Очите ми продължаваха да се взират в неговите.
— Е, харесва ли ти моята версия на «Дракула»?
— Харесва ми краят. Двамата стават вампири и живеят щастливо за вечни времена, защото се обичат толкова, че могат да загърбят грешките от миналото си…
Все още усмихнат, Ерик се наведе и ме целуна. Устните му бяха меки, топли и ухаеха на «Доритос» и «Планинска роса», чиято комбинация се оказа не толкова гадна, както може би си мислите. Той ме прегърна, приближи ме към себе си и задълбочи целувката. Беше толкова хубаво да съм отново в прегръдката му, толкова хубаво, че в първия момент, когато ръцете на Ерик се плъзнаха надолу и ме стиснаха за задника, не чух тревожния звън на малките камбанки в рационалната част на мозъка ми. Но когато се притисна в мен и завъртя похотливо таза си, прекрасната топла мъгла започна бързо да се разсейва. Харесваше ми да ме гали, но когато докосването му стана прекалено агресивно, прекалено настойчиво, прекалено тя е моя, аз я искам и ще я имам още сега, започна да не ми харесва. Той вероятно усети сковаването на мускулите ми, защото се отдръпна, усмихна ми се леко и попита:
— Така и не ми каза какво правиш тук.
Примигнах, объркана от внезапната промяна у него. Отстъпих една крачка, грабнах бирата от стола, където я бе оставил, отпих голяма глътка и започнах бавно да идвам на себе си. Най-после успях да кажа:
— Ох, аз… ъ… дойдох да говоря с Дарий и да проверя дали телефонът ми ще проработи оттук — бръкнах в джоба, извадих телефона и като пълна идиотка го заврях под носа му. После го обърнах към себе си и видях, че на дисплея му светят три чертички — Ха! Май ще проработи!
— Да, дъждът спря преди малко и от известно време не чувам гръмотевици. Ако не ни връхлети нова вълна, телефоните може и да проработят. Надявам се това да е добър знак.
— Дано. Дай ми секунда да се обадя на сестра Мери Анджела и да проверя как е баба — сега, когато Ерик беше на разстояние от мен, думите излизаха лесно от устата ми. Докато въртях телефона в ръка, за да търся сигнал, го огледах крадешком. Беше си добрият стар Ерик — готин и съвсем нормален, какъвто го помнех и харесвах. Не преигравах ли със страха си от него? Или случилото се с Лорън бе изострило прекалено сетивата и бе засилило подозренията ми? Изведнъж ми се стори, че тишината между нас продължава прекалено дълго и Ерик започва да се изнервя, затова побързах да попитам:
— Къде е Дарий?
— Смених го малко по-рано. Събудих се и после не можах да заспя, затова реших да го изпратя поне той да си почине добре. На практика той представлява цялата ни армия.
— Афродита още ли се налива?
— Накрая сдаде багажа. Дарий я отведе със себе си. Представям си какъв махмурлук ще я подгони, като се събуди.
Стори ми се, че тази вероятност не му е неприятна.
— Отидоха да спят в стаята на Далас. Не беше отдавна, така че Дарий може би все още е буден и няма да се наложи да го будиш.
— Всъщност исках да го попитам как да намеря Деймиън и Джак. Аз също не можах да заспя и реших да ги заместя и да оставя близначките да поспят.
— Няма проблем, аз ще ти кажа къде да ги откриеш. Те са близо до входа към депото, където бяхме преди.
— Добре, и без това не ми се искаше да нарушавам почивката на Дарий. Ти си прав, армията ни има нужда от сън — замълчах за миг и подхвърлих небрежно. — Хей, нали не си видял нещо… странно в тунелите, докато идваше насам?
— Странно ли? Като какво, например? Не исках да казвам «тъмнина», все пак това бяха тунели и няма как да наречеш един тунел «странен» само защото е тъмен. Освен това още чувах в главата си подигравките на Ерик за прилепите, които ме изплашиха толкова много. Затова казах първото нещо, за което се сетих.
— Като например внезапно угасване на лампите.
Той сви рамене и поклати глава.
— Не, но това надали би било странно. Убеден съм, че се налага червените хлапета често да ги зареждат с газ, а последните събития сигурно са им объркали графика.
— Да, има логика в това.
И наистина имаше, затова си позволих да изпусна въздишка на облекчение и за един кратък миг да се отпусна, но дълбоко в себе си усетих, че напрежението си остава в мен. Усмихнах се на Ерик. Той също ми се усмихна и, ето ни двамата, стояхме един срещу друг и се усмихвахме един на друг като малоумни. Напомних си, че Ерик е страхотен приятел. И че се радвам, че двамата отново сме заедно. Радвах се, че отново сме заедно, нали? Тогава защо не можех да си се радвам спокойно и да не допускам хубавите неща между нас да се объркват, да не треперя от страх, че видиш ли, той ще поиска нещо повече?
В този момент споменът за целувката на Старк изскочи от дълбините на съзнанието ми. После се сетих за появата на Калона в съня ми. Той ме бе накарал да почувствам неща, каквито другите момчета дори не се сещаха, че може да предизвикат у мен. Станах толкова рязко, че за малко не съборих стола.
— Трябва да се обадя на сестра Мери Анджела.
Ерик ме изгледа странно, но каза само:
— Добре, разходи се натам, но не се приближавай много до вратата. Ако отвън се въртят някакви същества, не бих искал да те чуят.
Кимнах и му се усмихнах с надеждата, че не изглеждам гузна или виновна. После се отдалечих и огледах помещението. Този път сутеренът не ми се стори толкова отблъскващо мръсен като първия път, когато слязох тук. Няма спор, Стиви Рей и останалите хлапета се бяха потрудили. Мястото беше почистено, а разхвърляните от бездомниците боклуци по пода вече ги нямаше. И за моя радост вече не вонеше на урина, което си беше истински напредък.
Набрах номера на сестра Мери Анджела и мислено стиснах палци, докато чаках да звънне веднъж, два пъти… три пъти… Тъкмо усетих, че стомахът започна да ме присвива, когато тя отговори. Връзката беше ужасна, но все пак се чувахме.
— Зоуи! Радвам се, че се обади! — каза тя.
— Добре ли сте, сестро, как е баба?
— Тя е добре… Всичко е наред. Ние сме… — гласът й се изгуби за момент.
— Не те чувам много добре. Къде сте? Баба в съзнание ли е? — Ба… в съзнание. Ние сме под манастира, но… — телефонът запращя и изведнъж я чух ясно. — Зоуи, ти ли правиш нещо с времето?
— Аз? Не! Ами баба? Тя добре ли е там? В безопасност ли е?
— … добре. Не се безпокой, ние…
И връзката прекъсна.
— По дяволите! Връзката се скапа — закрачих нервно из сутерена, докато се опитвах да я набера отново. Нищо. Имах обхват, но дисплеят гаснеше. Опитах няколко пъти, докато накрая разбрах — не само че няма да се свържа, но като капак на всичко сигналът рязко отслабна. Това ме накара да повторя още по-ядосано. — По дяволите!
— Какво разбра? — приближи се Ерик.
— Не много. Връзката се разпадна и не можах да я набера отново. Но успях да разбера, че е добре. Баба също. Дори е дошла в съзнание.
— Прекрасна новина! Видя ли, няма за какво да се тревожиш? Всичко ще бъде наред. Сестрите са скрили баба ти в подземието, нали?
Кимнах, усещайки, че глупавите сълзи ще рукнат всеки момент от очите ми, повече от нерви, отколкото от страх за баба. Вярвах напълно на сестра Мери Анджела и щом тя твърдеше, че баба е добре, значи наистина беше така.
— Много е кофти да не знаеш какво става. Не говоря само за баба, но и за всичко там, горе — вдигнах палец към външния свят.
Ерик дойде при мен и топлите му пръсти покриха моите. Обърна ръката ми с дланта нагоре и палецът му нежно проследи новите татуировки върху тях. — Обещавам ти, че ще се справим с това, Зо. Нали не си забравила, че Никс е на наша страна? Достатъчно е да погледнеш ръцете си, за да видиш доказателството за нейното благоволение. Групата ни е малка, но ние сме силни и знаем, че правото е на наша страна.
В същия момент чух сигнала на телефона си, който ме уведоми, че имам съобщение.
— Супер! Сигурно е сестра Мери Анджела.
Отворих го и го прочетох, без да разбирам нищо.
«Всички хлапета и вампири да се върнат незабавно в «Дома на нощта».»
— Какво!? — опулих се срещу дисплея аз.
— Дай да видя — каза Ерик.
Извъртях телефона така, че той да може да прочете съобщението, Ерик кимна бавно, сякаш потвърждаваше свое предположение.
— Това е Неферет. И въпреки че звучи като едно от много-бройните й съобщения до цялото училище, мога да се хвана на бас, че говори директно на нас.
— Сигурен ли си, че е тя?
— Да, познавам номера й.
— Тя ти е дала телефонния си номер? — опитах се да не звуча толкова ядосано, колкото всъщност бях, но не съм сигурна, че успях.
Ерик сви рамене.
— Да. Даде ми го, преди да замина за Европа. Каза да й се обадя, ако имам нужда от нещо.
Аз изсумтях.
— Ревнуваш ли? — усмихна се Ерик.
— Не — излъгах аз, — но като знам каква манипулативна кучка е, не мога да не се тревожа. — Защо ни вика? Сигурно нещо между нея и Калона не е наред?
— Сигурно, но ние няма да се връщаме в училище. Поне не сега.
— Мисля, че си права. Трябва да научим какво точно се е случило горе, преди да решим какъв ще е следващият ни ход. Освен това си мисля, че ако инстинктът ти нашепва да стоим по-далеч от училище, трябва да постъпим точно така.
Погледнах го изпитателно. Той ми се усмихна и отметна един непослушен кичур от лицето ми. Очите му бяха топли и мили, нямаше и помен от влудяващото желание за секс. Боже, трябваше да престана с тези глупости. С Ерик се чувствах в безопасност. Той вярваше в мен.
— Благодаря ти — промълвих само с устни. — Благодаря ти за доверието.
— Винаги съм ти вярвал, Зоуи — отвърна той. — Винаги.
После ме прегърна и ме целуна нежно. Изведнъж вратата се отвори с трясък и наред с мъждивата следобедна светлина, в помещението влетя и вълна от леденостуден въздух. Бърз като мълния, Ерик ме закри с тялото си и се извъртя към вратата. Страхът задумка в гърдите ми.
— Бягай долу! Извикай Дарий! — викна той и тръгна решително към фигурата, която изпълни рамката на отворената към горния свят врата.
Вече хуквах към стълбата за тунела, когато гласът на Хийт ме спря.
— Зоуи, ти ли си?
10
— Хийт! — изтичах към него и едва не изкрещях, че виждам него, а не един от онези ужасяващи гарвани-демони или още по-страшно, безсмъртен демон с очи като нощно небе и натежал от тайни глас.
— Хийт? — извика Ерик, не толкова доволен, колкото аз, дръпна бързо ръката ми, спря ме и все още застанал пред мен, ме погледна ядосано. — Това човешкото ти гадже ли е?
— Не гадже, а бивше — извикахме в един глас с Хийт.
— А ти не си ли Ерик? Бившето гадже на Зоуи от новаците? — попита Хийт и прескочи наведнъж трите стъпала като истински футболист (висок най-малко метър и осемдесет и с къдрава пясъчноруса коса). Да, признавам си, няма как, бившето ми човешко гадже беше клише, но едно убийствено красиво клише.
— Не бивше, а гадже — изръмжа Ерик. — И не новак, а вампир.
— О, значи отново сте се събрали със Зоуи? Поздравления за това и поздравления, че вече никой няма да лочи кръвта ти. Но аз нямах това предвид… Ти всъщност знаеш какво имах предвид, нали, красавецо? — забъбри Хийт, заобиколи Ерик и протегна ръка към моята, но преди да ме дръпне към себе си, се наведе и видя покритите ми с татуировки длани. — Уха-а-а! Това е върховно! Значи все още си под крилото на богинята?
— Да — отвърнах аз.
— Радвам се за теб! — засмя се той и ме скри в прегръдката си, както и очаквах. — Да знаеш само колко се тревожех за теб — отдръпна ме на една ръка разстояние и ме огледа от главата до петите. — Както виждам, цяла и невредима?
— Добре съм, наистина — отвърнах смутено. Последния път, когато се видяхме, Хийт скъса с мен, затова сега се чувствах малко неловко. Освен това, докато ме прегръщаше, улових аромата му и той беше просто неповторим. Хийт миришеше на «у дома» и на детство, примесено с нещо вкусно и вълнуващо, което ме примамваше и палеше кожата ми там, където тя се докосваше до неговата. Знаех добре какво беше това — кръвта му. И това смути не само мислите, но и чувствата ми.
— Супер, тогава! — усмихна се Хийт и пусна ръката ми.
Използвах момента да се отдръпна от него и да се приближа половин крачка по-близо до Ерик. Болката помрачи усмивката му, но всичко продължи не повече от секунда, след което той се ухили нехайно и сви рамене, за да покаже, че прегръдката не беше нещо специално, защото нали сега двамата бяхме само приятели?
— Така си и мислех. Имам предвид, че все още усещам, когато ти се случва нещо лошо, въпреки че оная работа с кръвта вече е в миналото.
«Оная работа с кръвта» прозвуча толкова секси от неговата уста и той ме погледна така многозначително, че Ерик се размърда неспокойно.
— Но исках да се убедя със собствените си очи — продължи Хийт. — И да попитам какво беше онова шибано обаждане по телефона миналата нощ.
— Обаждане? — погледна ме кръвнишки Ерик.
— Да, обаждане — вирнах брадичка аз. Ерик може и да ми беше отново гадже, но това не означаваше, че щях да търпя досадното му чувство за собственост и ревността му. През главата ми мина, че след всичко, случило се между нас, той има основание да не ми вярва и че този, на когото трябваше да се сърдя, бях аз. Но вместо това, казах хладно:
— Исках да го предупредя за гарваните, за да изведе семейството си от града. Хийт не ми е вече гадже, но това не значи, че искам да му се случи нещо лошо.
— Гарвани ли? Какви гарвани? — попита Хийт.
— Някой ще ми обясни ли какво става тук? — изнерви се Ерик.
— Какво става ли? Какво имаш предвид? Оная шибана буря, дето вилня до среднощ и после се обърна на ледена вихрушка, или питаш за цялата лайняна история с онази банда? И кои са гарваните?
— Банда ли? Каква банда? — стресна се Ерик.
— Не, няма да ти кажа нищо, преди да ми отговориш на въпроса.
— Гарваните са птицеподобни демонични същества от митологията на чероките — отговорих вместо Ерик. — Миналата вечер докъм полунощ те бяха само зли духове, но всичко се промени, когато баща им, един безсмъртен, на име Калона, се освободи от подземния си затвор и настоящият му адрес е: Тулса, «Дома на нощта».
— Дали е добра идея да го запознаваме с всичко това? — погледна ме Ерик.
— Защо не оставиш Зоуи да прецени какво да ми каже и какво не? — изпухтя Хийт. Беше явно, че едва се сдържа да не се метне на врата му.
Ерик не остана по-назад.
— Ти си човек! — изсъска той, сякаш Хийт беше болен от сифилис. — Не можеш да проумееш някои неща. Не помниш ли, че само преди два месеца се наложи да ти спасявам тъпия човешки задник от банда вампири?
— Не ме спаси ти, а Зоуи. И, ако обичаш, набий си най-после в тъпата глава, че познавам Зоуи от милион години и «проумявам» какво ми говори още от времето, когато ти дори не си знаел, че тя съществува.
— Така ли? А аз да ти припомня ли колко пъти миризливият ти човешки задник я е излагал на опасност?
Това укроти Хийт.
— Виж, не мисля, че съм я изложил на опасност, като дойдох тук. Исках само да се уверя, че е добре. Опитах се няколко пъти да й звънна, но връзките са объркани.
— Хийт, не се тревожа, че аз съм в опасност, а защото мисля, че ти си в опасност — казах аз и хвърлих към Ерик поглед с ясно послание: «Затваряй си устата».
— Да, вече знам за онези гадни хлапета, дето се опитаха да ме ухапят миналия път, когато бяхме тук. Не мога да си спомня всичко, което се случи тогава, но това го помня ясно — той бръкна в джоба на страхотните си дизайнерски дънки и извади един страховито изглеждащ черен револвер с къса цев. Вдигна го към очите ми и каза гордо. — На татко е. Имам и допълнителни амуниции. Ако ми налетят отново, ще мога да застрелям тези, които вие не успеете да убиете.
— И ходиш по улиците със зареден пистолет в джоба!
— Спокойно, Зо. Спуснал съм предпазителя. И първото гнездо е празно. Не съм идиот.
Ерик изсумтя подигравателно и Хийт веднага присви очи. Реших да се намеся, преди да започнат да се бият в гърдите, и заговорих бързо, като се целех в изпълнения с тестостерон въздух между тях.