— Да видим сега! — изфука се той, наведе копието и мушна пространството пред себе си. Том отскочи, а Гай тръгна след него, протегнал копие далеч отвъд обсега на кинжала в дясната ръка на своя брат. Съсредоточи се и нанесе нов удар. Том пусна кинжала, скочи встрани, за да избегне лъскавия връх на копието, после се хвърли, преди Гай да успее да насочи оръжието към него и се вкопчи в дъбовата дръжка.
Мятаха се насам-натам по палубата с копието помежду си, блъскаха се и дърпаха, ръмжаха окървавени, отправяха си подбрани обиди и псувни. Най-накрая Том притисна близнака о борда, лице в лице и гърди до гърди, стиснали копието помежду си.
Том бавно го издигна до шията на Гай, където го натисна с цялата си тежест и сила. Гай огъна гръб над релинга. Копието подпираше брадичката му. Очите му отново се изпълниха със страх, чуваше бушуването на водата покрай борда долу, а стъпалата му се отделиха от палубата. Щеше да падне в морето, а не можеше да плува — водата го ужасяваше.
Том беше здраво опрян на краката си, но едното му стъпало бе потънало в кръв и се плъзгаше в обувката като в олио. Изведнъж изгуби равновесие, краката му избягаха назад и той тежко падна по лице на палубата Гай бе освободен и се заклати към вантите на главната мачта, цял в пот и зяпнал за въздух. Хвана се за вантите и погледна през рамо назад.
Том се изправи на крака, наведе се за кинжала и хукна към Гай като дива котка.
— Спрете го! — викна Гай ужасен. — Накарайте го да спре! — Но шумът на зяпачите бе оглушителен и се засили още, при вида на устремения с кинжал в ръка и див блясък в очите Том.
Гай се обърна и подгонен от паника, бързо започна да се катери по вантите. Том се забави само колкото да захапе кинжала в зъби и също пое нагоре.
Публиката от палубата вирна глави. Никой не бе виждал до тоя момент Гай над палубата и дори Хал се изненада от бързината, с която напредваше. Том скъсяваше дистанцията, но съвсем бавно.
Гай стигна реята и седна на нея. Погледна надолу и за момент му се зави свят. После видя лицето на Том под себе си, което се уголемяваше. Видя безмилостно стиснатите челюсти и кръвта по лицето и ризата му. Погледна отчаяно нагоре, но духът му падна при вида на извисеното тяло на мачтата. Даваше си сметка, че всеки фут нагоре налива вода в мелницата на Том. За него оставаше открит само един път и той запълзя към края на високата рея. Чуваше приближаващия Том и този шум го накара да запълзи по-бързо. Не смееше да погледне към разпенената така далече долу зелена вода. Хлипаше от ужас, но продължи да пълзи, докато стигна самия край на реята. Погледна назад и видя Том на стъпка от себе си. Гай беше в капан безпомощен. Том се изправи и възседна гредата. Извади кинжала от устата си. Беше ужасяваща гледка: целият в кръв, с побеляло от ярост лице и лъснал нож в ръка.
— Моля те, Том — проплака Гай, — не исках да те нараня. — Протегна две ръце, за да се защити и загуби неустойчивото си равновесие върху реята. Заклати се силно, размаха ръце като криле на мелница, тялото му се изнасяше все по-навън и по-навън, докато полетя надолу с див писък, извивайки се и премятайки се, преди да удари водната повърхност в разбъркана купчина от крайници и да потъне.
Том остана замръзнал на мястото си, докато убийствената пелена на гнева освободи съзнанието му и тогава погледна надолу, ужасен от стореното. Гай бе потънал. Нямаше и помен от него в пенестата следа на кораба.
Той не може да плува! Ужасяващата мисъл накара Том да се сгърчи върху реята. Той го бе направил! Той бе убил собствения си брат! Библейският ужас от стореното го прониза цял. Изправи се върху реята и погледна назад по килватера. И тогава забеляза изплувалия на повърхността Гай. Размахваше ръце и издаваше едва доловим плачевен вик, като ранена чайка.
Чу командите на баща си от палубата:
— Обърни кораба! Спуснете лодка! Човек зад борда!
Преди още корабът да реагира на руля и да завърти нос по вятъра, Том се съсредоточи и скочи от реята. С главата надолу и изпънати напред ръце, той описа дъга и се вряза в океана. Потъна така дълбоко, че усети налягането на водата върху гръдния си кош. Обърна се нагоре и бясно зарита към повърхността. Изскочи до кръста над нея и въздухът нахлу със свистене в дробовете му. Корабът го бе отминал и вече завиваше по вятъра.
Погледна по протежение на килватера и не видя нищо, но въпреки това заплува с всичка сила, като пенеше водата зад себе си и почти не усещаше щипенето на солта върху отворената си рана. Прецени горе-долу къде бе забелязал брат си, застана на място и се огледа задъхан. Нямаше и следа от Гай.
О, Господи, ако се удави, никога повече няма… Той не довърши мисълта си, а пое дълбоко въздух, преобърна се докато главата му се насочи право към дъното, ритна силно и потъна под повърхността. Широко отворените му очи виждаха единствено зеленината на водата, прорязана от ивици слънчеви лъчи. Гмурка се надолу, докато болка разцепи дробовете му. Трябва да излезе, за да вдиша.
И тогава забеляза под себе си неясно синьо-бяло петно, елека и ризата на Гай. Преобръщаше се безжизнено като някакъв отломък. Пренебрегнал цепещата болка в гърдите, той се спусна още надолу, докато докосна брат си по рамото. Сграбчи го за яката и започна да го дърпа нагоре. Макар да риташе с всички сили, тежестта на отпуснатото тяло го задържаше. Секундите се превръщаха в една безкрайна болка. Гърдите му горяха, нуждата от кислород го влудяваше. Усети как силата напуска краката му. Пръстите започнаха да изпускат яката на Гай. Зеленината го изпълни цял и зрението му се замъгли. В мрака започнаха да избухват звезди.
Дръж се! Безмълвният вик стегна хватката върху яката на Гай и даде нови сили на краката му.
Светлината стана по-ярка, зеленото избледня и изведнъж главата му щръкна в слънчевото царство на диханието. Пое толкова въздух, че щеше да се пръсне и направи същото още един път. Сладко усещане изпълни цялото тяло и върна силите му. Сграбчи дебел кичур мокра коса и измъкна главата на брат си над повърхността.
Той се бе удавил. У него нямаше живот. Очите му бяха отворени, изцъклени и безжизнени. Лицето — восъчно бяло.
— Дишай! В името на Бога, дишай! — крещеше Том срещу това бяло и бездиханно лице, а после обгърна гърдите му с две ръце и силно стисна. Този номер го знаеше от Аболи и той свърши работа. Мъртвешки застоял дъх се изтръгна от гърлото на Гай, смесен с морска вода и бълвоч. Всичко това се изля върху лицето на Том и той отпусна хватката. Гръдният кош на Гай се изду по рефлекс и въздухът шумно нахлу вътре през отворената уста. Още два пъти изстиска водата от гърдите на брат си, като внимаваше да не потопи лицето му.
При третия опит Гай се задави, закашля и започна да диша сам. Очите му примигнаха, все още без да виждат, после погледът бавно се избистри. Дишаше с големи усилия, прекъсван често от спазмите на кашлицата, но постепенно съзнанието му се събуди.
— Мразя те — прошепна той в лицето на Том. — Пак те мразя. Винаги ще те мразя.
— Защо Гай, защо?
— Трябваше да ме оставиш да се удавя, защото един ден ще те убия.
— Защо? — отново попита Том.
— Знаеш защо — отвърна Гай. — Много добре знаеш.
Никой от близнаците не бе чул приближаващата лодка, но сега Хал Кортни им викаше:
— Дръжте се, момчета! Идвам.
Екипажът на голямата спасителна лодка гребеше здраво, а Хал я насочи право към братята. По негова заповед веслата се насочиха едновременно към небето и няколко чифта здрави ръце измъкнаха двете момчета от водата.
Доктор Рейнолдс чакаше при релинга, докато издигаха Гай към борда на „Серафим“. Том стоеше до баща си и с неестествена отчужденост наблюдаваше, как санитарите отнасят брат му.
— Той ме мрази, татко — прошепна Том.
— Дай да видим тая рана, момче — с дрезгав глас отвърна бащата.
Том погледна надолу с безразличие. Морската вода почти напълно бе спряла кървенето.
— Нищо не е — каза Том. — Драскотина. — Отново погледна Хал. — Той ме мрази. Това бе първото нещо, което ми каза щом дойде в съзнание. Какво да правя?
— Гай ще го преодолее. — Хал вдигна ризата на сина си, за да види по-добре раната. — Ще забрави и ще прости.
— Не, няма — поклати глава Том. — Каза, че винаги ще ме мрази. Той ми е брат. Помогни ми, татко. Какво да сторя?
Хал нямаше отговор на тоя въпрос. Твърде добре познаваше ината и проклетията на по-малкия близнак — негова слабост и негова сила. Знаеше, че Том е прав. Гай нямаше да му прости никога.
29.
Това бе най-красивата среща със сушата в цялата дълга практика на Хал. Планината се издигаше като стена към небето, а свирещият над нея вятър разбъркваше белия облак като врящо мляко, грейнало с перлено розови и седефени отблясъци — дар от слизащото по небосвода слънце. Полите на планината, под скалистия редут, зеленееха обрасли в гори, а пясъците по-надолу бяха снежнобели, обрамчени от блесналия скреж на прибоя.
Цялата тая красота би следвало да трогне Хал, но неговите спомени бяха изпълнени с ужас и болка. От рейда 43 ясно личаха контурите на крепостта, а от бойниците на назъбените й стени надничаха като празни очни кухини дулата на мортири. 44 Три жестоки местни зими бе изкарал в подземията на тая крепост и костите му още помнеха свирепия студ. По тия стени бе работил, докато кожата и плътта по дланите му се разкъсат, а краката му откажат да го носят от умора. По скелите на същите тия стени бе видял да загиват толкова много достойни мъже и там сам преживя трудния преход от юношество към мъжественост.
Вдигна далекогледа, за да разгледа останалите кораби, закотвени в залива. Количеството им го изненада. Преброи двадесет и три все големи търговски съда. Повечето холандски. Забеляза един английски и още един на Компанията, но за негово разочарование, не беше „Йомен ъв Йорк“. От спътника му нямаше и следа.
Без да сваля прибора от окото си, той го насочи към брега. Погледът му спря върху плаца под стените на крепостта и сцената на бащината му екзекуция изплува жива и ярка във всяка своя ужасяваща подробност. Трябваше силом да прогони спомените, за да се съсредоточи върху закотвянето на кораба.
— Ще хвърлим котва извън обсега на бреговите оръдия, мастър Тайлър. — Нямаше нужда да обосновава тая заповед. Нед прочете мислите му. И неговото лице беше сериозно като на капитана. Може би, докато оставяше руля и даваше заповед за събиране на платната, той също виждаше отдавна отминалите дни на мъчения.
Котвата се спусна с плясък, който опръска носовата надстройка и въжето й се заизнизва през клюза 45. „Серафим“ се препъна, после описа елегантна дъга и застина с нос срещу вятъра, превърнал се от бързо и пъргаво морско създание в подобие на застинал лебед.
Екипажът накаца по оголените реи и окичи вантите на „Серафим“. Гледаха към брега, разменяха реплики и предположения, задаваха си въпроси, докато наблюдаваха приближаването на търговските лодки, поели към тях. Мореплавателите наричаха Добра Надежда Кръчма на моретата. Красивият нос бе колонизиран преди повече от петдесет години, за да служи за снабдителен пункт на холандската Източноиндийска компания и наближаващите лодки бяха претъпкани с всичко, за което жадуваше екипажът, след три месеца по море.
Хал събра офицерите си.
— Внимавай да не качат алкохол на борда! — предупреди той Алф Уилсън. — Търговците ще се опитат да го вкарат през оръдейните амбразури. Ако се оставиш да те измамят, до вечерта половината екипаж ще бъде мъртво пиян.
— Слушам, капитане! — Четвъртият офицер докосна шапката си. Като въздържател, той беше най-подходящ за тая задача.
— Аболи, постави въоръжени с пистолети и саби часови по релингите! Не искам да нахлуят тия бандити от брега и да оглозгат кораба до шушка, нито пък искам да виждам курви по палубата. В противен случай кинжалите ще се развъртят… — За малко да каже „пак“, но спря навреме. Не искаше да припомня кървавата свада между синовете си.
— Мастър Фишър, ти ще се пазариш с търговците, бива те по тая част. — Можеше да разчита на Големия Дениъл, че няма да се остави да го измамят и с пени и че всеки плод или зеленчук, качен на борда, ще бъде внимателно проверен. — Мастър Уолш ще ти помага и ще плаща. — Уолш имаше много задължения, сред които и на писар и касиер.
Офицерите тръгнаха по задачите си, а Хал отиде до релинга. Погледна надолу към лодките. Бяха натъпкани до ръба с всякакви пресни продукти: картофи, зеле и ябълки, фурми и тикви, прясно червено овнешко и оскубани пилета. Екипажът щеше да се пръсне от ядене тази вечер. Слюнка напълни устата му, докато гледаше тоя рог на изобилието. Глад за прясна храна обхващаше с непреодолима сила всеки моряк в края на дълго плаване. Някои от хората му вече се бяха надвесили над бордовете и се пазаряха с търговците. Бяха обезумели от лакомия. Бършеха калта от тлъстите бели грудки с долните си ризи, като че бяха ябълки, и впиваха зъби в суровата им хрупкава бяла плът с очевидно удоволствие.
Доктор Рейнолдс се приближи до Хал.
— Е, сър, голямо облекчение е, че стигнахме пристанище. Вече имаме двадесет и шест случая на скорбут, но всички ще се оправят преди да потеглим отново. Това е загадка и чудо, но въздухът от сушата лекува дори и най-тежките случаи. — Подаде му една зряла ябълка. — Задигнах две от покупките на мастър Уолш.
Хал захапа ябълката и затвори очи в екстаз.
— Храна за богове — каза той, докато сокът напълни устата му и се стече като небесен нектар по гърлото. — Баща ми казваше, че скорбутът се причинява от липсата на прясна храна.
Доктор Рейнолдс се усмихна снизходително и отхапа голяма хапка от собствената си ябълка.
— Е капитане, сър, без да обиждам светия Ви баща, защото всички знаят какъв голям и добър човек беше той, но корабният сухар и осоленото телешко са си прекрасна храна за всеки моряк — мъдро разтърси перука Рейнолдс. — Разправят се всякакви фантастични теории, предимно от хора незапознати с науките, но скорбутът се причинява от морския въздух и от нищо друго.
— Как са двамата ми сина, докторе? — рязко промени темата Хал.
— Томас е здраво младо биче, а раната за щастие не е дълбока или опасна. Затворих я с конци от котешки черва и ще зарасне много скоро. Ако не се възпали, разбира се.
— А Гай?
Изпратих го да легне във вашата каюта. Дробовете му са били пълни със солена вода и понякога това има като следствие мрачни мисли. Но след няколко дни и той ще е забравил всичко.
— Много съм Ви благодарен, докторе.
В този момент по средата на кораба се вдигна олелия. Аболи бе хванал един от юношите хотентоти, качил каса плодове от привързана за кораба лодка и сега го държеше за рамото.
— Ей ти, хубавото момче — викна той. — Или не си момче? — Жертвата имаше сърцевидно лице с гладка златиста кожа и дръпнати ориенталски очи. Тя отговори на предизвикателството с порой изискани ругатни на някакъв странен звънтящ език и се задърпа в ръчищата на Аболи. Той свали със смях шапката на човека и изпод нея се изсипа гъста черна грива. Аболи го вдигна засмян с една ръка, докато с другата ловко смъкна бричовете му до коленете.
Екипажът нададе одобрителен вик, когато отдолу се показаха заоблен жълт задник, добре оформени бедра, а между тях тъмният и космат, триъгълен белег на женствеността. Високо във въздуха момичето сипеше дъжд от удари по голата глава на Аболи.
Аболи приближи релинга и я хвърли в морето с такава лекота, сякаш бе сламена играчка. Приятелките й я измъкнаха от водата. Тя заизстисква бричовете си и обсипа с ругатни развеселените моряци на палубата.
Хал се извърна, за да скрие усмивката си и тръгна към мастър Бийти, заобиколен от семейството си при основата на голямата мачта. Всички гледаха към брега и оживено обсъждаха тази непозната земя. Хал вдигна шапка към дамите и мисис Бийти разцъфна от удоволствие. За разлика от нея, Керълайн сведе поглед. Тя се срамуваше от него след оная нощ в погреба. Хал се обърна към мастър Бийти.