— Сигурен съм, че всичко ще бъде за добро. Ще видиш, че Мелиса и поддръжниците й ще спечелят.
Джан кимна. Искаше й се да му каже за заплахата на Мелиса, че и двете трябва да се самоубият, ако загуби гласуването, но се спря. Той не би могъл да се справи с такава новина.
— И аз това очаквам. А после какво? — Джан прокара ръката си по металната тръба. — Наистина ли мислиш, че тези неща ще свършат работа?
Той пак прояви тревогата си за момент. После каза твърдо:
— Вярвам напълно на Мелиса. Тя знае какво прави. Щом според нея можем да унищожим Небесния господар, значи ще го направим. И не забравяй, Майката богиня е на наша страна. Тя ще ни спаси.
— Тя ще ни спаси, разбира се — каза Джан неуверено.
Знаеше какво богохулство е мисълта й, но не можеше да възпре учудването си — защо ли Майката богиня бе чакала толкова дълго, за да спаси Минерва от гнета на Небесния господар? Траеше вече над три века.
Нейният баща сложи ръка на рамото й.
— Горкичката ми Джан. Толкова си млада, а като че носиш на гърба си тревогите на целия свят.
Тя успя да му отвърне с усмивка, с която се надяваше да изрази смелост. Бедничкият ми татко, каза му тя мислено. Вярно, аз съм само на осемнадесет, а ти си на повече от осемдесет, но детето си ти. И винаги ще си останеш. Тя му завиждаше за сигурността на доверчив наивник и й се прииска да се беше родила мъж.
Джан обясни на баща си, че трябва да се върне вкъщи и да се приготви за събранието. Той я прегърна пак и отново изрази увереността си в щастливия край на всичко.
Навън се смрачаваше. Докато бързаше към дома си, тя не можа да се въздържи да не поглежда към нощното небе. Все очакваше да види как туловището на Небесния господар закрива звездите, защото той някак е научил за бунтовните им планове и е пристигнал по-рано от обичайното, за да ги накаже.
Някъде в пустошта нещо изкрещя. Дали от болка или от ярост, не можеше да се каже.
Глава втора
Гъбичката, която бавно убиваше Началничката Аведон, беше измамно красива. Яркочервеното петно, покриващо лявата страна на лицето й, приличаше на мъха върху праскова. Джан не можеше да откъсне очите си от него, докато Аведон, като най-възрастна от Началничките и затова председателка на Съвета, обобщаваше плана на Мелиса и възраженията на групата негови противници. Джан се насили да гледа другаде и насочи погледа си към галерията за зрители, заобикаляща залата на Съвета. Забеляза Саймън в сектора на мъжете. Той се беше вторачил в нея с вечната си усмивка на пале, застинала на лицето му. Тя въздъхна беззвучно.
Аведон свърши и предаде жезъла на Речта на Началничката Ана, главната противничка на Мелиса. Стомахът на Джан едва не се обърна, щом Ана заговори. Ако успееше да убеди Съвета, че трябва да отхвърли плана на Мелиса… Джан не искаше да мисли за последствията, но в същото време споделяше съмненията на Ана за предложения бунт срещу Небесния господар.
Все пак Джан се безпокоеше в момента само за собствения си живот. Колкото и невероятно да изглеждаше в привичната обстановка на залата с древните й стенописи, тя знаеше — майка й наистина искаше да се самоубият тази нощ, ако загуби. Джан си представи как се опитва да забие острието на сабята, която сега висеше на колана й, в себе си… Не, не би могла да го направи. Невъзможно е! Ако откаже, какво ли би направила Мелиса? Сигурно нейната майка не би могла да я убие? Та това е немислимо! Но и времената не бяха нормални. Всичко би могло да се случи…
Тя потисна треперенето си и се опита да се съсредоточи върху думите на Ана. Ана стоеше насред кръглия подиум на залата и обвиняващо сочеше с пръст Мелиса, която й отвръщаше с гневен и мрачен поглед.
— …И пак ви казвам — планът на Началничката Мелиса ще доведе до гибелта на Минерва — казваше Ана със звънтящ глас. — Крайно безразсъдно е да си въобразяваме, че можем да свалим Небесен господар, или дори само да го прогоним. Ако беше възможно, отдавна да е било сторено от нашите прамайки или от някоя друга общност. Но не. Небесните господари управляват света вече почти три века и половина и е нужно нещо повече от фойерверките на Началничката Мелиса, за да променим този факт. Казвам ви, трябва веднага да се откажем от нейния план, да спрем подготовката и да унищожим ракетите, преди да е станало твърде късно!
Чу се одобрително мърморене и от вътрешния кръг кресла, където седяха Началничките, и от външните, заети от техните дъщери. Изражението на Мелиса стана още по-мрачно и за секунда погледът и се впи в очите на Джан, която седеше почти точно срещу нея. Джан откри, че се взира в очите на непознат. Нейната майка беше изчезнала и на мястото й се беше появила някоя друга. Някоя, която ужасяваше.
Мелиса вдигна ръка и Аведон й разреши да говори. Тя стана и каза:
— Нямаме друг избор, освен да следваме моя план. Ако не искаме да умрем от глад през идващата зима. Всички знаете, че ако дадем на Небесния господар обичайното, в хамбарите ни няма да остане зърно. Колкото до така наречената неуязвимост на Небесните господари, това е мит. Всички знаем, че преди петдесет-шестдесет години един Небесен господар се разби в северните земи по време на буря. Удари го мълния. Е добре, ние ще ударим „Господаря Панглот“ с нашата мълния!
И Мелиса получи своя дял одобрителен шум. Джан видя в залата няколко глави да кимат в знак на съгласие. Но Ана размаха жезъла на Речта, даващ й правото да се намесва, когато пожелае.
— Изобщо не сме сигурни какво се е случило. Просто един слух, пуснат от скитници. А даже и така да е било, станало е по волята на Майката богиня, която с природните си сили е поразила Небесния господар. Как можеш да знаеш, че твоите ракети ще причинят някаква вреда на „Господаря Панглот“?
Мелиса се обърна към Аведон.
— Ще разрешиш ли на Сестра Хелън да говори пред събранието?
Аведон кимна и Мелиса махна на Хелън, която седеше на предния ред в галерията. Хелън стана, явно се чувстваше неудобно. Ниска, макар и не колкото Джан, и жилава, тя отговаряше за леярната и имаше особена роля за превръщането на Мелисиния план в действителност. Беше навлязла доста в скритото знание, подозираха я, че е твърде добре запозната и със забранените и зли науки на Мъжа. Затова и не я обичаха кой знае колко, но това изглежда не я притесняваше.
— Кажи отново пред Съвета това, което и аз преди се опитвах да им кажа — заповяда Мелиса. — Може би, ако го чуят от тебе, специалистката, и съмняващите се най-после ще се убедят.
Хелън преглътна нервно и каза с тънкия си глас:
— Както знаете, Небесните господари се държат над земята с помощта на газове, по-леки от въздуха. Има два такива — водород и хелий. Някога Небесните господари са били запълнени само с хелий, защото е най-сигурен. Това е инертен газ, а водородът може да се запали. С годините Небесните господари са загубили доста от своя хелий — от естественото пропускане, от злополуки и от какво ли не, а не са могли да го възстановят. Принудени са били да го заменят с водород в много от секциите. За разлика от хелия водородът се произвежда лесно чрез процес, наречен „електролиза“, който…
Мелиса я прекъсна с рязко движение на ръката си.
— Спести ни подробностите — каза тя. — Искаме да знаем дали Небесните господари носят големи количества от този опасен газ.
Лицето на Хелън се покри с ярка червенина.
— Ъ-ъ, да, Началничко Мелиса. Бих казала, че всички Небесни господари вече носят много повече водород, отколкото хелий.
— И това ги прави твърде уязвими спрямо огън?
— Да, твърде уязвими.
— И нашите ракети, носещи запалителни бомби, ще причинят сериозни повреди?
Хелън се прокашля и каза гръмко:
— Сигурна съм, че имаме много голям шанс да разрушим напълно „Господаря Панглот“.
Развълнувани реплики запълниха цялата зала. Но веднага затихнаха, когато Ана се намеси:
— Откъде знаеш, че не са намерили начин да получават по-сигурния газ? Хелий ли беше? Щом произвеждат другия газ, защо да не успеят и с хелия? Ами ако са открили съвсем нов газ?
— Не — твърдо каза Хелън, клатейки глава. — Това е невъзможно. Невъзможно е от научна гледна точка. Ако ми позволите да обясня…
Този път Аведон я прекъсна:
— Стига приказки за науката на Мъжа в тази зала. Ще се задоволим и с твоите уверения. Седни, Сестро Хелън.
Тя седна с още по-изчервено лице. Ана се възползва от момента и заяви на висок глас:
— Науката на Мъжа… ето това ни е проблемът. Планът на Мелиса прелива от тази наука. Ракети! — тя направо изплю думата с отвращение. — Тези оръжия не само нарушават конституцията, те са светотатство. Майката богиня ще отвърне лика си от нас, ако прибегнем до оръжията на Мъжа.
— Същото слушахме и когато започнахме да си служим с огнехвъргачките, а още не сме видели знак, че противоречим на Майката богиня — каза Мелиса.
— Така ли? Ами какво ще кажеш за нашите ниви, дето ги погълна пустошта? — попита Ана.
— Ако не ги използвахме, гъбичките щяха вече да покрият целия град. Огнехвъргачките са единственото действено оръжие срещу спорите. Да не споменавам и за повечето от големите животни, а те все по-често застрашават границите.
— И все пак Минерва е заплашена от гибел — настоя Ана.
Мелиса въздъхна.
— Ако успеем да победим Небесния господар, ще имаме достатъчно зърно да изкараме зимата. Да се надяваме, че дотогава ще си възвърнем поне част от земята. Но ако отстъпим, съдбата ни е предрешена.
— Можем да опитаме преговори с Небесния господар. Можем да му обясним положението си. Та то е толкова очевидно отгоре! — извика Ана. — Да речем, ще му предложим една трета от дължимия данък и ще обещаем останалото за по-късно. Нека разчитаме на милосърдието му.
Мелиса се изсмя горчиво.
— Кога ли някой от Небесните господари е имал милост? Сякаш не знаеш за какво ни смятат нас — земните жители. За земна сган. Ние не сме хора за тях. Нищо повече от част от пустошта, останала след Генетичните войни. По-добре искай милост от някой огромен гущер. Не, единственият ни шанс е да свалим „Господаря Панглот“ с огън. Време е ние, сестрите от Минерва, да се освободим от гнета на Мъжете!
Това реши спора. Джан физически усети, как вълната от чувства в залата се обърна безпрекословно в полза на Мелиса. Тя спечели. След малко и гласуването го потвърди. Преброяването на вдигнатите ръце й даде предимство от 23 гласа. Джан си отдъхна. Не се налагаше да умира. Все още не. Оставаха й поне две седмици.
Но двете седмици отминаха с плашеща бързина. Джан искаше да им се наслади, но не й остана време.
Мелиса я принуждаваше, както и всеки друг от останалите, да работи до изнемощяване, за да успеят с подготовката. Джан отговаряше за една от многото групи от по три жени, които трябваше да изстрелят ракетите. Те безкрайно повтаряха процедурата на изстрелването, монтираха ракетите в стартова позиция, махаха маскировъчната мрежа, закриваща устройството, преструваха се, че палят заряда и хлътваха зад набързо изградената защитна стена.
Според Хелън, ракетите бяха съвсем просто нещо. Задвижваха ги взривове на барутни заряди и, както показаха изпитанията, можеха да стигнат височина около хиляда фута. При удара взривател задействаше химически заряд. А той възпламеняваше спирта в носовия резервоар и го разпръскваше на широка площ. Никой не задаваше въпроса, поне официално, как Хелън се е добрала до начина за приготвяне на барут, който заемаше почетно място в списъка на забранените вещества. Джан подозираше, че Хелън сама бе стигнала до всичко, помагайки си само с оскъдни познания.
Макар и да се предполагаше, че сега Мелиса управлява Минерва, Ана не се отказа от противопоставянето почти до самия край. Най-сериозният им сблъсък се случи в началото на втората седмица. Ана, нейната дъщеря Тасма, Началничката Джийн и Адам — говорителят на мъжете, дойдоха онази вечер в дома на Мелиса. Тя ги прие с пресилена вежливост и каза на Джан да поднесе питиета. Ана обаче я посъветва да не си създава грижи, защото това съвсем не е светско посещение и Джан остана в преддверието.
— Вярно ли е — попита Ана обвиняващо, — казала си на Аведон, че искаш мъжете да бъдат въоръжени?
— Вярно е — каза Мелиса и млъкна очаквателно.
— Нямат ли край твоите светотатства? — изкрещя Ана. — Против всичко свято за нас е мъж да носи оръжие в пределите на Минерва. Сигурно вече сестрите, създали Минерва, ридаят от срам в небесата!
— Сестрите, създали Минерва, са били реалистки — отговори Мелиса. — Аз също. Следващият понеделник ще се нуждаем от всеки, способен да защити Минерва. Даже и да запалим „Господаря Панглот“, може би някои групи войници ще имат време да връхлетят върху ни.
— По-добре това да стане, отколкото да оскърбим Майката богиня по този начин! — извика Ана. Тя се обърна към Адам, който се опитваше да се затули зад Джийн и Тасма. — Кажи на Началничката Мелиса, че ти като говорител на всички мъже отказваш да носите оръжие.
Адам с нежелание застана между Джийн и Тасма. Гледаше Мелиса с тревога.
— Не се отказваме, началничко Мелиса, само дето ще е загуба на време да ни въоръжавате. Нали и вие знаете, мъжете от Минерва не са бойци. Майката богиня се е погрижила за това. Каква полза от нас в битка с Небесните войни?
— Ще ви се наложи да научите каква може да бъде — каза му Мелиса грубо. — Когато те доближи Небесен войн с намерението да ти разцепи черепа с брадва или да те изкорми със сабя, ще имаш избор — или ще го спреш с твоето оръжие, или ще му позволиш да прави с тебе каквото пожелае. Не очаквайте сестрите да ви защитават. Ще бъдем твърде заети със собственото оцеляване. Тъй че решавайте сами.
Адам пребледня.
— Но… през целия ни живот ни е внушавана абсолютната забрана да докосваме оръжие или да използуваме сечиво за заплаха. Нима очаквате от нас изведнъж да прекрачим през основните правила?
— Прав е — каза Ана.
Другите две жени кимнаха в съгласие. Мелиса сви рамене.
— Само това ще ви кажа — според конституцията имам правата в тези обстоятелства да предприема всички извънредни мерки, които според мен спомагат за оцеляването на Минерва. Затова наредих да се даде оръжие на всяко лице от мъжки пол на възраст над дванадесет години. Дали ще го използва или не, нека решава всеки поотделно. Това е.
Ана се озъби, с намерение да спори, но веднага премисли. Тя гневно се завъртя в робата си и тръгна към вратата. Другите я последваха, само Адам промърмори „Лека нощ“ на излизане.
Когато си отидоха, Джан попита майка си:
— Наистина ли вярваш в това — някой от мъжете да се сражава?
Мелиса отново сви рамене.
— Някои може и да се бият. Желанието за оцеляване е доста силен мотив. Ще видим. Но се надявам да не се налага. Ако имаме късмет, ще унищожим „Господаря Панглот“, преди Небесните войни да слязат.
— Ако някои от тях наистина се бият — каза бавно Джан, — току виж им харесало, а? После никога няма да можем да им се доверим напълно.
— Предразсъдъци — каза Мелиса. Тя влезе от преддверието в дневната и седна уморено в едно надуваемо кресло. Джан я последва в стаята.
— Но нали точно тази бе причината винаги да им се забранява да опознават оръжията? — попита тя. — Страхът, че у тях ще се събудят пороците на Древните Мъже, които още се крият в душите им?
Мелиса каза, без да я погледне:
— Майката богиня ги е променила завинаги. Не могат да се върнат към старото.
— Тогава за какво е законът за оръжията? Защо живеят в лагер? Защо им налагаме комендантски час? Защо се страхуваме от тях и досега?
— Това е традиция. И така трябва да бъде. Даже мъжете от Минерва, колкото и да са променени, не могат да изкупят греховете на своите предшественици спрямо нашите прамайки, защото тези грехове са продължили безбройни хилядолетия. Нито пък греховете, които Небесният господар „Панглот“ извършва спрямо нас. Затова всяка неделя мъжете трябва да се молят в Залата за изкупление на катедралата. Те отдавна са загубили правото да бъдат равни с нас и никога няма да си го възвърнат. Сега си отивай в стаята и ме остави на спокойствие. Имам да мисля за много неща.