Уилбър Смит
Мусон
Посвещавам тази книга
на съпругата си
Даниел Антоанет,
чиято любов
през всички тия години
бе за мене мусонът,
постоянен и верен,
който определяше
житейския ми път.
1.
Трите момчета се изкачиха до параклиса по дерето, така че да не ги видят хората в голямата къща и конюшните. Том, най-големият, водеше както обикновено, а най-малкият го следваше по петите. Когато спря, при първия завой над селото, препирнята се поднови:
— Защо все аз трябва да съм котката, Том? Защо никога не ме вземаш долу?
— Защото си най-малък — отвърна с авторитетна безпрекословност Том, вперил взор в селцето под тях. От огнището на ковачницата се стелеше дим, а източният бриз плющеше в прането зад къщичката на вдовицата Евънс, но никъде не личеше и следа от човешко присъствие. По това време повечето мъже бяха из бащините му ниви, тъй като жътвата бе в разгара си, а жените които не жънеха редом с тях, работеха в голямата къща.
Том се усмихна доволен, предвкусвайки това, което предстоеше.
— Никой не ни видя. — Никой нямаше да ги обади на баща му.
— Не е честно. — Трудно се оправя човек с Дориан. Къдравата му и златиста коса се спускаше на челото, като на някакъв сърдит купидон. — Никога не ми даваш нищо да правя.
— А кой ти даде сокола си, миналата седмица? Аз. — Том се извърна към него — Кой ти позволи да стреляш вчера с мускет? Пак аз. Кой те остави да управляваш катера?
— Да, но…
— Не ми дакай! — озъби се Том. — Кой е капитан на тоя екипаж, в края на краищата?
— Ти! — Под тежкия поглед на по-големия брат, Дориан извърна зелените си очи. — Ама…
— Иди с Том, вместо мен, щом искаш — обади се Гай. — Аз ще бъда котката.
— Наистина ли, Гай? Ще го направиш ли? — Едва когато се усмихна, красотата му изгря с пълна сила, като слънчев лъч през облак.
Том се обърна към по-малкия си близнак:
— Не, няма да стане. Дори си е още бебе. Не може да дойде. Ще стои на покрива, да пази.
— Не съм бебе! — ядно викна Дориан. — Почти на единайсет съм.
— Като не си бебе, покажи ни косми по пишката! — предизвика го Том. Откакто неговите бяха поникнали, той ги приемаше като мерило за зрялост.
Дориан остави предизвикателството без внимание: не би могъл да противопостави даже розов пух срещу внушителната растителност на по-големия брат. Смени тактиката:
— Само ще наблюдавам, да знаеш.
— Да, ще наблюдаваш от покрива — приключи разпрата Том. — Хайде, ще закъснеем! — Той пое по стръмното дере.
Другите двама го последваха неохотно.
— Че кой изобщо може да дойде? — упорстваше Дориан. — Всички се заети. Даже и ние трябваше да помагаме.
— Черният Били може да се появи — отвърна Том, без да се обръща назад. Това име накара даже Дориан да замлъкне. Черният Били беше най-големият син на Кортни. Майка му, етиопската принцеса, сър Хал Кортни доведе от Африка, след първото си пътешествие в този мистичен континент. Царствената булка и цял кораб съкровища, заграбени от холандци и варвари, дадоха възможност на бащата да увеличи над два пъти площта на древното си имение и така да се нареди сред най-заможните люде в Девън, съперник дори на рода Гренвил.
Уилям Кортни, Черният Били, както го наричаха по-младите му полубратя, беше на двадесет и четири години — със седем по-възрастен от близнаците. Той беше умен, безскрупулен и някак си по вълчи красив. По-малките го ненавиждаха и с пълно основание се страхуваха от него. Само името му бе достатъчно да накара Дориан, да потръпне. Последната половин миля 1 изминаха безмълвно. Най-накрая оставиха дерето и се изкачиха по брега, за да спрат под клонестия дъб, на който, миналата пролет, бе свил гнездо ястреб-кокошкар.
Том се отпусна, с гръб опрян на ствола, за да си поеме дъх.
— Ако вятърът се задържи, утре можем да излезем в морето — обяви той, като свали шапка и обърса с ръкав потта от челото си. В шапката бе забучено паче перо, изтръгнато от първата птица в живота му, хваната със собствен сокол.
Том се огледа. От тук се виждаше почти половината от имението Кортни. Петнадесет хиляди акра 2 заоблени хълмове и стръмни долини, гори, пасища и пшенични поля, проснати надолу към крайбрежните скали, чак до пристанището. Гледката беше така позната, че Том не задържа поглед върху нея.
— Ще отида да проверя, дали пътят е чист — каза той и скочи на крака. Леко приведен, предпазливо доближи каменната ограда на черквата. Надникна над нея.
Параклисът беше издигнат от прадядо му, сър Чарлз, спечелил рицарския си сан, в служба на Добрата кралица Бес. Като неин морски капитан, той доблестно се бе сражавал срещу армадата на Филип Испански. Преди повече от сто години сър Чарлз бе издигнал този параклис в прослава на Бога и в памет на морската операция при Кале. Там бе заслужил сана си, там много испански галеони 3 бяха изтикани в пламъци на брега, а останалите изчезнаха в бурята, наречена от вицеадмирал Дрейк Господен вятър.
Беше красива, сивокаменна осмоъгълна постройка с висок шпил 4, който в безоблачни дни се виждаше чак от Плимут, на петнадесет мили оттук. Том се прехвърли с лекота през зида и тръгна между ябълковите дървета към обкованата с желязо, дъбова врата на ризницата. Открехна я и се ослуша. Тишината беше пълна. Промъкна се вътре и отвори вратата към централния кораб. Когато надникна, светлината, нахлуваща през високите стъклописи, освети пространството като със слънчева дъга. Стъклописът над олтара изобразяваше английския флот в люта битка с испанците и Бог Отец, който наблюдава одобрително от облаците горящите испански галеони.
Стъклописите над централния вход бяха монтирани, по поръчка на баща им. Този път поразените врагове бяха холандци, както и ислямски орди, докато над бойното поле с вдигната над главата сабя и етиопска принцеса до себе си, геройски се извисяваше сър Хал. Двете фигури бяха в брони, а на щитовете им беше изографисан кръстът на Ордена на Свети Георги и Светия Граал 5.
Черквата беше пуста. Приготовленията за сватбата на Черния Били, насрочена за идната събота, още не бяха започнали. Сградата беше изцяло на разположение на Том. Той изтича назад към ризницата и подаде глава навън. Пъхна два пръста в уста и пронизително изсвири. Двамата му братя почти веднага се показаха над оградата и затичаха към него.
— Бързо на камбанарията, Дори! — нареди Том и като видя, че червеноглавият пак се готви да протестира, пристъпи заплашително към него. Дориан се намуси, но изчезна нагоре по стълбата.
— Дали е дошла вече? — попита Гай с разтреперан глас.
— Не е. Рано е. — Том прекоси помещението и се спусна по тъмно стълбище към криптата. Когато стигна най-долу, откопча капака на кожената чантичка, закачена на пояса му до канията на кинжала. Извади масивния железен ключ, който бе отмъкнал от кабинета на баща си сутринта и отключи металната решетка. Завъртя я върху скърцащите панти и без колебание влезе в помещението, в което толкова много негови предци почиваха в каменните си саркофази. Гай го последва не много уверено. Присъствието на мъртвите винаги го потискаше. На входа се застоя за миг.
От прозорчетата високо горе се процеждаше зловеща светлина. Покрай стената на кръглото помещение бяха подредени саркофази от гранит и мрамор. Бяха шестнадесет на брой. Всички Кортни и жените им от прадядо Чарлз насам. Гай инстинктивно погледна към мраморния ковчег, с тленните останки на собствената му майка. Беше по средата на редицата от трите починали съпруги на бащата. На капака бе гравиран образът й. Красива като нежна лилия, помисли си Гай. Той не я бе виждал, не бе сукал от нейната гръд. Трите денонощия борба да даде живот на близнаците, се бяха оказали изпитание, непосилно за крехката й структура. Починала бе от загуба на кръв и общо изтощение, часове след като Гай нададе първия си земен вик. Близнаците бяха отгледани от фаланга бавачки и мащехата си — майка на Дориан.
Отиде до мраморния саркофаг и коленичи пред него. Прочете надписа пред себе си: „В този ковчег лежи Маргарет Кортни, обичната втора съпруга на сър Хенри Кортни, майка на Томас и Гай, която напусна този живот на 2 май 1673. Блажена в лоното Христово“. Гай затвори очи и започна да се моли.
— Тя не може да те чуе — каза му Том меко.
— Напротив, може — отвърна Гай, без да вдигне глава или да отвори очи.
Том загуби интерес и тръгна покрай редицата ковчези. Отдясно на майка му лежеше майката на Дориан, последната съпруга на баща им. Само преди три години катерът, с който влизали в залива се преобърнал и отливът я отнесъл в открито море. Бащата направил опит да я спаси, но течението било толкова силно, че отнесло и него. И двамата били изхвърлени в един бурен залив на пет мили надолу по брега, но Елизабет била вече мъртва, а Хал — почти.
Сълзи пълнеха очите на Том, защото я бе обичал, както не можеше да обича никога невидяната си родна майка. Закашля се и избърса очи, потисна плача, преди Гай да забележи детинската му слабост. Макар че Хал се бе оженил преди всичко, за да доведе майка на сираците си, те много скоро я заобичаха, както обикнаха и Дориан от минутата, в която тя му дари живот. Те двамата, но не и Черния Били. Уилям Кортни не обичаше никого, освен баща си и го ревнуваше с яростта на пантера. Елизабет закриляше малките от отмъстителното му внимание, докато морето я отнесе и те останаха беззащитни.
— Не трябваше да ни изоставяш — тихо каза Том и погледна виновно към Гай. Но потънал в молитвата си, той не го чу и Том отиде до ковчега от другата страна на майчиния. Той бе на Джудит, етиопската принцеса и майка на Черния Били. Мраморният барелеф показваше красива жена с жестоки, почти ястребови черти, които синът й бе наследил. Носеше лека броня, както подобава на човек, предвождал армии в битки срещу варварите. На пояса си имаше меч, а върху гърдите почиваха щит и шлем. Върху щита бе гравиран Коптски кръст 6, символ на Христовата вяра, по-стара от тази в Рим. Главата й бе увенчана от корона буйна коса. Когато я погледна, Том усети как се надига в гърдите му омразата към нейния син.
— Конят трябваше да те хвърли, преди да окучиш гадното си вълче — каза този път високо той.
Гай се изправи и дойде до него.
— Не е на добро, да се говори така за умрелите — предупреди брат си той.
— Нищо не може да ми направи вече — сви рамене Том.
Гай го хвана за ръка и го отведе до следващия саркофаг. И двамата знаеха, че в него няма никой. Капакът не бе запечатан. Гай прочете надписа на глас:
— Сър Френсис Кортни, роден на 6 януари 1616 в община Девън. Рицар на Ордена на Жартиерата и на Ордена на Свети Георги и Светия Граал. Навигатор и мореплавател. Изследовател и воин. Баща на Хенри и Велиън. Джентълмен. Несправедливо обвинен от холандски заселници в Кап де Бон Есперанс в пиратство и зверски убит от тях на 15 юли 1668. Макар тленните му останки да лежат на далечния и див африкански бряг, споменът за него е вечно жив в сърцето на сина му Хенри Кортни, както и в сърцата на всички храбри и верни моряци, плавали из Морския Океан под негово командване.
— Как може татко да сложи тук празен ковчег? — измърмори Том.
— Мисля, че възнамерява някой ден да докара дядовото тяло — отвърна Гай.
Том му хвърли остър поглед.
— Той ли ти каза това? — Ревнуваше, че по-малкият близнак можеше да знае нещо, което не му е казано. Всички момчета боготворят бащите си.
— Не, не ми е казвал — призна Гай, — но аз точно това бих направил за собствения си баща.
Том загуби интерес към разговора и отиде в средата на криптата, където на пода от разноцветен мрамор и гранит бе вградена особена фигура. Върху нея имаше четири бронзови купи, в които се поставяха четирите елемента — огън и земя, вода и въздух — когато при пълнолунието на пролетното равноденствие тук се освещаваше Храма на Ордена на Свети Георги и Светия Граал. Сър Хенри беше Почетен Рицар на Ордена, каквито преди него са били баща му и дядо му.
В средата на сводестия таван имаше отвор, през който можеше да се види небето. Сградата беше така построена, че при пълнолуние лъчите на нощното светило падаха точно върху фигурата в краката на Том и вплетения в нея с черен мрамор девиз на ордена: „In Arcadia habito“. Никое от момчетата още не знаеше скрития смисъл на този хералдически девиз.
Том стоеше над готическите букви с ръка на сърцето и започна да рецитира ритуала, с който един ден и той щеше да бъде посветен в Ордена.
— Ето в какво вярвам и какво ще браня с цената на живота си: Вярвам, че Бог е един в трите си проявления: Бог Отец, Бог Син и Свети Дух.
— Амин! — тихо каза Гай. И двамата бяха изучавали усърдно катехизиса на Ордена и знаеха наизуст стотиците реплики.
— Вярвам в светостта на Англиканската църква и в божественото право на нейния земен водач, Уилям Трети, Крал на Англия, Шотландия, Франция и Ирландия, Бранител на Вярата!
— Амин! — отново се обади Гай. Един ден и двамата щяха да бъдат призовани в преславния Орден и застанали в светлината на пълната луна, щяха да поемат тържествения обет.
— Ще поддържам Англиканската църква. Ще се опълчвам срещу враговете на моя господар, Уилям… — продължаваше Том с извисяващ се глас, в който почти не можеха да се доловят последните юношески трели. Той спря отведнъж, когато през отвора се донесе остро изсвирване.
— Дори! — нервно извика Гай. — Някой идва. — И двамата замръзнаха по местата си, в очакване на второ изсвирване, което би предупредило за тревога и опасност, но такова не последва.
— Тя е! — Том се усмихна на брат си. — Боях се, че може да не дойде.
Гай не сподели радостта му. Почеса се неспокойно по врата и каза:
— Том, тая работа никак не ми харесва.
— Не се посирай от страх, Гай Кортни! — присмя се брат му. — Няма как да разбереш, колко е хубаво, ако не опиташ.
Чуха шумолене на дрехи, леки стъпки по стълбата и в криптата влетя едно момиче. Спря задъхана и с червени бузи от тичането нагоре по хълма.
— Видя ли те някой, като излизаше, Мери? — попита Том.
— Никой не ме видя, мастър Том — поклати глава момичето. — Всички бяха потънали в работа. — Говореше местното наречие с мек и приятен за ухото глас. Беше добре сложена с налят бюст и заоблен задник, по-възрастна от близнаците, по-близка до двадесет, отколкото до петнадесет години. Въпреки това, кожата й бе безупречно гладка, като прочутата девънска сметана, а тъмната къдрава коса очертаваше хубаво румено лице. Устните й бяха розови, меки и влажни, а лукавите й очи гледаха с разбиране.
— Сигурна ли си, Мери, че мастър Били не те е видял? — настоя Том.
Тя отново поклати глава, така че къдриците се разлюляха.
— Не, надникнах в библиотеката, преди да тръгна, но той пак бе забил нос в книгите, както обикновено.
Постави малките си ръце на кръста, зачервени и груби от работата в кухнята и почти обхвана с тях тънката талия. Двамата близнаци проследиха с поглед движението и заковаха очи върху тялото й. Фустата и износените й поли стигаха до средата на прасците и макар нозете да бяха боси и мърляви, глезените се подаваха тънки и издължени. Като видя как я гледат, тя се усмихна с чувство за власт и над двамата.
Хвана с една ръка панделката, която затваряше жакета й. Двата чифта очи послушно проследиха това движение, а тя опита да скъса панделката с издути гърди.
— Обещахте да ми дадете шест пенса за това — напомни тя на възбудения Том.
— Обещах, Мери — кимна той. — Шест пенса за мен и Гай.
Тя разтърси глава и изплези червен език към Том.
— Ама и Вие сте един хитрец, мастър Том. Беше по шест пенса за всеки, шилинг за двамата беше.
— Не ставай глупава, Мери! — Том бръкна в кожената чантичка и извади сребърна монета. Подхвърли я във въздуха. Тя заблестя в меката светлина докато се превърташе. Хвана я и подаде на Мери. — Цяло сребърно шестаче само за тебе.