— Разбирам.
— Добре. Благодаря ви, мадам.
Тя се усмихна съвсем леко.
— Момчето взе две копейки от мен… Стори ми се симпатичен… а сега… сега той е… мъртъв?
Холис не отговори.
— В кои времена живеем?… — поклати глава тя и си тръгна.
Холис допи уискито и излезе в коридора. Отиде в южното крило на хотела и взе асансьора надолу към кино „Заря“, където филмът тъкмо бе свършил. Смеси се с тълпата и излезе през изхода към Москва река. Вървеше след група хора, които слязоха по стълбите към един подлез под крайбрежната улица.
Холис премина дългия облицован тунел, заслушан в отекващите наоколо стъпки. Няколко руснаци го поглеждаха с любопитство. Спомни си случка отпреди две години, когато дойде за пръв път в Русия. Веднъж му се наложи да мине през този подлез нощем и с голямо учудване установи, че на земята нямаше никакво боклуче, а по стените липсваха драсканици. Нещо повече — московчани се движеха без сянка от страх. Той все още бе впечатлен от този факт, но двете години престой тук разшириха доста представите му. Улиците и подлезите наистина бяха безупречно чисти, за разлика от всичко останало. Хората не се страхуваха от улична престъпност, но не защото такава не съществуваше, а защото за нея не се съобщаваше никъде. Това бе общество, което просперираше благодарение на добрите новини, повечето от които бяха измислени.
Въпреки това наблюденията на средния гражданин му казваха едно, а правителството — съвсем друго. Можеше да се предположи, че съветските мъже и жени си бяха създали собствена измамна представа за околната действителност, трепейки се цял живот, без да вярват нито на възприятията си, нито на вестниците, нито в себе си, нито на ръководителите си, нито на Бога, нито на приятелите си. Това бе нация на илюзиите, измамата и заговорничеството; едно село от времето на Потьомкин, само че в национален мащаб; място, където хората могат да изчезват безследно, а заедно с тях — и всяко най-малко доказателство за съществуването им. „Опитах се, Фишър. Опитах се.“
Холис стигна до края на тунела. Изкачи се по стълбите и излезе на пешеходната ивица на Москворецкия мост, по който преди близо час бяха минали с Бренън. Измина около двайсетина метра и спря. Над Москва река под него се носеше мъгла и рубиненочервените звезди на кремълските кули проблясваха призрачно през мъглата. Навярно валеше ситен дъждец, но Холис не можеше никога да различи московската мъгла от ръменето.
Той вдигна яката на коженото си яке. Бе установил, че Москва нощем не прилича на никой друг град, в който бе живял преди. Човек можеше да си се разхожда по улиците и площадите й чак до зори, както е правил неведнъж, и изобщо да не му се случи никакво приключение — ни хубаво, ни лошо. Нямаше барове, нямаше дискотеки, нямаше проститутки, нямаше минувачи, нямаше нощен живот. Нямаше денонощни магазини, нито среднощни кина, нямаше вечерна служба, нито пък каквото и да е друго вечерно събитие. Към десет вечерта по-голямата част от града вече затихваше, към единайсет всичко беше затворено, а към дванайсет изчезваха и последните таксита. Градският транспорт преустановяваше работа в един през нощта и след този час ти вече си съвсем сам, т.е. загазил си го, така да се каже.
Все пак имаше някои московчани, които оставаха по улиците до последния момент. И точно един от тях — младеж на около осемнайсет, сега идваше срещу Холис. Носеше найлонова торбичка „Адидас“ и бе облечен с евтино три четвърти палто от изкуствена кожа. Беше с американски дънки, но със съветски обувки. Той го заговори на добър английски и бе изключително любезен:
— Извинете, господине, имате ли цигари?
— Не, а ти?
— Да. — Момчето подаде едно „Марлборо“ на Холис, даде му и огънче и сам запали една. Младежът се оглеждаше насам-натам. Холис забеляза, че няколко други черноборсаджии ги наблюдаваха.
— Казвам се Миша. Приятно ми е да се запознаем — представи се той.
Известно време пушиха заедно. Холис хвърли угарката през моста. Очите на Миша проследиха изхвърлената цигара, после той се обърна към Холис:
— Виждате ли оня край на площада? — Миша посочи южната страна на Червения площад, ограден от Кремълската стена, гърба на „Василий Блажени“, хотел „Русия“ и Москва река.
— Там се приземи немецът Матиаш Ръст. Бях тук същия ден. Каква гледка бе само!
Холис кимна. Мястото, където кацна Ръст, се бе превърнало в част от неофициалната екскурзионна разходка по Червения площад. Средностатистическият московчанин, доста циничен по природа, бе очарован от полета на този млад човек. Съветският съд му даде четири години. Като военно аташе Холис доста се обезпокои от последиците на този полет, когато някои от приказливите му колеги от съветските военновъздушни сили и от Министерството на въздушната отбрана бяха уволнени. Но като пилот Холис се възхищаваше от дързостта на младия летец. Щеше му се самият той някой ден да направи нещо също толкова налудничаво.
— Той прелетя заради мира — каза Миша.
— Рудолф Хес също.
Миша сви рамене.
— Никаква политика. Никаква икономика. Имате ли нещо за продаване?
— Може би да. А ти какво предлагаш, Миша?
— Имам неразбит черен хайвер. Триста грама. Отлично качество. В „Берьозка“ е по шейсет долара. Но аз ще ви го дам за един стек американски цигари.
— Нямам цигари у себе си.
Миша отново се огледа, сетне каза:
— Ами тогава четирийсет долара.
— Противозаконно е да търгуваме с валута.
Миша се отдръпна назад.
— Моля?
Холис стисна ръката му.
— Цялата вечер ли си тук на моста?
— От няколко часа…
— Видя ли една американска кола да минава крайбрежното шосе преди около два часа?
Миша дръпна от цигарата си.
— Може би. Защо?
— Не е твоя работа. — Холис притисна Миша до перилата на моста. — Какво предпочиташ — да изкараш четирийсет долара или да поплуваш в реката?
— Аз лично не съм видял колата. Но един приятел я е видял. Минала по крайбрежното шосе преди около два часа.
— Каква марка била?
— Според него — Понтиак Транс Ам. Имала спойлер отзад. Цвят — тъмен.
— Как е познал приятелят ти, че е била Транс Ам?
— От списанията. Нали знаете. Плащам по три долара или по петнайсет рубли за „Коли и автомобилисти“. Същото и за „Писти и…“
— Дали приятелят ти е видял накъде е отишла?
— В хотел „Русия“. — Миша добави: — После се случило нещо много странно. Те бързо отишли в „Русия“, за да разгледат колата и да поговорят с шофьора. От моста забелязали, че е младо момче, навярно американец. Но когато стигнали до крилото на Интурист, видели, че колата излязла откъм хотела и поела по улица „Разин“ с двама по-възрастни мъже в нея.
— Двама руснаци ли?
— Двама руснаци — Миша се поколеба: — От ония, с каменните лица. Разбирате ли какво искам да кажа.
— Да. Не видяхте ли и още нещо необичайно тази вечер?
— Да, видяхме. Преди около час. Аз и всички останали на моста видяхме как един син форд Феърлейн профуча по моста. Едно ченге го следваше, но копелето нямаше никакви шансове. Тия фордове могат да се движат като по състезателна писта. Имат ги в американското посолство. Вие от посолството ли сте? Това да не е била вашата кола?
Холис се обърна и тръгна обратно към подлеза. Миша го последва. Слязоха по стълбите. Холис му подаде две двайсетдоларови банкноти и каза:
— Ще купя хайвера.
Миша неохотно извади кутийката хайвер от спортното си сакче, предаде я на Холис и започна отново да се пазари:
— Ще ви дам още три кутийки и един руски кръст за якето ви. Холис мушна хайвера в джоба си и каза на руски:
— Миша, прибирай се у дома и не се връщай повече на този мост. Мъжете с каменните лица ще те търсят.
Момчето се облещи и устата му увисна.
Холис изкачи стълбите и тръгна по моста. Пресече го пеш, усещайки от всички страни погледите на останалите чейнджаджии. Капитализмът, замисли се Холис, подобно на секса, е хормонален; той съществува тук, на Москворецкия мост, и отвъд „Василий Блажени“ — само на един хвърлей разстояние от Кремъл. Има го около всеки хотел и пазар, навсякъде из Москва — в малки изолирани клетки, които един ден може да се размножат и да разклатят основите на цялата държава. Подобно на комунизма в царска Русия капитализмът е новата пагубна идеология.
Холис излезе на улица „Ординка“. Опитваше се да измисли такъв маршрут с метрото, който да го отведе обратно в посолството жив.
6.
Сам Холис слезе на станция „Смоленская“ и тръгна по крайбрежната улица, която правеше голям завой покрай Москва река при Калининския мост. Отвъд реката се издигаше внушителният хотел „Украйна“. Тъмна лодка се бе запътила към пристана при улица „Шевченко“. Холис помисли, че есента в Москва съвсем не е красива — наоколо беше влажно и сиво. Но когато паднеше първият сняг, Москва се превръщаше в блестящ бял град, в който шумовете бяха приглушени, а завоите някак омекотени. Слънцето се показваше по-често, а нощем небето се обсипваше с множество звезди, които хвърляха синкави сенки върху заснежения пейзаж долу на земята. Появяваха се хубави кожени палта и жените изглеждаха значително по-добре. Деца влачеха шейните си, а други се пързаляха в парковете със зимни кънки. Като покривало от сибирска белка снегът загръщаше грубите очертания на града.
Холис тръгна нагоре по стръмната улица, отклоняваща се от крайбрежния път. В началото на века кварталът, в който се намираше новото американско посолство, се е наричал Пресня. Тогава той бил мръсно индустриално предградие и благодатна почва за марксистко-ленинската идеология. По време на революцията през 1905 година тукашните работници се сражавали с царската армия и цялата площ наоколо била подложена на усилен артилерийски обстрел, а после — когато революцията била потушена, живеещите в квартала били подложени на жестоки репресии. Сега кварталът се наричаше Красная Пресня. Струваше му се, че имената на половината улици, площади и квартали в Москва започваха с думата „червен“, в резултат на което тя почти бе изгубила смисъла си и в разговорите помежду си московчани често я изпускаха. Повечето сгради в Пресня бяха построени наново, но Холис все още усещаше отминалата трагедия на квартала. Русия е много тъжна страна.
Холис вдигна глава и видя покрива на високата тухлена сграда на посолството. По заповед на посланика всички прозорци светеха. След няколко минути пред него се показаха червените тухлени стени и резиденцията, издигаща се над тях. Улиците бяха безлюдни и ниско по земята се стелеше покривало от гъста мъгла.
Вече се виждаха светлините при главния вход на посолството. То изцяло е нещо като умален Кремъл, помисли Холис. Навярно използваните червени тухли — нещо рядко за Москва, трябваше да навежда руснаците на мисълта за червените тухлени стени на кремълските кули. Това от своя страна пък целеше да ги накара да свържат американското посолство с идеята за сила, мощ, а може би дори с Бога и олтара. Холис смяташе, че изяществото на Медисън Авеню навярно е непонятно за средния съветски гражданин.
На 100 метра от входната врата Холис виждаше будката на съветските милиционери, въпреки че все още не можеше да съзре американската охрана зад вратите. Над стената стърчеше осветеният пилон с американското знаме, полюшвано от лек ветрец.
Той чу, че го застига някаква кола, и по бавните обороти на мотора разбра, че е чайка. Колата се движеше съвсем бавно точно зад него. Шофьорът пришпори мотора и присветна с фаровете. Холис не се обърна.
Колата мина пред него и спря. Холис видя, че наистина бе чайка — черна лимузина с четири врати, любимка на Комитета за държавна сигурност. Вътре имаше трима мъже. Шофьорът остана зад волана, а другите двама излязоха. Бяха облечени с кожени палта и черни панталони и носеха черни кожени ръкавици и шапки с малки периферии. На това Холис му викаше „вечерно облекло“. Той разпозна в тях двамата мъже, които непрекъснато слухтяха около посолството и го бяха проследили един следобед. Ниския и тумбест той бе кръстил Борис, а другия — по-високия и по-добре сложения — Игор.
Холис тръгна към тях с ръце в джобовете. Дясната му ръка бе стиснала здраво ножа през една цепка в якето.
Борис и Игор огледаха Холис от главата до петите.
— Дай ни портфейла и часовника си, иначе ще те направим на пихтия — каза Борис на английски.
— Толкова зле ли плащат в комитета? — отговори Холис.
— Копеле такова, за какво се мислиш? Дай си портфейла! — процеди Борис през зъби.
— Еб вас! — изруга Холис.
Той се обърна и тръгна към посолството. Чу зад себе си стъпките на двамата руснаци. Те се доближиха съвсем.
— За какво си се разбързал? Искаме да си поговорим — каза Игор.
Холис продължи да върви. Хрумна му, че хората на КГБ нямаха никакъв проблем да се превъплътят в ролята на крадци. Вече бе стигнал до стената на посолството и вратата бе само на петдесетина метра от него. Неочаквано върху гърба му се стовари силен удар. Той залитна напред и се строполи по ръце на тротоара. Рязко се претърколи встрани и едва успя да избегне един ритник, после се пльосна в канавката. Игор и Борис се хилеха над него. Игор се обърна към Холис на вулгарен руски:
— Продължавай да пиеш така и съвсем скоро някои педерасти ще те начукат, докато си пиян като дръвник, а на другия ден ще имаш махмурлук в задника вместо в главата.
И двамата мъже се изхилиха.
Холис искаше да извади ножа, но знаеше, че само това чакат. Остана да лежи там, където беше. Борис погледна към входа на посолството, после се взря в Холис.
— Следващия път ще ти цъфна черепа. — Той плю върху Холис, после потупа Игор по гърба и каза: — Дадохме добър урок на това лайно. Да тръгваме.
Обърнаха се и тръгнаха към чайката.
Холис се изправи и изтръска водата и калта от якето и панталона. Забеляза, че дланите му кървят. Чувстваше, че едната му скула бе силно ожулена, а в гърба си усещаше остра болка. Двамата руснаци се качиха в колата и Холис ги чу да се хилят с шофьора, после потеглиха с бясна скорост в обратна посока.
Холис продължи към посолството. Когато се доближи до входа, един млад милиционер, който очевидно бе видял инцидента, излезе от будката и го спря с вдигната длан.
— Паспорт!
— Знаеш добре кой съм — отвърна троснато Холис.
— Паспорт!
— Махай се от пътя ми, глупак такъв.
Милиционерът се изпъна като струна, като чу ругатнята.
— Стой!
Другият милиционер също излезе от будката.
— Какво има?
Дежурен от охраната на посолството се показа на вратата и извика:
— Какво става тука?
Холис видя, че патрулът е въоръжен, което означаваше, че няма право да прекрачва прага навън.
— Отворете вратата! — изкрещя той.
Патрулът отвори вратата. Холис профуча покрай милиционерите и влезе в границите на посолството. Охраната го позна и поздрави, а дежурният сержант попита:
— Добре ли сте, полковник?
— Да, добре съм.
Холис бавно премина двора. В далечината отекнаха камбаните на „Иван Грозни“ и отброиха полунощ. До него смътно долитаха сърдитите гласове на двамата американски патрули и съветските милиционери, които си разменяха любезности. Той влезе в сградата и отиде право в офиса на дежурния.
— О, полковник Холис. Вече бяхме започнали да се притесняваме. Ние… — изправи се Лиза Роудс, като го видя.
— Някакви новини от Бил Бренън?
— Той е тук. В лазарета е. Не зная подробности. Какво се е случило с лицето ви?
— Спънах се и паднах. Сет Алеви върна ли се вече?
— Да. Чака ви в обезопасената стая на шестия етаж.
Холис тръгна към вратата.
— Може ли да дойда и аз?
Той я погледна.
— Сет Алеви каза, че може, ако вие нямате нищо против.
— Така ли? Елате тогава.
По пътя за асансьора и двамата мълчаха. Качиха се заедно.
— Ръцете ви са в кръв.
— Зная.
Тя сви рамене.
— Бил Бренън приятел ли ви е?
— Не. Защо?
— Това бе първото нещо, за което попитахте.
— Отговарях за него.
— Това ми харесва.
Той я погледна. Асансьорът спря на шестия етаж и те тръгнаха по коридора към една по-вътрешна стая. Холис натисна някакъв звънец. Вратата се отвори и се показа Сет Алеви.
— Влезте, моля — той им посочи кръгла дъбова маса, около която имаше десетина стола с хромирани рамки и кожени седалки.