Махалото на Фуко - Умберто Эко 4 стр.

4

Не виждах друго. Трябваше да го търся в дискетите на компютъра. Бяха подредени по номера и си казах, че мога спокойно да започна с първата. Но Белбо беше споменал за кодова дума. Винаги е проявявал ревност към тайните на Абулафия.

И наистина, още щом заредих дискетата, на екрана се появи текст, който ме питаше: „Знаете ли кода?“ Формулата нямаше заповеден характер. Белбо беше учтив човек.

Компютърът не ти сътрудничи, знае, че трябва да получи команда; ако не я получи, мълчи. Сякаш казваше: — Хайде, всичко, което искаш да научиш, е тук, в корема ми, но колкото и да ме чешеш, стара къртицо, никога няма да го намериш. — Сега да те видим, казах си. Нали обичаше да играеш на комбинации с Диоталеви, мислеше се за Сам Спейд на издателския свят, както би казал Якопо Белбо, хайде, намери го този Малтийски сокол.

При Абулафия кодовата дума можеше да бъде от седем знака. Колко комбинации от седем букви можеха да се получат с двадесет и седемте букви на азбуката, като се изчислят и повторенията, защото нищо не ми гарантираше, че думата не е например „кадабра“? Съществуваше някаква формула и резултатът трябваше да бъде шест милиарда и нещо. Дори да имах гигантски калкулатор, способен да открие шестте милиарда комбинации със скорост един милион в секунда, пак трябваше да ги задам една по една на Абулафия, за да ги проверя, а знаех, че са му нужни около десет секунди, за да пита и после да приеме кодовата дума. Следователно, шестдесет милиарда секунди. Като се знае, че в една година секундите са малко повече от тридесет и един милиона, да ги закръглим на тридесет, времето за работа щеше да бъде около две хиляди години. Не е зле!

Трябваше да действувам по линията на предположенията. За коя дума е могъл да си помисли Белбо? Преди всичко дали е била дума, която е намерил в началото, когато е започнал да използува компютъра, или дума, която е съчинил или променил в последните дни, когато си е дал сметка, че дискетите съдържат опасен материал и че поне за него играта вече не е игра? Двата случая бяха съвсем различни.

За предпочитане беше втората хипотеза. Белбо се чувствува преследван от Плана, взима Плана насериозно (разбрах го от телефонния ни разговор) и мисли за някой термин, свързан с нашата история.

Или не: за термин, свързан с Традицията, биха могли да се досетят и Те. За миг си помислих, че може би Те бяха влезли в апартамента, бяха направили копия от дискетите и точно сега опитват всички възможни комбинации някъде далеч оттук. Виждах гигантския компютър в някой замък сред Карпатите.

Каква глупост!, казах си. Тези хора не работят с компютри, по-скоро биха гледали на дискетите като на Тората 44и биха използували Нотарикона, Гематрията 45, Темурата 46, и то за толкова време, колкото бе изминало от създаването на „Сефер Йецира“ 47. Все пак предположението не трябваше да се пренебрегва. Те, ако съществуваха, щяха да разсъждават по линия на кабалистиката, и ако Белбо е бил убеден, че съществуват, навярно е тръгнал по същия път.

За всеки случай опитах с десетте сефири: Кетер, Хохма, Бина, Хесед, Гевура, Тиферет, Нецах, Од, Йесод, Малхут, и добавих дори Шехина 48… Разбира се, нищо не се получи, това беше първата мисъл, която щеше да мине всекиму.

Все пак думата трябваше да е нещо очевидно, което идва наум едва ли не от само себе си, защото, когато работиш над един текст, при това така трескаво, както бе работил Белбо през последните дни, не можеш да се измъкнеш от контекста, в който живееш. Немислимо е да е полудял по Плана и да му е дошъл наум, да речем, Линкълн или Момбаса. Трябваше да е нещо, свързано с Плана. Но какво?

Опитах се да се потопя в умствените процеси на Белбо, който бе писал, пушейки нервно, пиейки и озъртайки се наоколо.

Отидох в кухнята да си налея малко уиски в единствената чиста чаша, която намерих, върнах се при компютъра, седнах на стола, облегнах се назад, вдигнах крака на масата, като отпивах от чашата на малки глътки (нали така правеше Сам Спейд, не, май че беше Марлоу?) и се оглеждах. Книгите бяха много далеч и заглавията по гърбовете им не можеха да се прочетат. Затворих очи, после ги отворих. Пред мен беше старата гравюра. Типична розенкройцеровска алегория от седемнадесети век, цялата изпълнена със закодирани послания, адресирани до членовете на Братството. Естествено, представяше Храма на Розенкройцерите — кула с купол, по всички правила на ренесансовата иконография, християнска и еврейска, според която Храмът в Йерусалим е изграден по модела на Омаровата джамия.

Пейзажът около кулата беше несъразмерен и населен с най-невероятни същества, също като онези ребуси, на които се виждат дворец, жаба на преден план, магаре със самар, крал, който получава дар от паж. Тук долу, вляво, един благородник се измъкваше от кладенец, заловен за скрипец, който чрез система от абсурдни макари и провирайки се през кръгъл прозорец, бе закачен за някаква точка вътре в кулата. В центъра, един конник и един пешеходец, вдясно, коленичил поклонник, който се подпира на огромна котва, държейки я като тояга. Вдясно, почти срещу кулата, висока скала, от чийто връх пада човек, изпуснал меча и шапката си, а точно от другата страна, в далечината, се виждаше Арарат с Ноевия ковчег, заседнал на върха. Горе, в двата ъгъла, имаше два облака, осветени в центъра от по една звезда, насочваща към кулата сноп лъчи, около които се рееха две фигури: гол мъж с увита около тялото змия и лебед. Горе, в средата, облак, над който се четеше думата „ориенс“ 49, написана с еврейски букви, и от който се подаваше ръката на Бог, хванала опънат конец, държащ изправена кулата.

Кулата беше на колела, първият етаж имаше квадратна основа, с прозорци, врата и подвижен мост на дясната страна; завършваше с нещо като околовръстна тераса с четири наблюдателници в ъглите, във всяка от които стоеше мъж, въоръжен с щит (с надпис на еврейски) и с палмова клонка в ръка. Всъщност се виждаха само трима, а четвъртият се отгатваше, защото бе скрит зад осмоъгълния купол, над който се издигаше друга, също осмоъгълна куличка, от стените на която се подаваха чифт големи криле. Отгоре се издигаше по-малък купол с квадратна куличка-камбанария, през чиито арки, поддържани от тънки колонки, се виждаше вътрешността с камбаната. И най-сетне идваше ред на последния купол, четиристенен, за който бе прикрепен божественият конец. От двете му страни се четеше думата FAMA 50, а над последния купол се развяваше лента с надпис: Collegium Fraternitatis 51.

Но странностите не свършваха дотук, защото от два други кръгли прозореца на кулата се подаваха вляво, огромна ръка, несъразмерна спрямо другите фигури, държаща меч, която сякаш принадлежеше на крилатото същество, затворено в кулата, и вдясно, един голям тромпет. Отново тромпет…

Направи ми впечатление броят на прозорците в кулата: прекалено много и прекалено симетрични в горната част, а долу, при основата, разположени съвсем случайно. От кулата се виждаха само две страни, но човек можеше да предположи, по силата на симетрията, че на другите две има още една врата и още толкова правоъгълни и кръгли прозорци. Следователно: четири арки на камбанарията, осем прозореца на по-долната част, четири наблюдателници, шест отвора на източната и западната фасада, четиринадесет, на южната и северната. Направих сметката — тридесет и шест отвора.

Тридесет и шест. Повече от десет години това число ме преследваше. Заедно със сто и двадесет. Розенкройцерите. Сто и двадесет, разделено на тридесет и шест, даваше, до седмата цифра — 3,333333. Щеше да е прекалено хубаво, но все пак трябваше да опитам. Опитах. Нищо не излезе.

Дойде ми наум, че ако умножа по две това число, се получава приблизително числото на Звяра — 666 52. Но и това предположение се оказа твърде фантастично.

Изведнъж обаче погледът ми се спря на централния облак, този с божествената ръка. Прекалено ясно личаха еврейските букви, виждах ги дори от стола си. Но Белбо не е могъл да пише еврейски букви на Абулафия. Вгледах се: разбира се, че ги познавах, от дясно на ляво — йод, хе, вав, хе. IAHVEH, името на Бог.

5

Името на Бог… Ами да, разбира се. Спомних си първия разговор между Белбо и Диоталеви в деня, когато инсталираха Абулафия в редакцията.

Диоталеви беше застанал на вратата на своята стая и демонстрираше снизходителност. Снизходителността на Диоталеви винаги беше обидна, но Белбо сякаш я приемаше именно със снизходителност.

— Няма да ти служи. Да не би да искаш да пишеш на компютър ръкописите, които не четеш?

— Ще служи за класифициране, за подреждане на списъци, за опресняване на библиографии, бих могъл да пиша свои, а не чужди текстове.

— Нали се закле, че няма да пишеш нищо?

— Заклех се, че няма да наказвам света с друг ръкопис. Казах, че тъй като съм разбрал, че не мога да бъда герой…

— … ще бъдеш само интелигентен зрител. Е, какво?

— Такова, че и интелигентният зрител, когато се връща от концерт, си тананика втората част. Значи ли това, че има претенции да дирижира в Карнеги Хол…

— Следователно ще правиш експерименти с тананикано писмо, за да откриеш, че не трябва да пишеш.

— Напълно почтен избор.

— Сиреч?

И Диоталеви, и Белбо бяха по произход пиемонтци и често подчертаваха онази способност, която е присъща на изтъкнатите пиемонтци, да изслушват учтиво събеседника си, да го гледат в очите и да казват „сиреч?“ с тон, който изразява уж любезен интерес, но всъщност те кара да се чувствуваш обект на дълбоко пренебрежение. Аз според тях съм бил варварин и тези тънкости винаги ми били убягвали.

— Варварин ли?, протестирах. — Роден съм в Милано, но семейството ми е от Вал д’Аоста 53…

— Глупости, отвръщаха те. — Пиемонтецът си личи веднага по скептицизма.

— Аз съм скептик.

— Не. Ти си само недоверчив, това е друго.

Знаех защо Диоталеви се съмняваше в Абулафия. Беше чувал, че с него може да се сменя редът на буквите, така че един текст да се преобрази в собствената си противоположност и да се получат заплашителни предсказания. Белбо се опитваше да ги обясни.

— Това са игри на комбинации, казваше. — Темурата какво е? Нали така действува и набожният равин, за да стигне до Сияйните двери?

— Приятелю мой, отвръщаше Диоталеви, — ти никога нищо не разбираш. Истина е, че Тората, и то видимата, е само една от възможните пермутации на буквите от Вечната Тора, която Бог е създал и поверил на Адам. И ако в продължение на векове се правят комбинации с буквите на Книгата, може да се стигне до откритието на първоначалната Тора. Но не е важен резултатът. Важен е процесът, усърдието, с което ще въртиш до безкрай молитвената мелничка 54и на писмото, постепенно откривайки истината. Ако тази машина ти каже веднага истината, ти не можеш да я познаеш, защото сърцето ти няма да е било пречистено от безбройните въпроси. При това в една канцелария! Тази Книга трябва да бъде нашепвана в тясна колибка в гетото, където ден след ден човек се научава да се привежда и да движи ръцете си само покрай тялото, където между ръката, която държи Книгата, и ръката, която я разлиства, почти няма празно пространство, където, за да си наплюнчиш пръста, трябва да го вдигнеш вертикално нагоре, както когато дъвчеш късче мац 55и внимаваш да не падне нито трохичка. Словото се поглъща бавно, можеш да го разтопиш и да го съединиш само ако го омекотиш с езика си, и трябва да внимаваш да не си олигавиш кафтана, защото, ако една буквичка се изпари, се скъсва нишката, която ще те свърже с горните сефири. На това именно посвети живота си Авраам Абулафия 56, докато вашият свети Тома Аквински се е напъвал да намери Бог със своите пет пътеки. Неговият „Хохма а-Церуф“ 57е бил едновременно наука за комбинациите на буквите и наука за пречистването на сърцата. Мистичната логика, светът на буквите и на тяхното вихрово движение в безкрайни пермутации е свят на блаженството, науката за комбинациите е музиката на мисълта, но внимавай, трябва да се движиш бавно и предпазливо, защото твоята машина може да те накара да изпаднеш в болезнено бълнуване, а не в екстаз. Много от учениците на Абулафия не са успели да се задържат на този крехък праг, който разделя съзерцанието на имената на Бог от магическата практика, целяща превръщането им в талисман, в оръжие за господство над природата. А не са знаели, както ти и твоята машина не знаете, че всяка буква е свързана с една от частите на тялото и че ако промениш мястото на една съгласна, без да познаваш нейната сила, някой от твоите органи може да се измести, преобрази и ти ще се видиш зверски осакатен, външно доживот, а вътрешно — навеки.

— Прощавай, му бе отвърнал Белбо точно този ден, но ти не ме разубеждаваш, а само ме окуражаваш. Значи всъщност държа в ръцете си и мога да командувам своя персонален Абулафия, както твоите приятели са имали Голем. Така и ще го нарека, Абулафия. За най-близките — Абу. И моят Абулафия ще бъде по-кротък и по-учтив от твоя. По-скромен. Нали въпросът е да се намерят всички комбинации на божието име? Добре, погледни в този наръчник, имам една програмка на „Бейсик“ за комбиниране на всички секвенции от четири букви. Сякаш нарочно е направена за IHVH. Ето я, искаш ли да ти я пусна? — И му бе показал програмата, която за Диоталеви изглеждаше така, както за друг, Кабалата.

— Опитай, напиши I, H, V, H, когато иска „въвеждане“, и пусни програмата. Може би няма да си доволен: възможните комбинации са само двадесет и четири.

— Боже мой! И какво ще правиш с двадесет и четири имена на Всевишния? Мислиш ли, че нашите мъдреци не са направили вече сметката? Моля ти се, прочети „Сефер Йецира“, шестнадесети параграф от четвърта глава. И не са имали калкулатори. — Два Камъка изграждат два Дома. Три Камъка изграждат шест Дома. Четири Камъка изграждат двадесет и четири Дома. Пет Камъка изграждат сто и двадесет Дома. Шест Камъка изграждат седемстотин и двадесет Дома. Седем Камъка изграждат пет хиляди и четиридесет Дома. И върви нататък и мисли за онова, което устата не може да изрече и ухото не може да чуе. Знаеш ли как се нарича днес това? Факториално изчисление. А знаеш ли защо Традицията те предупреждава, че е по-добре да спреш? Защото, ако буквите в името на Бог бяха осем, комбинациите щяха да бъдат четиридесет хиляди, а ако бяха десет, щяха да бъдат десет милиона и шестстотин хиляди. Комбинациите на твоето нещастно име са близо четиридесет милиона и се благодари, че нямаш много имена като американците, иначе щеше да стигнеш повече от четиристотин милиона. Ако буквите в имената на Бог бяха двадесет и седем, защото еврейската азбука няма гласни, а само двадесет и две съгласни плюс пет варианта, възможните му имена щяха да представляват двадесет и деветцифрено число. Но би трябвало да се изчисляват и повторенията, защото не бива да се изключва вероятността името на Бог да е Алеф, повторено двадесет и седем пъти, и тогава факториалът няма да ти стигне и ще трябва да изчисляваш двадесет и седем на двадесет и седма степен. Ще получиш според мен някъде към 444 милиарда милиарда милиарда милиарда възможности или още повече, във всеки случай едно число от тридесет и девет цифри.