— Рин, знаеш, че няма да си позволят този риск.
— Ако не ме пуснат, май ще направя нещо, за което ще съжаляват.
— За самоубийство ли говориш?
— Да — призна Рин, въпреки че съвсем не беше толкова отчаян.
Дейвин му се усмихна снизходително.
— Това не би било много разумна постъпка, нали? Пък и познаваш Елоите. Твърде много очакваш от тях, ако смяташ, че ще жалят дори и миг за смъртта ти. Тъгата вече не съществува в техния емоционален речник.
Рин въздъхна.
— Знам… знам…
За кой ли път осъзнаваше колко е абсурдно да обсъжда емоционалните си проблеми с машина. Като малък напълно вярваше в привидната човечност на изображенията, въпреки тяхната безтелесност. Особено Дейвин, с неговото съчувствие, със симпатията и мъдростта си, изглеждаше истински човек в очите на Рин и изцяло му заместваше бащата. Едва през пубертета си Рин започна да забелязва нещо объркващо в изображенията. Не можеше да налучка причината за съмненията си. Връщайки се назад, предположи, че и тогава подсъзнателно е отбелязал някои повторения в реакциите им. Беше питал Дейвин защо така възприема него и другите изображения, но Дейвин беше пробутал празни приказки как навлизал в пубертета и как се отразявал върху чувствата му.
Научи истината, когато навърши петнадесет. Един ден, без да го предупредят, пред него в учебната зала изникна съвсем ново изображение. То имаше формата на строга млада жена, облечена в дълга сива роба. Русата й коса беше дръпната назад в стегнат кок, който подчертаваше суровостта на лицето с високи скули, почти излъчващи жестокост. Тя му се представи с името Фибъс и му каза, че е достигнал възрастта, когато трябва да научи някои истини. Тя щяла да го обучава за работа с компютри и да му разкрие същността на машинния интелект…
Бе израснал с внимателно внушеното му впечатление, че изображенията представят записаните личности и физически образи на отдавна живели хора. Но това не беше вярно. Всички изображения, включително и нейното, бяха изкуствено създадени от компютри. И макар че компютрите притежаваха „интелект“, това не беше човешки интелект. Оказа се, че поведението на изображенията, наподобяващо човешкото — умението да съпреживяват, шегите, съчувствието — е само измама. Машинният интелект просто представяше пародии на човешки личности.
Рин се стъписа от това разкритие, но не се изненада особено силно. Явно бе подозирал каква е истината на някакво подсъзнателно равнище. Фибъс продължи с обясненията си как е била преценена необходимостта той да бъде заблуждаван, за да не се нарушава психическото му развитие, защото, естествено, не би могъл да установи никаква емоционална връзка с Елоите. Но вече бил пораснал достатъчно, за да възприеме истината. Освен това било важно за него да разбере задълбочено компютрите и машинния интелект, за да работи с тях.
Сега, пет години по-късно, той вече знаеше много неща за компютърните технологии, но същността на машинния интелект все така не му беше по силите. Доколкото можеше да схване, програмите имаха съзнание, но тяхното възприемане на действителността беше напълно различно от човешкото. Самите системи съдържаха много органични материали в биочиповете си, но те бяха без изключение синтетични и нямаха нищо общо с формите на живот, създадени от еволюцията. Нямаха чувства; нито пък естествените стимули, характерни за всички по-висши животински видове — липсваше им дори основният инстинкт за самосъхранение. Не разполагаха и дори с подобие на свободна воля. Бяха под пълния контрол на командите, вплетени в самото им съществуване — командите, които им даваха възможност почти съвършено да се преструват на човешки същества.
Напоследък, когато говореше с тях, често размишляваше какви ли процеси протичат в тези програми. Дали когато Дейвин се смееше на някоя негова шега, някъде някой скучаещ и отчаян център на съзнание не е завладян изцяло от желанието да се освободи от вградените команди, за да свърши с измъченото си съществуване и да прегърне мечтаната забрава? И преди всичко — с какво право учените са създали мислещи машини, чудеше се Рин.
Същите мисли се мяркаха в ума му, докато слушаше Дейвин да му казва, че трябва да бъде търпелив и може би някой ден Елоите и Централната програма ще намалят ограниченията върху свободата му. Рин пак въздъхна. И това бе чувал много пъти преди.
— Дейвин — каза внезапно, — щастлив ли си?
Дейвин се усмихна.
— Ти знаеш какво представлявам. Най-общо казано, за мен „щастие“ е безсмислен термин. Но в определен смисъл аз съм „щастлив“ да ти служа, Рин, защото за това съм програмиран.
— Да, разбира се — каза Рин, недоволен от отговора. Както винаги — махна с ръка. — Можеш да си вървиш, Дейвин. Обратно, там, откъдето идваш, където и да е то…
Дейвин стана, кимна и каза:
— Рин, надявам се, че можах да ти помогна. Довиждане. До следващия път… — И изчезна.
Рин за дълго остана загледан в гладката стена и почти неохотно промърмори:
— Прати ми Лайза.
— Да, Рин — обади се безплътният глас. Това беше гласът на Централната програма.
Появи се момиче. Беше в костюм на райета, не му липсваше нито един цвят от дъгата — сигурно е бил модерен преди четиристотин и петдесет години. Беше русокоса, а устните й бяха боядисани в синьо — цвета на очите й. Усмихна се неопределено някъде към Рин и каза весело:
— Здрасти, казвам се Лайза и съм тук за твое удоволствие! — Вече разкопчаваше бавно сакото си…
Това бе другата промяна след петнадесетия му рожден ден — разполагаше с еротични програми. Пет. За разлика от другите програми, тези бяха стари и примитивни, Рин не се съмняваше, че в тях не се мярка нищо подобно на съзнание. Макар че можеха да се приспособяват към поведението му, те не надхвърляха кой знае колко обикновените записи. Рин често се чудеше кой от Елоите е притежавал тези програми някога, когато е бил нормален човек.
Рин гледаше как момичето се съблича и с въздишка разкопча робата си. Каза й да дойде по-наблизо. Тя се подчини и протегна безплътната си ръка към него…
Когато нещата стигнаха до своя обичаен незадоволителен завършек, той каза на момичето да си върви и помоли Централната програма отново да му прожектира „Приключенията на Робин Худ“.
Седмица по-късно. Играчката летеше само на двайсетина стъпки над водата. Отчаянието на Рин се беше попритъпило, в момента беше само потиснат и вял. Трябваше му време, за да разбере предупреждението на Играчката.
— Какво? — оживено каза той. — Я повтори!
— Казах, че предлагам промяна на курса. Пред нас се забелязват навлезли в територията ни летателни апарати.
Вълнението направо го раздруса. Той се приведе напред, втренчил поглед в радарния екран. Пет големи тела, подредени в разтеглена колона, се виждаха ясно на екрана. Не бяха на повече от десет мили.
— Намали скоростта и ми дай увеличено изображение! — заповяда той.
Когато погледна монитора, подсвирна от изумление. Приличаха на буреносни облаци, увиснали над хоризонта. Изглеждаха огромни и застрашителни.
Небесни Господари. По дяволите, цяла флотилия Небесни Господари!
Глава втора
Барон Шпанг влезе в тронната зала и небрежно се поклони на дук дьо Люсан.
— Сир, вашата съпруга настоява за аудиенция — съобщи той.
Дукът направи гримаса, която би трябвало да показва, че е захапал нещо мухлясало, и сви на руло картата, досегашен обект на вниманието му.
— Господи, не. Кажи й, че съм болен. Кажи й, че съм умрял. Измръзнах до смърт още преди час. — Той пристегна тежкото наметало около раменете си. — Това всъщност не е много далече от истината.
Температурата спадаше бързо и това щеше да продължава с навлизането на „Господаря Мордред“ все по на юг. Според главния техник нищо не можеше да се направи — всяка порцийка енергия им трябваше, за да поддържат горещ газа в секциите. Иначе в тези антарктически условия болнавият Небесен Господар не би могъл да се задържи на необходимата височина.
— Както и да е, какво иска тя?
Барон Шпанг пристъпи по-близо до трона.
— Казва, че нейни шпиони са разкрили заговор за бунт в сектора на свободните в Пилктаун.
— Тази жена — въздъхна дукът. — Все бунтове й се привиждат. Винаги си е била такава.
Баронът изглеждаше неспокоен.
— Сир, в този случай може би е по-добре да се вслушаме в предупреждението й. Моите агенти също докладват за силно напрежение в кораба. Хората не са никак доволни от тази експедиция. Включително и мнозина между благородниците, сир.
— Мислиш си, че не разбирам положението, приятелю Шпанг? Уверявам те, осъзнавам го до болка ясно. Но какво мога да направя? Нали знаеш, че нямам възможност да избирам.
— Да, сир. Аз зная, но другите — не.
— Е добре, скъпи ми бароне, едва ли мога да позволя всички да научат, че аз, царстващият монарх на „Господаря Мордред“, на практика съм отвлечен от онези четиримата луди. — Той махна с ръката в черна ръкавица към големия извит прозорец отляво. През него можеше да се види най-близкият от другите четири Небесни Господари — „Господарят Монтесума“. — Ако го направя, наистина ще трябва да се справяме с бунт.
— Зная това, сир. Но се страхувам, че опасността от бунт ще нараства, ако експедицията трае още дълго. Дажбите започват да намаляват и хората се плашат, че твърде много сме се отдалечили от подвластните ни земи. Пък и този все по-смразяващ студ никак не подобрява положението.
Дукът кимна.
— Но аз съм сигурен, че този налудничав лов скоро ще бъде прекратен. Онези глупаци ще разберат, че търсят нещо, което вече не съществува, ако изобщо някога е съществувало. И при тях би трябвало храната да е на свършване, а трябва да се изправят срещу все по-враждебно настроените си поданици. Само въпрос на време е.
— Да, сир. Несъмнено сте прав…
— Добре. Сега върви при жена ми и й кажи, че съм претоварен с държавнически задължения и ще отделя време за нейната аудиенция утре — ако имам време.
Барон Шпанг се поклони отново и излезе. Дукът се облегна на трона си и се замисли за своята жена, темата го потискаше. Защо не иска да го остави на спокойствие? Той щедро й бе отделил обширни покои, издръжка, имаше си лукса и своите любовници. Какво още искаше? Но той знаеше отговора на своя въпрос. Властта. Бе вкусила властта по време на брака си с покойния му брат и този вкус, веднъж усетен, никога и от никого не можеше да бъде забравен.
„Бедничкият ми брат“, каза си дьо Люсан. Само ако собствената му жажда за власт не го бе направила параноик. Жан бе започнал да си мисли, че той — Парис, заговорничи, за да го убие и да заеме мястото му на трона. Това бе смешно, разбира се. Парис въобще нямаше амбиции и беше безупречно щастлив от живота си на разпуснат плейбой, но когато му прошепнаха някой и друг слух за подозренията на брат му, той нямаше избор — трябваше да удари пръв, за да оцелее.
Щом се отърва от Жан, Парис се срещна с неговата съпруга, дукесата и й постави ултиматум. Или ще се съгласи да се омъжи за него и да се оттегли от публични появи, или също ще получи смъртоносна доза отрова. Бе приела първото предложение, но имаше още много да се желае за нейното така наречено „оттегляне“…
Зад двойните врати се чу мърморене на гласове. Някой говореше със стражите в преддверието. Не, някой спореше със стражите. Различи женски глас и се надяваше да не е на неговата съпруга.
Вратите се отвориха, но жената, която нахълта в тронната зала, не беше дукесата, а дъщеря му Андреа. Беше на двадесет и две години и притежаваше опустошаваща мъжките очи красота. За щастие приличаше повече на него, а не на майка си. Имаше неговата черна като въглен коса, котешки кафеникави очи, високи скули и гладка мургава кожа. Единственият й недостатък беше устата (наследство от майка й) — когато се ядосваше, тя се превръщаше в грозна безкръвна линия, а Андреа доста често се ядосваше. Например, сега…
— Татко, студено ми е — сърдито каза тя. — На всички ни е студено. Вече стана прекалено. Погледни, можеш да видиш дъха ми! — Тя дъхна силно, за да му покаже облачето мразовита пара.
— Като казваш „ние“, мило мое котенце, предполагам, че имаш предвид твоята пъстра група от разглезени аристократични копелета. Несъмнено те са настояли да дойдеш и да говориш с мен, въпреки, че ти е добре известна моята заповед да не бъда безпокоен.
Лицето й потъмня.
— Остави на мира моите приятели. Дойдох по своя воля. Това не може да продължава. С колкото и дрехи да се навличам, студът е непоносим.
Той погледна дебелата кожена наметка на раменете й. Тя наистина рядко обличаше нещо, което би скрило очертанията на нейното тяло и явно оплакването беше искрено, но не можеше с нищо да й помогне. Той се усмихна и каза:
— Мило мое котенце, след не много продължително време ще потеглим в обратна посока и ще се насочим към дома.
— И колко ще трае това „не много продължително“ време? — недоверчиво попита тя.
Той уклончиво сви рамене.
— Може би ден, най-много два.
— А защо не сложиш край на глупавата сделка, която си сключил с онези други Небесни Господари, каквато и да е — каза тя, като махна с ръка към прозореца, — и просто да заповядаш „Господарят Мордред“ да обърне още сега. Нека те да продължават смешното си търсене на съкровища или каквато там лудост ги е прихванала.
— Все още не е възможно, скъпа моя дъще — измърка той с предполагаемо най-убедителния си тон.
Обикновено това въздействаше на почти всеки, с изключение на неговата жена и дъщеря му. И сега не успя. Тя високомерно му хвърли гневен поглед.
— Скъпи ми татко — тя се подиграваше на неговото мъркане, — а защо, всъщност, не е възможно?
— Въпрос на чест. Дадох им моята дума.
Разбира се, истината беше съвсем друга. И ако се съди по изражението на Андреа, тя подозираше каква е.
Дукът раздразнено забеляза, че вратите пак се отвориха. Барон Шпанг се връщаше. Той се поклони първо на дука, после и на дъщеря му.
— Сир, трябва неотложно да ви предам съобщение — каза той с многозначителен поглед към Андреа.
Дукът каза:
— Можеш да си тръгваш, котенце.
— Нищо ли няма да направиш да спреш този студ? — попита тя.
— В момента нищо не мога да направя. Бъди търпелива.
— Щом е така — каза тя, гледайки го злобно, — аз имам намерение да направя нещо. Единственото решение е да си взема някой в леглото, за да ме топли. А ако стане по-студено, май ще ми трябват двама. — Тя се обърна към барон Шпанг. — Дали сте склонен да направите такава услуга на любимата дъщеря на вашия повелител?
Баронът й се усмихна несигурно, опитваше се да скрие изражението на лицето си в буйната червеникава брада. Дукът уморено се запита дали барон Шпанг вече не е правил подобни услуги. Въпреки усилията на монахините, въпреки побоищата и заплахите с адския огън, за да бъде създаден един образец на целомъдрието, Андреа бе успяла да загуби девствеността си, преди да навърши петнадесет години. Имаше твърде силни сексуални желания също като майка си и според доносите, ги задоволяваше при всяка появила се възможност. Той каза с усмивка:
— Бих могъл да ти предложа и по-добър начин да се стоплиш — публично бичуване пред твоята група блюдолизци. Може лесно да се уреди.
— Няма да посмееш! — изкрещя тя, но в очите й се мярна тревога.
— Напусни! — заповяда той с вдигната ръка.
Тя очевидно искаше да продължи спора, но размисли. Дари го с последен яростен поглед и величествено излезе от тронната зала. Дукът въздъхна.
— Истинско удоволствие е да си баща, а? — обърна се той към барон Шпанг.
Баронът дипломатично премълча.
— Е добре, какво е това неотложно съобщение? — попита дукът.
— Наблюдателите са записали сигнал от „Господаря Монтесума“. Настояват за вашето присъствие на височайша среща в „Меча на исляма“ точно в 16 часа.
— Пак ли височайша среща? — викна дукът, плашеха го последствията от тези събирания. — О, не! — погледна часовника на стената. — Това е след по-малко от два часа. — Той нервно сви юмруци. — Предполагам, че не бих могъл да отклоня поканата?