Тя провери дали касетофонът е включен на запис.
— Тогава не е много подходящо да говорите по телефона.
— Зная. Но нямам друг избор. Трябва да ви кажа за това веднага, преди да са ме хванали.
— Кой ще ви хване?
— Знаете кой.
— Добре… — Тя се замисли за малко. Това би могло да бъде клопка или пък шега, но интуицията й подсказваше, че не става въпрос нито за едното, нито за другото. — Как се казвате, господине?
— Не може ли да ме свържете със съветник?
— Знаете ли с какво се занимава този съветник?
— Не… но ми казаха да разговарям само с него.
— Кой ви каза?
— Телефонът ви подслушва ли се?
— Сигурно да.
— О, Господи! Можете ли да изпратите някой да ме прибере? Имам нужда от помощ.
— Къде се намирате?
— А възможно ли е аз да дойда при вас? Мога ли да вляза в посолството?
На Лиза Роудс и се стори, че сега той звучеше още по-объркан и навярно малко пиян.
— Чуйте ме — каза тя леко заповеднически, — кажете ми за какво става въпрос и ако намеря за необходимо, ще ви свържа с някой защитник на гражданските права. Става ли?
— Да… да, окей.
Тя извади от едно чекмедже ръководството с указания за дежурния и го запрелиства, докато говореше:
— Американски гражданин ли сте?
— Да, аз…
— Как се казвате?
Последва пауза, после гласът отговори:
— Фишър. Грегъри Фишър.
— Къде се намирате?
— В хотел „Русия“.
— Регистриран ли сте там?
— Да.
— Взеха ли ви паспорта, когато се регистрирахте?
— Да.
— Ами тогава не можете да влезете в посолството — милиционерите, съветските милиционери, ще ви спрат на входа.
— О!
— В коя стая сте?
— Седемстотин четирийсет и пет. Но не се обаждам от стаята си.
— А откъде?
— От една телефонна кабина във фоайето.
— По каква работа сте в СССР?
— В СССР?
— В Съветския съюз.
— О… не съм по работа…
— Турист ли сте?
— Да.
— Кога пристигнахте в страната, господин Фишър?
— Миналата седмица.
— С каква група сте?
— Група ли? Не съм с група. Дойдох с кола.
— Дошли сте с кола до Москва?
— Да, със собствената си кола. Точно на това се дължи част от проклетия проблем.
— Какво се случи?
— Колата, Понтиак Транс Ам.
— Да, добре. Кажете ми накратко защо ви е нужна помощ и защо искате да разговаряте със съветник по защита на гражданските права.
Тя чу нещо като въздишка в слушалката, после той каза тихо:
— В случай, че не дойдете да ме вземете оттук навреме, ще ви кажа всичко, което мога, преди да са ме пипнали.
Лиза Роудс помисли, че Грегъри Фишър преценява правилно обстоятелствата.
— Тогава говорете по-бързо — каза тя.
— Окей. Бях в Бородино в около пет часа днес следобед — отидох да разгледам бойното поле там. Изгубих се в гората…
— Полицията спря ли ви?
— Не. Т.е. да, но тук, в Москва.
— Защо?
— Защото съм шофирал през провинцията по тъмно.
Тя помисли, че това сигурно не е най-същественото от неговия разказ. Нарушение на пътния лист бе едно нещо. Настояването за разговор със съветник защитник — служител, който малко или много е офицер от разузнаването, шпионин, така да се каже — беше съвсем друго.
— Продължавайте, господин Фишър.
— На пътя, северно от Бородино мисля, че беше, срещнах един човек — американец…
— Американец?
— Да. Той каза, че е пилот от американските въздушни сили…
— И беше на пътя северно от Бородино? През нощта? Сам? С кола?
— Сам. Без кола — пеш. Беше ранен. Чуйте ме, не зная колко време ми остава…
— Продължавайте.
— Името му е майор Джак Додсън.
— Додсън — Лиза се замисли, това име й бе непознато.
— Додсън каза, че се води безследно изчезнал. Бил военнопленник, свален във Виетнам…
— Какво? — тя се изправи в стола си като струна. — Това ли ви каза?
— Да. Каза ми още, че е пленник тук — в Русия, повече от двайсет години. В някакво място, което той нарече „Школата за магии на госпожа Иванова“. Близо е до Бородино. Той избягал. Дадох му пари и географски карти. Не искаше да се качи в колата ми. Тръгна през гората за Москва. За посолството. Има и други американци — пленници, които…
— Спрете. Не затваряйте — тя натисна бутона за изчакване. В указателя на дежурния намери бързо телефонния номер на апартамента на военното аташе — полковник Сам Холис, с когото се познаваше слабо. Позвъни му, но никой не отговори. „По дяволите! И Сет е на онова проклето празненство.“ Реши да приготви подробен доклад за Холис, но вместо това звънна в кабинета му, който беше два етажа по-горе. Някой вдигна телефона веднага след първото позвъняване и тя чу мъжки глас:
— Холис на телефона.
Опитвайки се да овладее вълнението си, тя каза:
— Полковник Холис, обажда се Лиза Роудс от дежурния кабинет.
— Да, кажете.
— От хотел „Русия“ ми се обади някакъв американски гражданин. Звучи доста притеснен. Каза, че иска да разговаря със съветник по защитата на гражданските права, за предпочитане е да е аташе на въздушните сили.
— Защо?
— Ще ви пусна да чуете записа.
— Да, ако обичате.
Лиза Роудс включи касетофона към линията на Холис.
— Свържете ме с него — каза Холис, когато записът свърши.
Тя включи телефона към другия и освободи бутона за изчакване.
— Господин Фишър? Чувате ли ме? Отговор не последва.
— Господин Фишър?
— Да… Един мъж стои до…
— Свързах ви с човека, с когото искате да разговаряте. Чу се гласът на Холис.
— Господин Фишър, казвате, че се обаждате от фоайето на хотел „Русия“.
— Да, аз съм…
— Във фоайето има ли много хора?
— Не. Защо?
— Кой стои до телефонната кабина?
— Някакъв мъж. Чуйте ме, да се опитам ли да дойда в посолството?
— Не, господине. Стойте там. Не напускайте хотела. Не се качвайте повече в стаята си. На последния етаж в хотела има ресторант. Отидете там и се запознайте с някои западни граждани, по възможност — англоговорещи, и стойте при тях, докато дойда. Разбрахте ли?
— Да… да.
— Как сте облечен?
— Със сини дънки… с черна шуба…
— Добре, момчето ми. Бързо вървете в ресторанта. Ако някой се опита да ви спре, ритайте, викайте, крещете, бийте се. Разбрахте ли ме?
— Да… да, аз… — Гласът на Фишър стана напрегнат. — О… Господи!… Побързайте!
— След 10 минути съм там, Грег — каза Холис успокояващо. — Тръгвайте за ресторанта. Лиза чу, че телефонът щракна, когато Фишър остави слушалката.
— Госпожице Роудс, нужна ми е кола.
— Вече поръчах, полковник. С шофьор.
— Ще докарам господин Фишър тук. Поръчайте да приготвят една стая за гости в резиденцията и предупредете хората от охраната.
— Да, господине.
— Останете в дежурната.
— Разбира се.
Последва тишина, после Холис каза:
— Добре се справихте, госпожице Роудс.
Той затвори, преди тя да успее да отговори. Лиза остави телефонната слушалка. „Вие също, полковник Холис.“
5.
Полковник Сам Холис — военно аташе на Америка в Съветския съюз, излезе от кабинета си и взе асансьора надолу към приземния етаж на сградата на посолството. Отиде в дежурния кабинет отстрани на празното фоайе и отвори вратата.
Лиза Роудс се обърна към него.
— Да?
— Холис.
— О… — Тя се изправи. — Не ви познах в цивилни дрехи.
— Срещали ли сме се?
— Няколко пъти.
Тя го огледа набързо. Бе облечен с кожено яке, дънки и кожени ботуши. Наближаваше петдесетте, беше висок и строен. Стори й се доста симпатичен, въпреки че в него имаше нещо строго. Беше с бледосини очи и русолява коса, малко дълга за военен. Спомни си, че той имаше служебни връзки със Сет.
— Не искам да говорите за това с когото и да било — каза Холис.
— Зная.
— Добре. Въпреки това има един човек… Познавате ли Сет Алеви? Съветник по политическите въпроси.
— Да.
— Господин Алеви е на някакво тържество в града…
— Зная.
— Откъде знаете?
— Покани ме да го придружа.
— Ясно. Следователно знаете как да се свържете с него.
— Да, чрез хората му тук.
— Точно така. Моля ви, направете го.
Тя се поколеба, преди да отговори:
— Вече казах на хората му да го извикат да дойде.
Холис впери очи в нея. И тя се вторачи в него.
— Зная, че се занимава с подобни случаи.
Холис тръгна към вратата, после се върна.
— А вие занимавате ли се с подобни случаи?
— О, не. Аз работя в информационния център. Аз и Сет сме просто приятели.
Спогледаха се за момент. Холис реши, че тя е към трийсетте. Имаше няколко лунички и беше с червеникавокестенява коса. Не беше от онзи тип жени, които веднага забравяш, че си срещнал, и в действителност той съвсем не бе забравил случайните им срещи в посолството. Освен това знаеше, че тя и Алеви доскоро бяха гаджета.
— Ще се видим по-късно — каза той и излезе.
Лиза го проследи с очи, докато мъжът бързо пресече през фоайето към изхода. „Силен, тих тип. Тихият Сам.“
Сам Холис излезе във влажната мъглива нощ. Вдигна ципа на якето си и се запъти към един син форд, който го чакаше в предния двор със запален двигател. Седна на седалката до шофьора.
— Здрасти, Бил.
Шофьорът, служител от охраната, на име Бил Бренън, подкара колата бързо през двора, заобиколи кръглото пространство с осветеното национално знаме и се насочи към вратата.
— Къде отиваме, полковник?
— Хотел „Русия“. — Холис погледна Бренън. Той беше около петдесет и пет годишен, едър, леко плешив, а носът му очевидно някога е бил чупен. На Холис все му се струваше, че и Бренън би желал да счупи нечий нос.
— Носиш ли си патлака? — попита Холис.
— Ъ-хъ. А ти?
— Не. Нямах време да го взема.
— Ще ти дам назаем моя, ако обещаеш да убиеш някой комуняга.
— Дадено.
Вратата се отвори и колата мина край дежурните, после покрай съветската милиционерска будка на тротоара. Бренън караше бавно, за да не привлече вниманието на ония от КГБ, дето ги следяха от сградите наоколо.
— Натисни газта!… Те знаят къде отиваме — каза Холис.
— Разбрано — Бренън вдигна скоростта нагоре по тъмната тиха уличка и зави надясно по широката и добре осветена „Чайковски“. Нямаше много движение и Бренън се справяше отлично.
— Да се подчиня ли, ако ни спре полиция?
— Не, прегази ги — отговори Холис и добави: — Не тръгвай по прекия път по Калинински проспект.
— Ясно.
Фордът набираше все по-голяма скорост във външното платно, задминаваше автобуси и трамваи и бързо профуча покрай кръстовището при Калинински проспект. Бренън лапна една дъвка, започна да дъвче и да прави балони.
— Искаш ли?
— Не, благодаря. Ще се ориентираш ли при хотел „Русия“?
— Познавам движението наоколо, знам къде е паркингът и всичко останало. Вътре не съм влизал.
— Добре.
Бренън познаваше улиците на Москва дори по-добре от московски таксиметров шофьор, но според Холис той пет пари не даваше за нея. Движеше се непрекъснато по улиците й и в същото време твърдеше, че никога не е виждал Червения площад, защото движението по него е забранено.
— Ще има ли бъркотия? — попита Бренън между балоните си.
— Навярно да. В „Русия“ има някакъв американски гражданин.
— Комитетът как е разбрал, че отиваме там?
— Ами хлапакът — американският гражданин — се обади в посолството и каза, че е в опасност.
— О-хо!
Холис се замисли върху обаждането на Фишър. Той предположи, че пътната полиция наистина е спряла момчето само заради това, че е нарушило графика в пътния си лист. Но Фишър вече е бил обзет от параноя заради случката при Бородино. Ако бе запазил спокойствие, щеше да успее да дойде в посолството и да разкаже всичко. Вместо това — телефонното обаждане за две копейки може би вече му струваше свободата и дори живота.
И все пак, помисли Холис, бе постъпил смело. Глупаво, но смело. Холис щеше да му го признае, без да го кара да се чувства неудобно. Как да измъкне Фишър от страната бе проблем, за който щеше да мисли след това.
— В какво се е забъркал?
— Нарушил е пътния си лист.
— Много въпроси ли задавам?
— Все още не.
— Окей. Значи фуча като смахнат по улиците на Москва с едно военно аташе в колата си, за да спасявам някакъв си хлапак, който отишъл в шибаната зоологическа градина, вместо да отиде до шибания паркинг или пък каквото и да е там?
— Вече задаваш прекалено много въпроси.
— Ясно.
Известно време и двамата мълчаха. Пукането на балоните започваше да лази по нервите на Холис. Мислеше за телефонното обаждане. Кой е майор Джак Додсън? Какво, за Бога, е правил един военнопленник в гората край Бородино? Само Грегъри Фишър можеше да отговори на тия въпроси.
— Току-що задминах една паркирана кола с ченге вътре — каза Бренън. Холис се обърна назад.
— Той е в почивка.
— Точно така.
Холис погледна скоростомера и установи, че се движат със сто и тридесет километра в час. Улица „Чайковски“ смени името си няколко пъти, докато извиваше на юг и на изток, и се сля с тъй наречената Втора изходна пътна артерия. Пресякоха Москва река по Кримския мост, заобиколиха отдясно парка „Горки“ и продължиха на изток нагоре по широкото шосе с шест платна. Холис погледна часовника си. Бяха изминали дванайсет минути, откакто напуснаха посолството.
— Виждаш ли го? — попита Бренън. Холис надникна през задното стъкло.
— Не още.
— Добре.
Неочаквано Бренън зави рязко наляво и гумите на колата изсвириха. Те префучаха през площад „Добринин“, после по улица „Ординка“, право на север към центъра на Москва и хотел „Русия“. Холис знаеше, че този маршрут ще им отнеме няколко минути повече, но така нямаше да се натъкнат на хората на КГБ, които щяха да се опитат да пресекат пътя им, заобикаляйки дежурните милиционери около Кремъл.
— Ако ме пипнат за превишена скорост, ще ме изритат от страната — каза Бренън.
— Това притеснява ли те?
— Не… Но си нося колта — четиридесет и пет калибъра. Това може да усложни нещата. Дипломатическият ми имунитет не е много стабилен.
— Ако ни заковат, ще взема пистолета и ще опера пешкира.
— А-а… няма нужда. И без друго вече ми дойде до гуша от тая гадна страна.
— Карай.
Бренън натисна педала по-силно нагоре по улица „Ординка“. Пъхна още дъвка в устата си и балоните станаха по-големи.
Холис повдигна левия крачол на дънките си, пъхна ръка в ботуша и измъкна сив нож с щемпела на военновъздушните сили. Пъхна ножа в колана под якето. Бренън го погледна с крайчеца на окото, но нищо не каза.
Холис вече виждаше Москворецкия мост на около половин километър пред тях, а отвъд него хотел „Русия“ ставаше все по-голям с всяка измината секунда. Няколкото коли по пътя сякаш бяха спрели на място. Зад тях се чу продължително свирене на клаксон. Холис погледна през задния прозорец.
— Ченгетата.
— Чувам. Каква е колата?
— Лада.
— Скапана таратайка. Мощността й е почти колкото на електрическа самобръсначка.
— Каквато и да е, но са по петите ни.
— Няма да е задълго.
Фордът полетя напред и Холис видя, че ладата изостана. Полицейската кола нямаше сирена, нито буркан на покрива и клаксонът утихна, въпреки че Холис знаеше, че продължава да свири, защото фаровете на ладата присветваха всеки път, когато шофьорът натиснеше клаксона.
Бренън профуча през моста със сто и петдесет километра в час и пред очите на Холис се мярнаха някакви размазани пешеходци, които бяха спрели на тротоара на моста и се бяха ококорили. Фордът слезе от моста, като подскочи във въздуха, после отцепи по крайбрежното шосе и профуча диагонално край наблюдателната кула на ъгъла на Кремъл. Когато приближиха до входната алея на хотел „Русия“, Бренън попита:
— От източната страна ли?
— Да. Ти продължавай. Връщай се обратно в посолството. — Бренън измъкна колта от кобура през рамото си.