие имате. Дания е една ужасно равна страна.
— По-полека, млади човече! — подхваща Дороти наново театралния си тон. — Много бързо минахте от роклята към тялото.
Всъщност, ако някой от двама ни върви бързо, това не съм аз. Дамата в резеда владее умението да прескача неусетно етапите, без да дава вид, че го прави, и да създава атмосфера на близост там, дето преди половин час не е съществувало дори познанство.
— Мисля, че все пак не е зле да надзърнем в залата поне от приличие — предлагам, след като допушваме цигарите си.
— Няма да отидете далеч, ако държите много на приличието — предупреждава ме Дороти, но става.
Сетне добавя делово:
— Само помогнете ми най-първо да събера тия циклостилни материали, пръснати по масите.
— За какво ви са?
— Ами че по тях ще направя дописката си! Или вие мислите, че ще седя три дни поред в тоя хладилник, за да записвам глупостите на хикс и на игрек? Както вече казах, името ми е Дороти, а не Жана д’Арк.
* * *
В старинната зала за приеми дъхът на вековен мухъл упорито и не без успех се бори с миризмата на дамски парфюм, на пури и на алкохол. Навън още грее слънце, но тук огромните полилеи са вече запалени. Делегатите на конгреса се тълпят в по-голямата си част около масите и от оживлението им ясно личи, че там не раздават циклостилни материали. Сандвичите са наистина миниатюрни, ала хората на науката знаят отлично, че малкият размер винаги може да се компенсира от голямата бройка.
Някои измежду не тъй гладните гости стоят по-настрана от тоя шпалир на съсредоточено дъвчещи челюсти и разговарят. Дамата в резеда, която понастоящем всъщност е в лилав костюм, ме е изоставила на мистър Хигинс и мистър Бери, а сама беседва до прозореца с някаква млада жена в черен костюм и черно настроение.
Застанал между двамата почтени учени, аз имам чувството да представлявам вътрешната част на един социологичен сандвич и трудно издържам на натиска, упражняван върху мене от двете филии на сандвича.
— Какво мислите за доклада на Мънро? — пита мистър Хигинс, като накланя застрашително над устата ми снабденото си с апаратура ухо.
— Кажете, че това беше едно претенциозно празнословие, за да ми доставите удоволствието, че съм срещнал един съмишленик — подсказва мистър Бери, спрял за миг да бърше потното си теме.
Мистър Бери с труд повдига тежките си клепачи и през образувалия се процеп ми отправя ленивия си поглед. У тоя човек не само клепачите, но и всичко останало изглежда тежко и отпуснато — месестият нос, сякаш готов да се свлече от хрущяла си, увисналите като торби бузи и най-вече огромният корем, съобразително притегнат с дебел колан, за да не се изсипе между краката на собственика си.
На тая телесна мекошавост у колегата си мистър Хигинс не без известно кокетство противопоставя своя импозантен и устойчив скелет. Мършавият създава впечатлението, че разполага с далеч по-голям брой кости от нормалните индивиди. Нещо повече, той целият е направен от кости и дори самото му слабо лице изглежда издялано от кокал, доста пожълтял и излъскан от годините.
— Докладът на Мънро не беше толкова лош — осмелявам се да забележа предпазливо.
— Защото се ограничи в рамките на всеизвестното — промърморва Бери, като с труд раздвижва устните си. — Когато повтаряш чужди мисли, винаги има шанс да кажеш и нещо умно.
— При Мънро този шанс е равен на нула — възразява Хигинс. — Той безпогрешно избира само най-глупавото, оставено от предшествениците му.
— Мисля, че вие сте доста несправедлив към бедния Мънро — произнася Бери, като съумява макар и с мъка да вдигне пълната си ръка в протестен жест. — Той никога не е могъл да избира. Той краде съвсем напосоки.
— Защо сте се заловили за вашия Мънро, когато същото важи за всички останали? — чувам в тоя миг зад гърба си гласа на Дороти.
Тя е напуснала мрачната си събеседница и бърза да вземе участие в разговора ни, макар вероятно да не знае за какво точно става дума.
— Прощавайте, но „всички останали“, това е понятие, което включва и нас — избъбря Бери.
— О, вие сте само наблюдатели. Предполагам, че тъкмо на това се дължи и заостреният ви критицизъм — подхвърля дамата в лилаво.
— Ние бяхме вписани като наблюдатели, защото делегацията ни и без туй се оказа прекалено голяма — обяснява ми Бери, сякаш се извинява.
— Да бъдеш наблюдател при всички случаи е по-добре, отколкото да бъдеш наблюдаван — обобщава философски мистър Хигинс.
И като скланя към мене слуховия си апарат, сякаш се готви да ме прислуша, добавя:
— Нали и вие предпочитате да наблюдавате, вместо да бъдете наблюдаван, мистър Коев?
— Разбира се — отвръщам без двоумение. — Особено ако наблюдателите са хора като вас.
— Защо? Какво не ви харесва в нашата система на наблюдение? — запитва Хигинс и тънките му кокалени устни застиват в невинна усмивка.
— Много сте придирчиви.
— Не към всички, драги, не към всички — промърморва с лениво добродушие Бери. — Но когато плюс невежеството ни се поднася и такава богата гарнитура от маниакалност…
— Ами че хората нали затова се стичат на тия сборища, за да отреагират своята маниакалност и да похапнат за сметка на домакините… — обажда се Дороти.
— Всъщност не е ли време и ние да похапнем? — запитва Бери.
— Да, да, нека се доближим до масата — предлага с готовност Хигинс.
— Обаче не до тая маса, скъпи професоре — възразява Дороти. — И не в тази зала. Знам, че сте пестелив човек, но да ядеш прав като кон, особено на вашата възраст, това не е твърде здравословно.
— Какво казахте? Да идем другаде ли? — промърморва Хигинс, който очевидно умело се ползува от глухотата си, когато му отърва.
В тоя момент към компанията мълчаливо се приближава мъж на средна възраст с леко прошарена коса и леко отегчена физиономия.
— А, Уйлям! — възклицава Дороти, като изписва на лицето си малко пресилена усмивка на приветливост. — Запознайте се: мистър Коев, мистър Сеймур.
Сеймур кима сдържано почти без да ме погледне, после вдига нагоре правия си добре изваян нос и промърморва с отсенък на погнуса:
— Каква задуха, нали? И тая миризма на мухъл и на потни тела!
След което бавно се отправя към изхода.
* * *
Ако мистър Хигинс наистина е пестелив човек, трябва да се признае, че Дороти не му дава никаква възможност да прояви таланта си. Под предлог, че „скъпият професор“ току-що е публикувал поредния си труд, тя го обявява за домакин на предстоящото пиршество, подир което ни замъква в луксозния ресторант до Градския дом, понеже заведението било „тук, съвсем наблизо“.
Мистър Хигинс отпърво се опитва да намекне, че „тук, съвсем наблизо“, има още две дузини по-скромни локали, но разбрал, че съпротивата е безполезна, намира сили да понесе стоически съдбата си. И додето дамата в лилаво, вперила съсредоточен поглед в импозантната карта, ни предлага най-скъпите блюда и най-старите вина, мършавият успява почти напълно да прикрие киселото си настроение и дори да избъбре по някое „защо не, скъпа?“ и „но, разбира се, детето ми!“
Впрочем като повечето любители на доброто питие мистър Хигинс бързо съумява да удави скъперническия си рефлекс в бялото добре изстудено бургундско от 30-те години. И когато два часа по-късно милото дете предлага да се преместим в едно по-весело заведение, което случайно се намира „тук, съвсем наблизо“, човекът-скелет приема това внушение като нещо, разбиращо се от само себе си.
И ето, ние седим в червения полумрак на „Валенция“ край една маса близо до дансинга и настроението ни е тъй безоблачно, че не може да бъде помрачено дори от адския вой на джазовия оркестър. Все пак взискателният мистър Хигинс не се въздържа да подхвърли:
— Едничкото, за което съжалявам в подобни мигове е, че не съм глух и с другото ухо.
— Не бързайте: подир един час и това ще стане — успокоява го Дороти.
— Да се надяваме — кима оптимистично професорът. — В тоя свят, където вън от механичните шумове можеш да чуеш главно глупости, глухотата е не толкова дефект, колкото привилегия, скъпа моя.
— Значи, ще останете и след конгреса? — чувам до себе си ленивото мъркане на Бери, който продължава някакъв разговор на взаимно опознаване, започнат още в ресторанта.
— Да. Заради кралската библиотека. Казват, че съдържала повече от 125 милиона тома.
Хигинс, който въпреки глухотата си е уловил фразата, не пропуска да възрази:
— А за какво ви са тия сто и толкова милиона? Това ми напомня един мой познат, който бе колекционер на часовници. Той също имаше сто и толкова часовника, но винаги закъсняваше за работа, понеже дори часовникът, който носеше на ръката си, не беше точен. Елате при мене в Щатите и аз ще ви предложа такава специализирана библиотека по социология, която, макар да не наброява милиони, е по-ценна от тукашната, с нейните медицински справочници и готварски книги от седемнайсетия век.
— Това е вярно — поклаща Бери лъсналото си от потта теме. — Вие на всяка цена трябва да се запознаете с библиотеката на Хигинсовия институт, Коев!
— С удоволствие. Щом само пътуването до Щатите поевтинее…
— Пътуването не е проблем. Ще ви осигурим някаква стипендия — изломотва дебелият с пълните си устни.
— И хиляда долара седмично за първоначален стаж в моя институт — добавя мършавият, който тази вечер съвсем се е разпуснал.
— Милите ми съотечественици — обажда се Дороти, която едва сдържа прозявката си. — За каквото и да заговорят, безпогрешно стигат до доларите.
Тук разговорът ненадейно секва, защото оркестърът надава предупредителен гръм и на дансинга се появява млада жена в скромен сив костюм. Жената е следвана от прислужница в още по-скромен костюм, ако мога да нарека така прозрачните чорапи, нищожния по размери комбинезон и дантелената шапчица. Камериерката тътре огромно огледало в позлатена рамка, поставено на колелца, инсталирва го пред господарката си, а после изважда ефирен венчален воал, додето оркестърът засвирва сватбения марш, обилно гарниран с разнежващ камбанен звън. Явно е, че жената в скромния сив костюм се готви за брачна церемония и че по този случай има намерение да облече съответен тоалет, което предполага най-първо да се съблече. Тъй че отново започва вечният номер.
Стреснат в началото от внезапния трясък на ударните инструменти, Хигинс поглежда към дансинга, а после презрително обръща гръб на пантомимата.
— Това човечество за двайсет века не е успяло да измисли нещо по-интригуващо от събличането… — промърморва той.
— Работата не е в събличането, а в това, което бива събличано — уточнява Дороти. — Малката има доста добра физика.
— И какво от туй? Като дойдете на моята възраст, ще разберете, че тия неща са без всяко значение. Тоя свят не е гимнастическа зала, нито козметичен салон и хората не се градират според физическите си данни. Вие, драги Бери, например сте съвършено плешив, но това, мисля, съвсем не ви пречи да си пишете книгите…
— Вие, Хигинс, също сте глух, но аз не ви го напомням непрекъснато — забелязва дебелият, леко докачен.
— Ето, пак комплекси! — възклицава мършавият, като прави жест на досада с дългата си костелива ръка. — Това човечество цялото е изтъкано от комплекси!
Подобно на повечето хора с притъпен слух, професорът говори по-високо от необходимото, въобразявайки си навярно, че хората около него също са глухи. И понеже сме на втората бутилка уиски, Хигинс произнася фразите с такава сила, сякаш държи реч от трибуната на симпозиума. Артистката, която вече е успяла да съблече жакета и полата си, хвърля недоволен поглед към шумния клиент, но улучва само безучастния му гръб. Тя се освобождава с ловък жест и от дантеления черен комбинезон, а после с лека танцова стъпка се понася към нас, спира пред Хигинс, погалва го по късия бял перчем и ненадейно поставя дълга страстна целувка върху пожълтелия кокал на челото му. Голата жена вероятно очаква, че ще подкупи или засрами гласовития бърборко, но се оказва измамена. Хигинс само бащински я потупва по задните части, а сетне пак се обръща към мене и продължава да излага мислите си в същия висок тон:
— Комплекси, мании… И тъкмо туй трябва да ви накара да разберете, че социология е равно на психология. Психология на обществото, нищо повече!
Артистката, обезкуражена от тоя акт на пренебрежение, наново подхваща танцовите си стъпки, този път в обратна посока, застава пред огледалото и почва методично да сваля последните остатъци на облеклото си под ритъма на мелодията.
— Социалните конфликти не могат да се обяснят с гола психология — отвръщам не толкова, за да споря, колкото за да отклоня надвисналия заплашително над мене скелет на Хигинс.
Репликата ми обаче се оказва тактически погрешна. Защото скелетът се накланя още повече и опонентът в ораторския си патос едва не бръква с пръст в окото ми.
— Така ли мислите? Погледнете! — (Той посочва слуховия си апарат). — Един малък недостиг, и у мене се изработва цял комплекс… Един друг недостиг… — (този път пръстът се насочва към голото теме на Бери) — …и у моя ближен се изработва друг комплекс…
— Хигинс, мисля, вече ви казах… — опитва се да го прекъсне дебелият, но не успява.
— …А представете си какви комплекси разяждат това общество, което гъмжи от недостатъци!…
Той млъква за миг, сякаш за да даде време въпросната представа да се оформи добре в главата ми, после отпива едра глътка от чашата си и продължава:
— Бедността поражда комплексите също тъй неизбежно, както и плешивостта! — (Недоволно размърдване от страна на Бери). — А богатството? А властта? А безправието? Всичко това са извори на комплекси. И ето ви причината за всички ваши социални конфликти!
Мършавият отново прави опит да набута заплашителния си показалец в окото ми и това ме кара предпазливо, макар и не твърде възпитано, да се извърна към дансинга. Артистката междувременно е успяла да смъкне от себе си всичко освен обувките и поела от камериерката дългото венчално було, го прикрепва върху фризурата си с блажена усмивка. Огромното огледало разкрива пред публиката широка възможност да наблюдава телосложението на жената откъм двете фасади едновременно и тя достатъчно дълго се кълчи пред него, за да позволи и на най-придирчивите наблюдатели да приключат проучванията си. Най-сетне, с един последен тур около собствената си ос, артистката се отправя към невидимата църква, следвана от прислужницата, която придържа полите на воала, додето в залата се носят заключителните акорди на оркестъра и вялите аплодисменти на публиката.
— Бракът… един мит между всички останали… — бъбре Хигинс, който подир моето безцеремонно загърбване наново е благоволил да погледне към дансинга.
— Мистър Хигинс, няма ли да спрете най-сетне да ни досаждате с баналностите си? — любопитствува Дороти, чието внимание досега е било изцяло погълнато от стриптийза.
— А нима атракцията, която наблюдавахте цели десет минути със затаен дъх, е по-оригинална от моите концепции? — пита мършавият, като щедро налива една част от уискито в чашите ни, а останалата — по снежнобялата покривка на масата.
— Във всеки случай нейната атракция е по-увлекателна от вашата.
— Може би вие желаете и аз да се съблека гол?
— А, не, в никакъв случай! — възклицава Дороти с ужасено изражение.
— Над какво работите сега, драги Коев? — сеща се да продължи все същия онзи прекъснат разговор Бери, след като разквасва глътката си.
— Теорията на индустриалното общество — отвръщам, без да мигна, тъй като всички въпроси от подобен род са отдавна предвидени.
— Ето нещо, което би заинтересувало моя издател! — обажда се Хигинс, който не може да стои нито миг вън от беседата.
— Аз правя критика на въпросната теория — промърморвам, за да охладя ентусиазма му.