Богомил Райнов
Първа глава
Една заплетена история като тази може да почне по сто различни начина. Но тази специално започва с чакане.
Спомням си да съм чувал изрази като радостно очакване, обаче не помня да съм срещал хора, които обичат да чакат. А когато си прекарал една безсънна нощ и си влязъл с адски главобол в един горещ ден, чакането се превръща в тягост дори за такъв като мене. Почваш да се тровиш с предположения и да си въобразяваш всякакви неща. Например, че човекът, дето го чакаш, няма да дойде. Или че ще дойде твърде късно, което в случая е почти едно и също.
На пръв поглед чакането изглежда проста работа: само стоиш и чакаш. Изобщо изкуството да не правиш нищо, дори да не си ядеш нервите и да не навиваш на пръста си едни и същи неща като това, че днес е понеделник и че един пропуснат понеделник може да обърка всичко. Изкуството да чакаш… Проста работа, но ако не я владееш, може да идеш по дяволите. Както на времето Старият отиде по дяволите само защото не можа да издържи докрай. Не можа да издържи да стои така, без да прави нищо. Да стои и да чака.
Подобни мисли се въртят лениво в главата ми, додето седя под синия чадър на кафенето пред чаша полуизстинало кафе — трето поред, оглеждам площада и барабаня с пръсти по масата.
Масите на кафенето са всичко пет, разположени върху полуизгнил дървен балкон. Едната страна на балкона опира в тротоара, а другата е застрашително надвесена над водата. Неудобството на тая съборетина не е толкова в туй, че всеки момент може да рухне в калнозелената мътилка на канала, колкото в обстоятелството, че е на нивото на улицата и не ми дава никакви предимства за наблюдение.
Площадът е малък, задръстен от сергии с банани и портокали, от купища празни каси, от кряскащи продавачи и разнородна навалица. Действието става във Венеция, часът отива към дванайсет и влажната жега е трудно поносима, макар да сме още в края на май.
Понеже седя зад закрилата на синия чадър, аз страдам не толкова от жегата, колкото от върволицата минувачи, промъкващи се през лабиринта на сергиите. Не че ми действуват на нервите, но твърде често скриват от погледа ми входа на отсрещната къща, дето трябва да се появи човекът, когото чакам. Къщата е стара двуетажна сграда с пожълтяла от дъждовете мраморна фасада. Затова пък входната врата изглежда съвсем новичка. Тя е прясно боядисана с тъмнозелен лак и върху нея блести внушителна месингова табела с името на стопанина. От мястото, дето седя, това име не може да се прочете дори когато не е затулено от върволицата глави и шапки. На мене обаче то ми е добре известно и без да го чета. Не съществува и риск да го забравя, понеже често го преповтарям наум, придружавайки го с по някоя ругатня.
Бях пристигнал във Венеция съвсем рано тая сутрин, именно за да набарам господин Антонио Тоци, преди да е излязъл от дома си. Според уговорката той трябваше да бъде в къщи до девет часа, а когато позвъних на вратата му, часът бе едва осем.
— Бих искал да видя… — започнах фразата, скърпена предварително от оскъдния ми запас италиански думи.
— Господин Тоци не е в къщи — прекъсна ме слугата, като ми хвърли бегъл преценяващ поглед.
— Имам среща с него — пуснах в ход втората приготвена фраза.
Слугата вместо отговор отново огледа външността ми.
Външността ми, пътем казано, не беше блестяща. Не че имах съвсем неприличен вид, но костюмът ми бе доста измачкан и яката на бялата ми риза вероятно не бе твърде бяла. Господин Тоци, както личеше от надписа на табелката, бе адвокат, така че слугата очевидно ме вземаше за джебчия, дошъл да търси домакина по някакъв дребен и главоболен процес.
— Имам среща с господин Тоци — настоях.
— Невъзможно — отвърна сухо прислужникът. — Господинът е днес на дело в съда. Невъзможно е да ви е дал среща.
Господарската самоувереност на тоя слуга е просто вбесяваща, но аз мога да бъда търпелив, ако това се налага. Затова само попитах:
— Кога смятате, че ще се върне?
— Не мога да знам — измърмори все тъй сухо прислужникът и затвори прясно лакираната врата под носа ми.
Така че не ми оставаше нищо друго, освен да се настаня върху верандата на отсрещното кафене, да си поръчам нещо за пиене и да започна очакването. Ако господин Тоци наистина бе отишъл в съда, той щеше по някое време да се върне. Ако пък въпреки твърдението на слугата си беше в къщи, трябваше някога да излезе.
За всеки случай към десет часа реших да повторя операцията. Този път прислужникът едва се подаде от вратата и без да дочака репликата ми, промърмори:
— Не, господин Тоци още не се е върнал.
След което повторно затвори под носа ми.
И тъй, седя и чакам. Нямам възможност дори и да проуча подробно картата на града, купена още на гарата, защото трябва да наблюдавам масленозелената врата. Трябва просто изцяло да се посветя на изкуството да не върша нищо, съвсем нищо, дори да не си ям нервите и да не мисля по това, че днес е понеделник и че един пропуснат понеделник може да обърка сума неща.
Понякога край съседните маси сядат хора, изпиват по едно кафе, после си отиват. А после идват други. Моето кафе вероятно е съвсем изстинало. При това то е вече трето поред, затуй си поръчвам чаша мартини, като се старая да следя между главите на минувачите тъмния правоъгълник на отсрещния вход. Или ще влезе, или ще излезе. Въпросът е — кога? Да, кога най-после? — това е въпросът.
Широката гъба на чадъра със синята си здрачевина ме предпазва от парещото слънце. Но зноят извира не само от небето, а и от стените на съседните сгради, от каменната настилка на площадчето, от топлата кално-зелена вода. Зноят заедно с мириса на влажна плесен.
От време на време край верандата с дрезгаво пърпорене минава моторница и тогава повърхността на канала се нагъва в тежки вълни, а полуизгнилият дървен балкон застрашително се разклаща.
Часът наближава един, когато зървам мъж на средна възраст с тъмен костюм на райета и с тънка чанта под мишница да спира пред насрещната врата. Той едва е вдигнал ръка към звънеца, когато аз вече оставям на масата приготвената отпреди банкнота и с бързи крачки прекосявам площадчето. Бързи, в границата на възможното. Навалицата, суетяща се все още между сергиите, е тъй гъста, че докато си пробия път и стигна до входа, мъжът вече е изчезнал. Натискам на свой ред звънеца. Прислужникът се появява едва след повторното ми позвъняване, и то за да направи опит тутакси да се оттегли.
— Слушайте… — изръмжавам предупредително, като пъхвам тъкмо навреме обувката си в стесняващата се пролука на вратата.
Слугата поглежда с нескрито презрение нахалната обувка, попречила му да изпълни лакейския си дълг. Една обувка, която наистина се нуждае от известно почистване.
— Слушайте — повтарям. — Съобщете веднага на господаря си, че господин Анри от Бордо иска да го види.
— След като затворя — отвръща сухо прислужникът.
Няма какво, дръпвам крака си и зачаквам, макар да подозирам, че тоя тип само от злоба ще се бави поне четвърт час, преди да доложи. Добре, че близо до ръката ми има звънец.
Не става нужда да използувам звънеца. Малко по-късно слугата все тъй неприязнено, но с израз на известно примирение ме въвежда в хладното мраморно предверие на стария дом.
Господин Тоци ме посреща в кабинета си, като се провиква с едно радушно френско «Здравей, стари приятелю», улавя сърдечно десницата ми с две ръце и изобщо проявява доста пресилен ентусиазъм, ако се вземе под внимание, че допреди минута едва ли е подозирал съществуването ми. Сетне, когато слугата излиза, пълното мургаво лице на стопанина изведнаж добива сериозен, дори леко отегчен израз. Той вдига към мене сънливите си маслинени очи, като чака да кажа нещо.
Туй, което мисля да кажа, е, че щом съществува уговорка, тя трябва да се изпълнява. И че ако господин Тоци разполага с маса свободно време, това не е повод да губи времето на другите. Но опитът ме е научил да премълчавам репликите, от които не виждам полза.
— Идвам от страна на Мартен. Той отново овдовя.
Вестта за бедствието, сполетяло незнайния Мартен, не наскърбява прекомерно господин Тоци. Той кима машинално, сякаш друго не е очаквал.
— Добре, добре, ще направим каквото можем за нещастника — отвръща някак разсеяно стопанинът, от което следва да се заключи, че се готви или да намери нова съпруга на бедния Мартен, или да възкреси покойницата.
Вместо това господин Тоци приближава до рафтовете с книги, изважда някакъв дебел том, пъхва ръка в появилото се отверстие и миг след туй лавиците безшумно се отдръпват встрани, като откриват вратичката на зазидана каса. Стопанинът отключва касата, намира без много ровене един дебел плик, после заключва касата, повтаря манипулацията и едва след като лавиците заемат старото си място, ми подава плика. Разкъсвам го и изваждам отвътре белгийски паспорт. На паспорта е залепена моята снимка, придружена с името на Албер Каре. Това име не е моето, но има ли значение? Аз никога не съм имал истинско име. В плика намирам още няколко по-незначителни документа, принадлежащи на същия Каре — шофьорска книжка, някаква квитанция и пр., както и значителна сума пари в италиански и белгийски банкноти. Докато разглеждам набързо тия неща и ги настанявам в джобовете си, господин Тоци ми съобщава с безучастен служебен глас:
— Подир малко ще отпратя прислужника и ще ви предам куфара с вещите ви. Можете да вземете параходчето и да слезете на площада Сан Марко, третата спирка оттук. Препоръчвам ви да отседнете в хотел «Луна», аз веднага ще ви запазя стая по телефона. Мисля, че това е всичко.
Що се отнася до мене, това далеч не е всичко. За господин Тоци обаче тия думи изчерпват задачата му.
— Но седнете де… — сеща се той.
После излиза и след минута го чувам да разговаря с прислужника в коридора. Малко по-късно стопанинът се връща, като носи неголям луксозен куфар:
— Ето багажа ви. Мисля, че можете да тръгвате.
Господин Тоци ме изпровожда мълчаливо до пътната врата. Преди да ме отпрати, той ми пожелава «бон шанс» с безцветния си глас, но се въздържа да каже каквото и да било в смисъл «до скоро виждане». Аз — също. Тоя човек има твърде неприятна прислуга.
* * *
Външността на хотел «Луна» въпреки романтичната си фирма няма нищо привлекателно. Обаче външността понякога лъже. Зад мрачната, проядена от влагата фасада са скрити изящни салони с мозайки и скъпи килими, мраморно стълбище, светли стаи с гълъбови тапети, скъпа мебелировка и бани от бледосин порцелан. Една от тия стаи с изглед към съседните старинни дворци е запазена за господин Албер Каре.
Смъквам бързо дрехите си и заставам под душа, за да проверя как действува студената вода на главобола. Сетне изваждам от куфара чиста риза, нов сив костюм и черни обувки, обличам се, прибирам документите и парите в джобовете си и изхвръквам навън. Часът е три без двайсет.
Часът е три без пет, когато сядам на една маса пред кафенето в ъгъла на площада Сан Марко и си поръчвам кафе, макар че в момента цялото ми същество жадува не кафе, а сочен бифтек с прясно изпържени картофи. Запалвам цигара и отпивам глътка от горещата течност, с което всъщност я и приключвам, защото в Италия кафето се поднася в размера на една глътка. После оглеждам площада и наново се отдавам на обичайното си занятие: очакването.
Друг на мое място и при други обстоятелства навярно би се впуснал да изучава архитектурните паметници наоколо, които трябва да са твърде забележителни, щом пробуждат дори у мене смътни асоциации за отдавна познати пощенски картички. В момента обаче аз не изпитвам никакво любопитство към църквите, звънарниците и дворците. Цялото ми внимание е насочено към аркадата вдясно, дето трябва да се появи човекът с шапка от бяла панама, тъмни очила и един «Ролайфлекс», окачен на рамото.
Сянката под аркадата е почти черна. Площадът с блесналите под немилостивото слънце мраморни плочи пустее тих и зноен. Само група упорити туристи стърчат в жегата, като хранят с кифли ято гълъби и се щракат един други с фотоапарати, за да документират своите близки отношения с птиците и с Венеция. Масите пред кафенето са безлюдни, ако не се броят две възрастни жени с дантелени рокли и сламени шапки, седнали като мене в сянката под аркадата.
Часът е точно три, когато човекът се задава отдясно. Той идва бавно насам, като гледа разсеяно витрините под аркадата, сякаш е тръгнал да убива времето. Познавам го отдалеч, преди още да съм в състояние да видя провесения на рамото му «Ролайфлекс». Познавам го по вървежа — с характерното, едва забележимо провлачване на левия крак и с маниера му да държи едната си ръка обесена на колана.
«Любо» — поисква ми се да извикам, когато човекът приближава съвсем. Не извиквам, разбира се, само това ми липсва, да викам, но едва в тоя момент съзнавам колко много месеци съм преживял без нито един близък човек.
Мъжът с панамата ме забелязва отдалеч, обаче отминава край масата, без да ми обърне никакво внимание, продължава все тъй бавно пътя си и изчезва под аркадите вляво. Плащам кафето, запалвам още една цигара и без да бързам, тръгвам в същата посока.
— Любо — произнасям полугласно, когато настигам човека с панамата на Кале Ларга.
— Грешка — промърморва той и едва се усмихва. — Робер Льору. Белгиец по народност, фотограф по професия. А ти?
— Също белгиец. Албер Каре. Можеш да ми викаш «мон шер Каре»
— Защо не. Стари познати от Брюксел. Ти всъщност по каква работа?
— По каквато и ти.
— За друго те питам.
Знам отлично за какво ме пита, но не мога да преглътна тоя служебен тон подир цяла година раздяла и в един миг, когато по пустата следобедна улица няма жива душа.
— Търговия. Интересуват ме по-специално кристалите «Муран».
Любо кима:
— Аз пък подготвям фотоалбум за едно белгийско издателство.
Той млъква, сякаш няма какво повече да ми каже, и тръгва нататък, и аз също тръгвам с него и ние вървим известно време мълчаливо в тясната сянка край старите сгради.
— Нещо не ми изглеждаш добре — забелязвам.
— По какво позна?
— Много си служебен. Изглежда, жегата не ти понася…
— Не е от жегата, брат ми — усмихва се Любо. — От работата е. Досега удрям само на камък.
— А какво стана с оня твой лаф: «Върви с мене и се не бой?»
Любо отново едва-едва се усмихва:
— Нищо. Забравих го. Хубав лаф беше, само че го забравих.
Не възразявам и ние продължаваме да крачим безмълвно в тясната сянка край потъмнелите от времето фасади. Моят принцип изобщо е, щом някой е кисел — остави го да се намълчи и да му се размине.
— Какви са ти инструкциите? — запитва по едно време Любо.
— От тебе ще ги получа.
— Съвсем ли не си в течение?
— Съвсем.
— Нищо. То аслъ` всичко, което знаем, е толкова, че може да се разправи с пет приказки. Случаят почва от някой си Ставрев. Служител във външна търговия. Постоянен контакт с представители на чужди фирми. Вербуван в първите години след Девети септември от американското разузнаване, но неизползуван никога за нищо. Едва преди шест месеца при него се явява човек от западното предприятие «Зодиак», подава му паролата, която Ставрев едва ли е очаквал някога да чуе, а заедно с паролата — радиостанция и инструкции за започване работа. Толкова.
Любо вади от джоба си омачкано пакетче «Кент» и ми го подава.
— Как «толкова»? — питам, като машинално вземам цигара.
Приятелят ми също взема цигара и спира за миг да щракне запалката.
— Толкова — повтаря той, като запушваме и поемаме отново в тясната ивица сянка. — Искам да кажа, това е всичко, което знаем.
— Кога е бил заловен Ставрев?
— Не беше заловен. Дойде сам при нас. Човекът сума години живял като редовен гражданин, създал си положение и сега, хайде — радиостанция Разбира се, имало е няколко дни треперене и колебание, но после се яви и всичко разправи. Впрочем по наше нареждане той и досега изпълнява дадените му от агента инструкции.