Натискайки педала на газта, набра скорост, доста по-висока от разрешената. „През последните две хиляди километра не съм видял пукнато ченге. Тук дори не са чували за радар.“
Помисли за хотел „Русия“ в Москва. От Варшава насам това щеше да бъде първото му спане на прилично място. „Имам нужда от пържола и малко уиски.“ Запита се какво ще прави с плодовете и зеленчуците на задната седалка.
„Избягвайте каквито и да е сексуални връзки.“ — спомни си съвета, получил в посолството в Бон, когато отиде там да вземе визата за Съветския съюз. Досега наистина ги бе избягвал, като се изключеше Варшава. Въпреки това му бяха останали петнадесет чифта чорапогащници и около десетина шишенца гланц за устни. „Ще видим какво се предлага в хотел Русия.“
Фишър продължаваше да следи знаците, за да излезе на главната магистрала. Някаква стрелка я сочеше след шосе с едно-единствено платно, покрито с груб асфалт на дупки. Друга стрелка водеше наляво към стръмен път в малко по-добро състояние. Надписът бе на кирилица, но той успя да разчете думата „Бородино“. Погледна часовника на таблото — стрелките показваха 16,38. Инстинктивно натисна педала и зави по пътя за Бородино — на запад, срещу залязващото слънце.
Не знаеше какво очаква да види при Бородино, но нещо му подсказваше, че това е „шанс, който не бива да се изпуска“. Искаше му се да зърне мястото, където са воювали Наполеон и Кутузов и където петдесет години по-късно е стоял Лев Толстой, обмисляйки своя епос „Война и мир“. Фишър смяташе, че дължи на руснаците поне това, преди да влезе в Москва.
Пътят завиваше плавно и се издигаше постепенно. От двете му страни се извисяваха тополи и на Фишър това му харесваше. Мина бавно през отворената желязна врата на каменната ограда. Пътят се изкачваше върху ниско хълмче и пред него се разкри Бородино — местността, където Grande Armee на Наполеон се е срещнала с руската армия, ръководена от маршал Кутузов. Пътят стигаше до малък паркинг, отвъд който се виждаше бяла сграда, облицована с варовик, с червен керемиден покрив и със свод в неокласически стил. От двете страни на свода имаше редици френски прозорци. Отстрани на входа стояха два стари топа, а дулата им стърчаха напред. От пътеводителя на Интурист Фишър знаеше, че това е музеят на Бородино. Той затършува из касетите си и измъкна Увертюра 1812 на Чайковски. Пъхна касетата, усили звука и слезе от колата, оставяйки вратата след себе си отворена. Музиката се разнесе над притихналото някогашно бойно поле и ято диви гъски излетяха във въздуха.
Фишър се изкачи по стълбите на музея, натисна бравата на вратата, но тя бе заключена. „Характерно за тях.“ Обърна се и впери поглед в поляните и хълмчетата, покрити с трева, където в един септемврийски ден на 1812 година са се срещнали в бой четвърт милион френски и руски войници: французите — решени да завземат Москва, а руснаците — да я защитят. Според пътеводителя в продължение на петнайсет часа двете страни стреляли една срещу друга. Вечерта руснаците се оттеглили към Москва, а французите завзели полето при Бородино и малкото селце със същото име. Сто хиляди души били убити и ранени.
В далечината Фишър забеляза монумента в чест на френските войници и офицери, участвали в битката през 1812-а, а малко по-нататък се виждаше по-нов паметник в чест на руските защитници, които се опитали на същото това място да спрат германците през 1941-а. Фишър забеляза, че няма паметник, посветен на германците.
Както бе вперил поглед в някогашните бойни полета — сега затихнали в необичайно спокойствие, което някак си навяваше мисли за смърт в есенния здрач, Грег Фишър неочаквано почти физически усети хода на историята и трагедията на разигралите се тук събития. Студеният източен вятър довя малки брезови листенца върху гранитните стъпала, на които бе застанал, а оръдието в увертюрата на Чайковски гърмеше сред тихата природа. „Русия — каза тихо той на себе си. — Родина — отечество. Кървяща Русия. Но ти си накарала всички тях също да кървят. Дала си им смърт, изразяваща се със седемцифрено число.“
Фишър бавно се върна при колата. Бе застудяло и през тялото му преминаха тръпки. Затвори вратата и намали касетофона, докато караше бавно по алеите край обелиска от черен гранит, издигнат в чест на Кутузов; покрай общата гробница на съветските защитници, паднали в бой през 1941 година; покрай монумента, посветен на Grande Armee през 1812 година, и още десетина по-малки плочи в памет на руските войски както от 1812, така и от 1941 година. Сред падащия сумрак му се стори, че до него долитат приглушените тътнежи на битка и виковете на сражаващи се войници. Несправедлив съм към тях, реши той. Много са изстрадали — Западът неведнъж ги е притискал.
Времето бе минало неусетно и вече се бе стъмнило. Опита се да се върне по същия път, по който бе дошъл, но скоро откри, че се е загубил.
Навлезе в гора от извисени борове. Неохотно продължи по тясното павирано шосе, оглеждайки се да намери достатъчно широко място, за да обърне. Включи фаровете, но не видя нищо друго, освен стени от тъмнозелени борове, издигащи се от двете му страни. „О, Господи!“
Изведнъж лъчите осветиха голяма дървена табела върху едно дърво и Фишър спря колата. Взря се през предното стъкло в буквите на кирилица и успя да разчете познатата му вече дума „СТОП“. Останалите думи му бяха непонятни, с изключение на още едни познати букви — „СССР“. „Държавна собственост. Но кое не е държавна собственост тук? Къде ли ще ме отведе този път?“ — запита се на глас той. Стори му се, че гласът му потрепери, затова си каза по-уверено: „Не ми трябват главоболия.“
Както седеше и се чудеше какво да прави, забеляза сред дърветата малко празно пространство. То се намираше отвъд табелата и на него не му се искаше да я отминава с колата, затова измъкна фенерче изпод седалката си и слезе. Извървя пеш десетина метра до оголеното място. Оказа се, че това е площадка, покрита с чакъл, която имаше форма на квадрат с размери не повече от пет на пет метра и която очевидно се използваше за обръщане на коли — приспособление, което дава възможност на невнимателния шофьор да се подчини на надписа върху табелата. „Руска съобразителност.“ Той ритна натрошения камък и реши да се възползва от нея, за да обърне. Тръгна обратно към колата и замръзна на място.
Въпреки бръмченето на двигателя чу шумолене на клонки. Остана неподвижен и едва дишаше, затаил дъх, долавяйки уханието на смола. Въздухът бе студен и влажен и той потръпна в шубата си. Отново го чу — шумолене на борови клонки, този път по-наблизо. „Сигурно фаровете са привлекли някой дивеч, помисли той. Така ще е.“ Пристъпи към понтиака. Някъде в далечината чу да лае куче — лаят не беше като по приятел, реши той.
Светлината на фаровете го заслепяваше и той засенчи с ръка очите си, докато изминаваше десетте метра обратно до колата с бавни, широки стъпки; едно, две, три, четири, пет.
— Руска съобразителност — каза някакъв глас само на няколко стъпки от дясната му страна.
Фишър усети, че краката му се подкосяват.
2.
Лиза Роудс видя, че е пет часът, и си наля един бърбън в пластмасова чашка от кока-кола. Отиде до прозореца на кабинета си, който се намираше в Отдела за връзки с пресата към американското посолство. Прозорците на седмия етаж гледаха на запад към Москва река. Отвъд реката се издигаше хотел „Украйна“ — сграда на двайсет и девет етажа в претенциозен сталински стил, която имаше изглед към крайбрежната улица „Тарас Шевченко“.
Районът наоколо, един от най-бедните квартали в Москва през ХХ век, след масовото събаряне и последвалото усилено строителство под ръководството на съветската власт бе превърнат в доста по-чисто, но от друга страна — доста по-безинтересно място. През двете години на пребиваването си в Москва тя видя да се събарят не само дървени постройки, но и чудесни каменни жилищни кооперации и църкви. Правителството сякаш не се консултираше с никого по тези въпроси. Според нея някъде съществуваше специален план за цялостна промяна на облика на Москва, но никой никога не бе вземал предвид мнението на гражданите, живеещи в града. „Да им имам гадния обществен договор!“ — каза си тя на глас.
По-надолу над реката се виждаше мостът „Калинин“, свързващ проспект „Кутузов“, който отиваше на запад покрай хотел „Украйна“ и продължаваше нататък, до магистралата Минск — Москва. Тя проследи пътя с очи, докато го изгуби от погледа си на фона на бледото залязващо слънце. Русия… Огромна и негостоприемна шир, подходяща по-скоро за първобитни конници и пастири, отколкото за тази мощна европейска империя и нейните градове. „Без съмнение, помисли тя, това е най-закостенялата и тромава империя, която някога е съществувала; една цивилизация, чиито корени като че ли безвъзвратно са изчезнали в тънката земна почва като корените на крехката бяла бреза.“
Вътрешният телефон иззвъня. Лиза се дръпна от прозореца и вдигна слушалката.
— Роудс на телефона.
— Здравей — обади се мъжки глас. — Днес е първият ден от Ханука*.
[* Еврейски празник. — Б.пр.]
— Така ли?
— Поканен съм от религиозни дисиденти на тържество в Садовники. Може да ти хареса.
— Довечера съм дежурна.
— Ще уредя да те сменят.
— Не… не. Благодаря ти, Сет.
— Наистина ли всичко свърши?
— Да, струва ми се.
— Не искаш ли да направиш няколко снимки там?
— Трябва да приключа една статия за пресата.
— Е, поне няма да си навлечеш никакви неприятности довечера. Лека нощ.
Тя не можа да разбере дали Сет Алеви имаше предвид тях двамата или тържеството.
— Лека нощ.
Тя затвори телефона, събу се и вдигна краката си върху бюрото. Закрепи чашката с бърбъна на коленете си, запали цигара и започна да оглежда тавана, облицован със звукоизолационни плочки. Новото американско посолство бе разположено върху площ от 10 акра мочурлива земя, почти по средата между Москва река и старото посолство на улица „Чайковски“. Намираше се в тази сграда вече повече от десет години. Построено бе от западногерманска фирма, подписала договор с американски концерн от Ню Йорк. Ако това подценяване на социалистическия труд и качество на строителството бе обидило съветското правителство, то поне устно никога не го бе признавало. Затова пък руснаците се наслаждаваха да провокират дребни затруднения и да забавят неимоверно дълго изпълнението на проекта с разни бюрократични изисквания. Това бе една от причините строежът да отнеме почти пет пъти по-дълго време от необходимото. А другата причина бе, че във всеки панел, доставен на строителната площадка от руснаците, имаше инсталирано подслушвателно устройство. След избухналия скандал с подслушвателите се развихриха скандали, касаещи сексуалното поведение на някои американски служители от охраната. Последва размяна на обвинения и контраобвинения между Москва и Вашингтон. Американската дипломатическа мисия в Москва бе атакувана по всевъзможни начини и повече от година цялата тая бъркотия заемаше непрекъснато първите страници на пресата в Щатите. А портретът на държавния секретар, който махаше усмихнат от една открита лимузина, бе разлепен доста неуместно по улица „Чайковски“.
Според източниците на Сет Алеви, руснаците добре се бяха посмели на всички тия истории. А самите американски дипломати в Москва се чувстваха като глупаци и за известно време отбягваха контактите с други посолства.
Най-накрая нещата в новото посолство дойдоха на мястото си благодарение на малко позакъснялата изобретателност на янките и на доста голямото количество долари на същите тези янки. Но Лиза Роудс знаеше, че у служителите на американското посолство се наслои горчива обида, която им влияеше при вземането на решения. Всъщност, мислеше си тя, каквито и отношения на добра воля да бяха съществували между американците от посолството и техните съветски домакини, те постепенно се промениха и се стигна до една почти неприкрита враждебност. Държавният департамент сериозно обмисляше да подмени целия личен състав на посолството от двестатина способни и опитни мъже и жени с нови дипломати — не толкова сърдити като сегашните. Тя искрено се надяваше това да не стане. Искаше й се да продължи да работи тук.
Лиза Роудс разклати леда в питието си. Затвори очи и издуха дима от цигарата към тавана.
Мислеше за Сет Алеви. Връзката й с главния шеф на ЦРУ в Москва не се беше отразила на кариерата й. Той можеше да задейства връзките си и да я оставят в Москва дори ако департаментът вземеше решение да я отзове. А освен това го обичаше. Или поне преди го обичаше. Не бе много сигурна. Но да бъде обвързана с него, означаваше да бъде обвързана с неговия свят, а на нея това никак не й харесваше. Не си представяше такова бъдеще нито за кариерата си, нито за живота си въобще. При това беше и опасно. Самото й пребиваване в Москва бе достатъчно опасно само по себе си.
3.
Грегъри Фишър определи местонахождението си спрямо обелиска на Кутузов, който блестеше на лунната светлина. Намери алеята, опасана от монументите в памет на руските войски, после забеляза и белия музей. След минута вече караше към желязната врата по пътя, обграден с тополи.
Когато стигна до нея, установи, че е затворена. „О, Господи!…“ Натисна здраво педала, понтиакът се блъсна във вратата и тя се отвори със силен метален трясък, който го извади от състоянието му на транс. „Да се махам от това проклето място!“
Фишър натискаше силно газта, вземайки последователно няколко остри завоя. След малко видя стария път за Москва. Рязко зави наляво по него и гумите изсвистяха. Той включи фаровете и видя табелата, която бе пропуснал на идване. След остър десен завой тръгна по коларския път, който водеше обратно към главната, магистрала Минск — Москва. „Трябваше да тръгна по тоя път на идване! За какво ми беше да разглеждам Бородино!? Нямаше никакъв смисъл. Гледал съм «Война и мир»… И книгата съм чел… Това ми бе достатъчно.“
Гърдите му се тресяха, докато понтиакът подскачаше по разбитата пътна настилка. В далечината сред равните ожънати ниви виждаше светлини от селскостопански постройки. Измъчваше го чувството, че в съвсем неподходящо време се намира на съвсем неподходящо място. А и съзнаваше, че скоро няма да стигне там, където трябваше да бъде — в стаята си в хотел „Русия“; и още повече, докато отиде там, където му се искаше да бъде — в Кънектикът. „Знаех си.“ Удари силно с ръка волана. „Знаех си, че тая шибана страна ще ми създаде неприятности!“
Всъщност, откакто премина границата, той се чувстваше доста напрегнат. Сега в главата му просветваше ярко неонов надпис:
„КОШМАР! КОШМАР!“
Правият коларски път сякаш нямаше край. Най-сетне фаровете осветиха редица от електрически стълбове и след няколко минути колата излезе на магистралата. „Окей… ето ме там, откъдето тръгнах.“ Той се насочи на изток към Москва.
Не виждаше никакви светлини нито срещу себе си, нито в огледалото отзад, но не трябваше все пак да се поддава на изкушението да натиска по-силно педала. Знаеше, че му предстоеше да премине през няколко градчета и села и ако налетеше на полиция, щяха да го спрат и разпитват.
Грег Фишър скалъпи за нея няколко версии, но колкото и правдоподобни да му се струваха, бе сигурен, че полицаите — и тук, както и в Кънектикът — не вярват на това, което им се казва.
Забеляза, че нощта е черна и непрогледна. Нямаше никакви признаци за човешко присъствие сред безкрайната и просторна легендарна руска шир. Имаше усещането, че се движи през празно пространство. Твърде скоро липсата на всякакви възприятия започна да го изнервя. Опита се да си внуши, че не е реалност това, което току-що му се бе случило. Но когато стигна в Акулово, в главата му нямаше нищо друго, освен голата истина. „Мили Боже… Какво да правя?“
За да избяга от мислите си, пъхна касета в касетофона и направи опит да се потопи в музиката на Джанис Джоплин. С дълбокия си дрезгав глас, който за миг го завладя, тя пееше „Боби Макгий“. Запита се как ли е изглеждала.
Когато вниманието му отново се върна към пътя, той забеляза странна, злокобна блещукаща светлина, спряла сякаш на хоризонта. За миг се вторачи в нея, объркан и притеснен. След това погледна часовника си, после спидометъра, и пак мигащата светлина. „Москва!“