Цялото ми тяло потръпна, когато чух познат глас. Първото прошепване беше толкова тихо, че не успях да го чуя, но когато Лорън изпи и последната капка от кръвта на Крис, думите станаха видими. Те затанцуваха във въздуха около мен като сребърна светлина и аз си спомних гласа на богинята Никс: Но помни, тъмнината невинаги означава зло, както светлината невинаги носи добро.
Отворих очи и задъхано се изправих в леглото. Чувствах се ужасно, треперех и стомахът ме свиваше. Часовникът показваше 12:30, значи бях спала само два часа. Нищо чудно, че се чувствах толкова скапана. Тихомълком се вмъкнах в банята, която деляхме със Стиви Рей, за да напръскам лицето си с вода и да се съвзема малко. За съжаление никак нямаше да ми е лесно да отмия отвратителното чувство, което остави у мен страховитият сън.
Нямаше начин да заспя отново. Приближих се тихо до тежките завеси и ги отдръпнах леко, за да погледна навън. Денят беше мрачен и тъмни облаци закриваха слънцето, което перфектно пасваше на настроението ми. Колко ли време е минало, откакто не съм излизала на дневна светлина? Замислих се и осъзнах, че не се е случвало през последния месец, с изключение на няколкото пъти, когато по случайност заварвах изгрева. Потръпнах. Не можех да остана затворена още един месец. За миг получих пристъп на клаустрофобия, сякаш бях затворена в гробница… в ковчег.
Отидох в банята и взех фон дьо тена, който напълно скрива вампирските знаци и татуировки. Когато за пръв път се озовах в «Дома на нощта», ме обзе паника — никога не бях виждала вампири-новаци. Искам да кажа никакви. Признавам си, първоначално си помислих, че това е така, защото вампирите държат новаците заключени в училището в продължение на четири години. Не ми отне много време да разбера истината — новаците разполагаха с доста свобода, но решаха ли да напуснат пределите на училището, трябваше да се придържат към две много важни правила.
Първо, да прикрият белезите си и да не носят училищната униформа.
Второ (и много важно според мен), когато един ученик влезеше в «Дома на нощта», трябваше да стои близост до възрастен вампир. Промяната от човек във вампир е нещо доста сложно и странно — дори днешните учени не са в състояние напълно да я разберат. Но едно нещо беше сигурно по отношение на Промяната — ако новакът прекъсне контакта си с възрастния вампир, процесът се ускорява и новакът умира. Винаги. Така че можехме спокойно да напуснем училището, за да обиколим магазините или нещо подобно, но ако се забавехме повече от няколко часа, телата ни започваха процес по отхвърляне на Промяната и щяхме да загинем. Няма нищо чудно в това, че преди да бъда белязана, не съм срещала новаци. Най-вероятно съм срещала, но те са били с прикрити белези, за да минат за обикновени тийнейджъри.
Причината за прикриването също си има своя смисъл и той не е в това, че се опитваме да шпионираме хората или нещо подобно. Работата е там, че хората и вампирите живеят в трудно постижим баланс. Ако всички знаеха, че новаците могат да излизат и да ходят по магазините, на кино и където си поискат, както и обикновените младежи, това би довело до много проблеми. Само като си помисля какво биха си казали хора като доведения ми баща… Че вампирите се придвижват на банди, занимавайки се с какви ли не греховни деяния. Голям е задник, наистина. И той не би бил единственият. Определено от правилата имаше смисъл.
Прилежно намазах лицето с фон дьо тен и скрих сапфирените си татуировки, недвусмислено издаващи към кой свят принадлежа. Поразително е колко добре ги прикриваше това нещо. Когато полумесецът и синкавите спирали, ограждащи лицето ми, изчезнаха, от огледалото пак ме гледаше старата Зоуи, а аз не бях много сигурна дали това ми харесва. Да, в мен имаше много други променени неща, не бяха само няколкото татуировки, но ме шокира да видя лицето си без следите от докосването на Никс. Изпитах изненадващо чувство за загуба.
Може би трябваше да се подчиня на вътрешното си чувство, да изтрия грима и да се върна в леглото с някоя интересна книга.
Но вместо това прошепнах на отражението си: «Изглеждаш много млада», след което обух дънки и навлякох любимия си пуловер с надпис «Нашествието на боргите 4D», сложих слънчеви очила и се изнизах на пръсти, преди (както би трябвало) да съм размислила. Ако имах лошия късмет да събудя Нала или Стиви Рей, нямах шанс да изляза сама.
В общото помещение нямаше жива душа. Отворих входната врата и си поех дълбоко дъх. Цялата тази история, че вампирите избухват в пламъци, когато се покажат на дневна светлина, е пълна глупост, но е вярно, че светлината причинява болка на възрастните вампири. Като новак, който обаче е много напред в процеса на Промяната, светлината ми причиняваше само дискомфорт, но аз стиснах зъби и пристъпих напред.
Училището изглеждаше напълно опустяло. Беше ми странно да не виждам нито един ученик или преподавател да минава. Стигнах до паркинга и отдалече забелязах колата си измежду скъпите и лъскави возила, които вампирите предпочитаха. Двигателят се задави за секунда, но после колата потегли като нова.
Пъхнах пропуска, който Неферет ми даде в деня, когато баба ми докара колата. Вратата на гаража се отвори, а като излязох, се затвори безшумно.
Въпреки че светлината дразнеше очите ми, настроението ми осезаемо се повиши, когато напуснах училището. Не че мразя «Дома на нощта» или нещо подобно. Всъщност именно тук намерих своя дом и приятелите си. Но днес имах нужда от нещо различно. Имах нужда отново да съм нормална. Нормална, каквато беше Зоуи, преди да бъде белязана. Тогава най-голямото ми притеснение бяха часовете по геометрия, а единственият ми талант бе да откривам готини обувки на разпродажба.
Всъщност пазаруването не звучи зле като идея. Любимата ми търговска улица се намираше само на една пряка оттук. За съжаление в гардероба ми преобладават тъмните цветове, откакто съм белязана. Черното, виолетовото и тъмносиньото като че ли изчерпват цветовото разнообразие. Яркочервен пуловер е това, от което имах нужда в момента.
Паркирах на най-слабо запълнения паркинг зад редицата с магазини. Тук дърветата бяха по-големи и ми хареса, че хвърлят сянка, а и имаше по-малко хора. На външен вид изглеждах като обикновено момиче, но вътре в себе си бях все още белязана, а и много нервна заради първото си излизане в предишния свят.
Не че очаквах да се натъкна на някой познат. Според бившите ми съученици аз бях «странна», защото предпочитах да пазарувам от тази централна търговска улица, отколкото от шумния, скучен и вмирисан на всякаква храна мол. Баба Редбърд беше отговорна за моя необичаен вкус. Тя често ме водеше на разходка из града. Точно тук нямаше начин да налетя на Кайла или на някого от футболния отбор, а и доста бързо се потопих в магията на това приятно за мен място. Точно когато си плащах на касата за прекрасния червен плетен пуловер, усетих, че съм гладна.
На отсрещната улица се намираше любимото ми кафене. То имаше хубав вътрешен двор, а в този влажен и мрачен ден едва ли щеше да има много желаещи да седят отвън. Можех да си взема от прекрасното им капучино, едно от огромните кексчета с боровинки, новия брой на местното модно списание и да се преструвам, че съм обикновена ученичка.
Звучеше ми като много добър план. Бях права, на външните маси нямаше никой и аз се настаних на една маса близо до голяма магнолия. Сложих си малко кафява захар в капучиното и захапах кексчето.
Не си спомням точно кога за пръв път усетих присъствието му. Започна като лек сърбеж. Размърдах се на стола си, като се опитвах да се концентрирам върху страницата с кинозаглавията. Чудех се дали да убедя Ерик да гледаме най-новия сълзлив филм, но не можех да задържа вниманието си върху филмите. Дразнещото чувство по кожата ми не си отиваше. Ядосано вдигнах поглед и замръзнах.
На не повече от пет метра пред мен стоеше Хийт.
Дванадесета глава
Хийт раздаваше някакви листовки. Можех ясно да видя лицето му и останах изненадана колко е хубав. Да, аз го познавам от трети клас и съм наблюдавала как се превърна от симпатичен в недодялан, после в готин и накрая в секси, но никога не съм го виждала с този поглед.
Той гледаше сурово, без следа от усмивка и това му придаваше доста по-зрял вид. Сякаш виждах мъжа, в когото той щеше да се превърне след години. А това беше приятна гледка.
Хийт беше висок, рус и с мъжествено излъчване. Дори от това разстояние можех да различа гъстите му мигли, които бяха изненадващо тъмни, и да усетя нежните кафяви очи.
И тогава, сякаш усетил погледа ми, той погледна към мен. Забелязах как тялото му се отпусна и след това потръпна, сякаш някой избълва леденостуден въздух срещу него.
Трябваше да стана и да вляза в претъпканото с хора заведение, където щеше да е невъзможно да останем действително насаме. Но не го направих. Просто си останах там, а той изпусна листовките. Те се разпиляха по пътеката като умиращи птици, а той тръгна към мен. Застана изправен до масата ми, без да казва нищо в продължение на, както ми се стори, цяла вечност. Не знаех какво да направя, а и бях изключително нервна. В крайна сметка вече не можех да издържа на неловкото мълчание и го поздравих.
— Здрасти, Хийт.
Той подскочи, все едно някой му изкара акъла.
— Ега ти! Ти наистина си тук!
Зяпнах от учудване. Той не беше кой знае колко умен, но това прозвуча тъпо дори като за него.
— Естествено, че съм тук. Ти какво си помисли, че съм призрак ли?
Той се строполи на стола срещу мен, сякаш краката му не го държаха вече.
— Да… Не… Всъщност не знам. Работата е там, че те виждам често, а ти никога не си реална. Помислих си, че сега ще е същото.
— Хийт, за какво говориш? — Присвих очи и го подуших. — Да не си пиян?
Той поклати глава.
— Тогава напушен?
— Не. Не съм пил от месец. Тогава спрях и да пуша.
Думите не бяха особено сложни за разбиране, но аз примигах, сякаш ми беше непосилно да разбера какво ми казва.
— Спрял си да пиеш?
— И да пуша. Всичко спрях. Затова ти звънях толкова много. Исках да знаеш, че съм се променил.
Наистина не знаех какво да кажа.
— Ами… добре. Радвам се.
Знаех, че говоря като идиот, но начинът, по който Хийт ме беше зяпнал, ме разконцентрираше. А имаше и още нещо. Подушвах го. Не беше нито парфюм, нито пот. Беше дълбоко и съблазнително ухание, което ми напомняше за лято, лунна светлина и еротични сънища. Усещах го през порите на кожата му и ми идеше да стана и да се доближа максимално до него.
— Защо не отговори на нито едно от обажданията ми? Дори съобщение не ми прати.
Игнорирах привличането, което изпитвах, и се помъчих да мисля трезво.
— Хийт, виж какво. Между нас вече не може да има нищо.
— Между нас вече има нещо и ти го знаеш.
Отворих уста, за да му обясня колко греши, но той ме прекъсна:
— Белегът ти! Изчезнал е!
Подразних се от този драматичен тон и отвърнах ядосано:
Отново грешиш. Белегът ми не е изчезнал, просто съм го скрила, за да мога да се разходя спокойно, без да изкарвам акъла на тъпите хора наоколо. — Пренебрегнах обидата в очите му, която за миг заличи възрастния вид на лицето му и отново го превърна в хубавото момче, по което навремето бях луда. — Белегът ми никога няма да изчезне. Или ще се превърна във вампир, или ще умра в следващите три години. Това са единствените възможности, с които разполагам. Никога няма да съм предишната Зоуи. Никога между нас няма да е както преди. — Замълчах за миг, а после добавих: — Съжалявам.
— Зо, това ми е ясно. Само не разбирам защо някое от тези неща е причина да приключим връзката си.
— Хийт, всичко между нас беше приключило още преди да бъда белязана, не помниш ли? — попитах раздразнено.
Вместо да ми отвърне в типичния си самонадеян стил, гой продължи да ме гледа в очите, а после каза с напълно сериозен тон:
— Защото се държах като тъпак. Ти не можеше да понасяш, че се напивам и напушвам. И имаше право. Но вече приключих с това. Сега наблягам на футбола и училището, за да мога да участвам в първенството на Охайо. — Той ми се усмихна с очарователната си момчешка усмивка, която разтуптяваше сърцето ми от трети клас насам. — Ето там ще идва да ме гледа и приятелката ми. Тя ще бъде ветеринарен лекар. Вампирски ветеринарен лекар.
— Хийт… поколебах се, в опит да преглътна заседналата в гърлото ми буца, която едва не ме накара да заплача. — Аз не съм сигурна дали все още искам да стана ветеринарен лекар, но дори да е така, това не значи, че можем да бъдем заедно.
— Ти излизаш с друг. — Не го каза ядосано, а по-скоро адски тъжно. — Не си спомням много от онази нощ. Опитвам се, но като се замисля за това, всичко се обърква в главата ми като един голям кошмар, от който не мога да си спомня нищо реално.
Запазих спокойствие. Знаех, че говори за ритуала в нощта на Самхайн, когато ме проследи и се натъкна на момента, в който Афродита загуби контрол над духовете. Хийт едва не се прости с живота си. Ерик беше там и както Неферет отбеляза, прояви войнска чест, като остана да защитава Хийт от духовете, за да ми даде време да изпълня заклинанието и да ги върна там, откъдето бяха дошли. За последен път видях Хийт в безсъзнание на земята и окървавен. Неферет ме увери, че ще излекува раните и ще заличи паметта му. Но явно мъглата е започнала да се вдига.
— Хийт, не мисли за онази нощ. Всичко свърши и по-добре да…
— Ти беше там с някой друг — прекъсна ме той. — Излизаш ли с него?
— Да — въздъхнах аз.
— Дай ми шанс да оправя нещата, Зо.
Поклатих глава, въпреки че думите му докоснаха сърцето ми.
— Невъзможно е, Хийт.
— Защо? — Той протегна ръката си през масата и я сложи върху моята. — Не ми пука за тези вампирски истории. Ти все още си Зоуи. Същата Зоуи, която познавам от цяла вечност, първото момиче, което целунах. Тази Зоуи, която ме познава по-добре от всеки друг. Тази Зоуи, за която мечтая всяка нощ.
Заради близостта на ръката му усетих миризмата още по-силно — топла и прекрасна. Долавях пулса му с пръстите си. Не исках да му го казвам, но се налагаше. Погледнах го в очите и започнах:
— Причината да не си ме забравил е, че в онази нощ, когато бяхме на стената, аз опитах кръвта ти. Това се случва, когато вампир или дори новак пие от кръвта на човек. Казва се Отпечатване. Неферет, нашата Висша жрица, казва, че аз не съм успяла да ти оставя пълен Отпечатък и че ако просто стоя настрана от теб, всичко това с времето ще избледнее. Ти ще станеш пак нормален и ще забравиш за мен. Това се опитвам да направя. — Казах го на един дъх. Знаех, че той сигурно ще побеснее и ще ме нарече чудовище или нещо подобно, но трябваше да му го кажа, защото сега, като е наясно, може да…
Смехът му прекъсна мисловната ми тирада. Той отметна глава назад и се засмя по типичния си заразителен начин, така че не можех да не му се усмихна в отговор.
— Какво?
— О, Зоуи, ще ме побъркаш. — Той стисна ръката ми. — Луд съм по теб от осемгодишен. Дали и това има нещо общо с факта, че си пила от кръвта ми?
— Хийт, повярвай ми. Отпечатването е нещо реално и почти се е случило при нас.
— Чудесно, нека — ухили се той.
— А дали ще ти хареса и това, че ще те надживея с няколко века?
Той раздвижи вежди нагоре-надолу с престорено идиотско изражение.
— Сещам се за много по-гадни неща от това да имам готино и младо гадже, когато съм… да кажем, на петдесет.
Завъртях очи с досада. Той беше непоправим.
— Не е толкова просто, Хийт. Страшно много неща трябва да се обмислят.
— Винаги безкрайно усложняваш нещата. Аз и ти — това са всички неща, които трябва да се обмислят.
— Не, не е само това. — Изведнъж се сетих нещо и му отправих най-невинната си усмивка. — А какво прави бившата ми най-добра приятелка Кайла?
Той незаинтересовано сви рамене.
— Не знам. Почти не се виждаме вече.
— Защо? — Това беше странно. Дори и да не бяха гаджета, все пак се движеха в сходна компания от години.
— Не е като преди. Не ми харесва какви ги приказва. — Той продължаваше да гледа настрани.
— За мен ли?
— Да.
— И какви ги приказва? — попитах. Не можех да реша дали съм повече ядосана или повече наранена.