— Земята говори ли ти? Не! — Тя пристъпи напред и Елиът веднага се отдръпна. — И докато не ти проговори, ще ми се подчиняваш! Така каза тя.
Онова нещо Елиът се поклони непохватно и останалите две фигури го последваха. После Стиви Рей посочи отворената пролука.
— А сега да се омитаме по най-бързия начин.
Но преди някой от тях да е помръднал, дочух познат глас от другата страна на стената:
— Хей, познавате ли Зоуи Редбърд? Трябва да говоря с нея и…
Гласът на Хийт замлъкна, когато четирите фигури се втурнаха след него.
— Не! Спрете! Какво, по дяволите, правите? — извика той.
Сърцето ми биеше лудо и набързо се промъкнах през пролуката — точно навреме, за да видя как три от фигурите бяха сграбчили Хийт.
— Той ни видя, така че трябва да дойде с нас! — отсече Стиви Рей.
— Но тя каза да няма повече — извика Елиът, докато стискаше борещия се Хийт.
— Той ни видя — повтори Стиви Рей. — Така че идва с нас, докато тя ни каже какво да правим с него.
Те не се решиха да спорят с нея и с нечовешка сила го понесоха нанякъде. Снегът сякаш поглъщаше виковете му.
Изправих се в леглото задъхана, изпотена и трепереща. Нала похъркваше. Огледах се и моментално ме обзе паника. Бях сама! Нима бях сънувала всичко, което се случи снощи? Погледнах към празното легло на Стиви Рей и забелязах, че вещите й все пак липсват. Не, не съм го сънувала. Най-добрата ми приятелка беше мъртва. Оставих тежестта на болката да ме затисне; знаех, че ще я нося още доста време.
Но нали Деймиън и Близначките дойдоха да спят тук? Все още сънлива, погледнах часовника и разтърках очи. Беше пет следобед. Спала бях най-малко десет часа. Станах от леглото и дръпнах завесата. Колкото и да бе странно, все още валеше сняг. Навън беше пълно с ученици, които правеха снежни човеци и се замеряха със снежни топки. Разпознах Каси Крам — момичето, което се представи доста добре в състезанието с монолозите. С още няколко момичета правеха снежни ангели. Това много щеше да се хареса на Стиви Рей. Щеше да ме е събудила преди часове, за да ме завлече да се забавляваме в снега, независимо дали искам или не. Като се замислих за това, не знаех дали да плача, или да се смея.
— Зи, будна ли си вече? — чух гласа на Шоуни през открехнатата врата.
Направих й знак да влезе.
— Къде се изпарихте всички?
— Станахме преди няколко часа. Гледахме филми. Искаш ли да дойдеш с нас? Ерик и суперготиният му приятел Коул ще дойдат след малко. — После ме погледна виновно, сякаш си спомни, че Стиви Рей вече я няма, а тя се държи, все едно е най-обикновен ден.
Нещо в мен ме накара да заговоря:
— Шоуни, животът продължава. Трябва да ходим по срещи, да бъдем щастливи и да живеем живота си. Няма нищо сигурно на този свят и смъртта на Стиви Рей го доказва. Не можем да си позволим да прахосваме времето, което ни е дадено. Като казвах, че не трябва да я забравяме, нямах предвид да сме вечно тъжни. Имах предвид, че ще помним щастието, което преживяхме с нея, и усмивката й винаги ще бъде в сърцата ни.
— Винаги — каза Шоуни.
— Дай ми секунда да взема едни дънки и идвам при вас.
— Добре — усмихна се тя.
Когато Шоуни излезе, част от веселата ми фасада се стопи. Наистина мислех това, което й казах, но ми беше трудно да го изпълня. А и все още ме държеше ужасният сън. Знаех, че е сън, но въпреки това ме тревожеше. Сякаш чувах ехото от виковете на Хийт в тишината на стаята. На автопилот обух най-удобните си дънки и огромния пуловер, който си купих от училищния магазин преди няколко седмици. На гърдите имаше бродерия с фигурата на Никс, вдигнала ръце към пълната луна. Това някак ми подейства успокояващо. Отидох да среща косата си и въздъхнах, като видях отражението си в огледалото. Идваше ми да повърна. Замазах тъмните кръгове под очите си с малко фон дьо тен, сложих си спирала и гланц за устни с вкус на ягода. Почувствах се малко по-готова да се покажа пред света и слязох по стълбите.
Спрях в края на стълбището. Познатата ми отпреди обстановка беше съвсем различна сега. Момичета и момчета се бяха скупчили на групички пред телевизорите. Вместо весели и шумни разговори се чуваше шепот.
Нашата групичка беше пред любимия ни телевизор. Близначките, Деймиън, Джак и Ерик вече се бяха настанили и забелязах, че с тях е и красивият Коул, който се беше настанил между Ерин и Шоуни. Усмихнах се — или беше много смел, или много глупав. Те си говореха тихо и определено не обръщаха внимание на «Мумията се завръща», която вървеше на екрана. С изключение на две неща всичко беше наред. Първо, бяха прекалено тихи, и второ, Стиви Рей я нямаше, за да прави забележки на останалите да пазят тишина, за да може да чуе нещо от филма.
Преглътнах сълзите, които напираха в мен. Трябваше да продължа напред. Трябваше да продължим заедно.
— Привет на всички — поздравих ги аз и се постарах да звуча нормално.
Поне този път влизането ми не беше последвано от внезапна тишина. Даже точно обратното, всички започнаха да си говорят на по-висок глас и подчертано жизнерадостно.
— Привет, Зи!
— Зоуи!
— Зи, ето те и теб!
Седнах до Ерик, той протегна ръка и ме прегърна през рамо, от което се почувствах едновременно хубаво и ужасно гузно. Хубаво, защото той беше страхотен и мисълта, че е толкова луд по мен, ме главозамайваше. А гузна — това може да се обясни с една-единствена дума — Хийт.
— Сега, след като и Зи е тук, можем да започваме маратона — обяви Ерик.
— Маратона на загубеняците — поясни Шоуни.
— Чакай да позная, ти си донесъл филмите, нали? — попитах Ерик.
— Да, позна.
Всички вкупом нададоха пресилено стенание.
— Което значи, че ще гледаме «Междузвездни войни»? — уточних.
— Отново — промърмори Коул.
Шоуни вдигна перфектно оформените си вежди.
— Да не би да намекваш, че не си фен на «Междузвездни войни»?
Коул й се усмихна в отговор и дори от своето място усетих закачливия пламък в погледа му.
— Не дойдох, за да гледам за милионен път колекцията на Ерик с разширената режисьорска версия. Фен съм, но не на Дарт Вейдър и Чубака.
— Да не би да ми казваш, че го гледаш заради принцеса Лея? — закачи го Шоуни.
— Не, по-многопластов съм, отколкото изглеждам.
— И аз не съм тук заради «Междузвездни войни» — намеси се Джак и хвърли на Деймиън влюбен поглед.
Ерин се изкиска.
— Е, за теб поне сме сигурни, че не си фен на принцеса Лея.
— За щастие — каза Деймиън.
— Иска ми се Стиви Рей да беше тук — намеси се Ерик. — Не ставайте нахални-и-и! — изрече той с нейната интонация и акцент.
След думите на Ерик всички внезапно млъкнаха. Погледнах го и забелязах, че се изчервява, сякаш не си е давал сметка какво точно казва, преди да го произнесе. Усмихнах се и сложих главата си на рамото му.
— Прав си, тя щеше да ни смъмри като мащеха.
— А после щеше да направи пуканки за всички и да ни каже да си ги разделим «наравно» — каза Деймиън. — Вместо «по равно»
— Много забавни грешки правеше — обади се Шоуни.
— Да, и много типични за Оклахома — добави Ерин.
Всички се усмихнахме и усетих, че ми става по-леко.
Това ще бъде начинът, по който ще си спомняме за нея — с усмивки и любов.
— Ъ-ъ-ъ, може ли да седна при вас?
Обърнах се и видях онова момче — Дрю Партейн. Изглеждаше блед и тъжен, а очите му бяха зачервени, сякаш е плакал. Спомням си как гледаше Стиви Рей и изпитах съчувствие към него.
— Естествено — казах му сърдечно. — Вземи си стол. — А после някакво предчувствие ме накара да добавя: — Ето тук, до Ерин, има място.
Синеоката ми приятелка се намръщи за миг, но после го погледна и рече:
— Да, вземи си стол, Дрю. Но имай предвид, че ще гледаме «Междузвездни войни»
— Е, нямам нищо против — каза той и отправи колеблива усмивка към Ерин.
— Нисък, но готин — прошепна Шоуни на Ерин, а тя се изчерви.
— Хей, ще направя малко пуканки. — Аз се изправих. — А и трябва да си взема…
— Кока-кола! — извикаха всички в един глас.
Отскубнах се от ръката на Ерик и отидох до кухнята. За пръв път се почувствах добре, откакто Стиви Рей започна да кашля. Всичко ще е наред. Домът на нощта все още е моят дом. Приятелите ми са моят дом. Ще последвам собствения си съвет и ще живея ден за ден. Ще намеря начин да се справя с кашата, която забърках с Хийт и Ерик. Ще направя всичко възможно да избягвам Неферет (без да е прекалено очевидно, че я избягвам), докато разбера какъв точно е случаят с нея и онзи противен Елиът, който е достатъчно гаден, че да ми докара кошмари. Нищо чудно, че сънувах такова ужасно нещо със Стиви Рей и Хийт.
Взех един пакет пуканки с повече масло, сложих го в микровълновата и той започна да пука. Може би трябва да призова Никс и да я питам как да разреша загадката с Елиът. Стомахът ме сви, като осъзнах, че призоваването ще стане без Стиви Рей. Как да я заменя? Много ми бе неприятно, но трябваше да го направя. Ако не сега за собствения си ритуал, то щеше да ми трябва някой друг за следващия Ритуал на пълнолунието. Притворих очи от болка. Стиви Рей ми липсваше ужасно, но някак трябваше да продължа без нея. Моля те, насочи ме какво да направя, примолих се мислено на Никс.
— Зоуи, ела бързо!
Отворих очи, щом чух гласа на Ерик. Изражението му ми качи адреналина.
— Какво има?
— Просто ела. — Той ме хвана за ръка и ме поведе към общата стая. — Виж новините!
Въпреки че беше пълно с момичета и момчета, в стаята цареше гробна тишина. Всички се бяха скупчили около нашия телевизор, където водещата гледаше в камерата със сериозно изражение.
Полицията призовава гражданите да не изпадат в паника, въпреки че това е третото момче, което изчезва. Тя води усилено разследване и работи по няколко версии.
Да припомним, още един ученик е обявен за издирване. Той също е футболист като предишните двама. Името му е Хийт Лък.
Краката ми внезапно омекнаха и щях да падна, ако Ерик не ме беше хванал през кръста. Имах чувството, че не мога да си поема дъх, докато слушах продължението.
Пикапът на Хийт е намерен пред оградата на «Дома на нощта» но Висшата жрица Неферет уверява полицията, че Хийт не е влизал в училището и никой не го е виждал.
Разбираемо е, че има много спекулации около тези изчезвания. Особено след като медицинските експертизи показаха, че причината за смъртта на предишните две момчета е загубата на кръв вследствие на множество ухапвания, които съвпадат по вид с ухапване от вампир. Трябва да напомним на гражданите, че вампирите имат забрана да се хранят от хора против волята им. Ще имаме повече информация по тази история по-късно, затова следете емисията ни в десет часа или очаквайте извънредните ни включвания.
— Някой да ми даде купа, ще повърна — успях да кажа набързо, надвиквайки бученето в главата си.
Купата светкавично се озова в ръцете ми и аз мигновено избълвах съдържанието на стомаха си в нея.
Двадесет и шеста глава
— Зоуи, изплакни си устата с това.
Погледнах към Ерин, която ми подаваше чаша студена вода. Изплакнах си устата над гнусната купа с повръщаното.
— Махни го от тук — казах аз, като едва се сдържах да не повърна отново.
Искаше ми се да закрия лицето си с ръце и да избухна в сълзи, но знаех, че всички ме гледат, така че се стегнах и прибрах косата си зад ушите. Не можех да си позволя да изпадам в паника. Умът ми вече се бореше с нещата, които трябваше да направя. За Хийт. Той беше важен сега, а не аз със склонността си към истерия.
— Трябва да говоря с Неферет — заявих и се изправих, като с изненада установих колко здраво съм стъпила на крака.
— Ще дойда с теб — каза Ерик.
— Благодаря ти, но първо трябва да си измия зъбите и да си сложа обувки. — Бях слязла долу само по чорапи. Усмихнах се на Ерик с благодарност. — Ще изтичам до стаята си и ей сега се връщам. — Забелязах, че Близначките се канят да дойдат с мен. — Ще се оправя, само ми дайте една минута.
Обърнах се и тръгнах към стълбите.
Не спрях пред вратата на стаята си, а продължих надясно и застанах пред стая 124. Вдигнах ръка да почукам, но не успях, защото вратата се отвори.
— Знаех, че си ти — каза Афродита и ме изгледа хладно. — Влизай.
Останах изненадана от приятните пастелни тонове на интериора. Предполагам, че съм очаквала да видя нещо мрачно и зловещо като в леговището на паяк Черна вдовица.
Реших да не губя време с глупави разговори и преминах директно на въпроса:
— Как разбираш дали едно видение е истинско, или е сън?
Тя седна на леглото и отметна назад перфектната си руса коса.
— Оставам със специфично чувство. Виденията никога не са приятни или романтични, както ги показват по филмите. Всъщност са гадни. Особено истинските. Ако след това се чувстваш като парцал, значи най-вероятно е било истинско видение. — Тя ме погледна по-внимателно. — Значи имаш видения?
— Сънувах нещо тази нощ. Беше кошмар. Но сега смятам, че може да е било видение.
Устните на Афродита се разтеглиха леко.
— Е, толкова по-зле за теб.
Смених темата:
— Каква е историята покрай Неферет?
Афродита пребледня.
— Какво имаш предвид?
— Според мен много добре знаеш какво имам предвид. Има нещо нередно покрай нея, искам да знам какво е.
— Е, ти си нейната ученичка, нейната любимка. Новото й златно момиче. Да не мислиш, че ще ти кажа нещо? Може да съм руса, но не съм толкова глупава.
— Ако това е истинската ти позиция, защо ме предупреди да не пия това, което тя ми даде?
Афродита отмести поглед.
— Първата ми съквартирантка почина шест месеца след като дойде тук. Аз изпих лекарството. Подейства ми. За дълго време.
— Какво имаш предвид, как ти е подействало?
— Станах вяла, отнесена. Виденията ми спряха. Не завинаги, но за няколко седмици. А след това ми беше трудно да си спомня дори как изглеждаше тя. — Афродита замълча за миг. — Венера. Венера Дейвис, така се казваше. Очите й отново срещнаха моите. — Заради нея си избрах името Афродита. Бяхме много добри приятелки и ни се стори, че името ми е добра идея. — Очите й се изпълниха с тъга. — Положих всички усилия да си спомням за Венера и предположих, че и ти ще искаш да си спомняш за Стиви Рей.
— Така е. И ще я помня. Благодаря ти.
— Трябва да тръгваш. Няма да е добре за никоя от нас, ако приятелите ти разберат, че си при мен.
Осъзнах, че е напълно права, и тръгнах към вратата. Гласът й ме спря:
— Неферет се прави на добра пред теб, но всъщност не е. Не всичко светло е добро и не всичко тъмно е лошо.
Но помни, тъмнината невинаги означава зло, както светлината невинаги носи добро. Спомних си думите на Никс, които се отразяваха в предупреждението на Афродита.
— С други думи, бъди нащрек около Неферет и не й се доверявай, така ли?
— Да, но не съм го казвала.
Какво да си казвала? Та ние дори не сме разговаряли — отвърнах.
Затворих вратата и побързах да мина през стаята си, където си измих зъбите, обух си обувки и се върнах в общата стая.
— Готова ли си? — попита Ерик.
— Ние също ще дойдем — каза Деймиън и посочи с ръка към Близначките. Джак и Дрю.
Тъкмо започнах да възразявам, но не успях да кажа нищо. Истината беше, че нямах нищо против и дори се радвах, че всички те са до мен, че сме обединили силите си. Замислих се колко нелепи са били притесненията ми, че моите дарби и специални сили ще ме направят аутсайдер без приятели. За щастие се случваше точно обратното.
— Добре, да тръгваме.
Отправихме се към вратата. Не бях много сигурна какво ще кажа на Неферет. Просто знаех, че не мога да продължавам да мълча, а и имах ужасно предчувствие, че «сънят» ми е бил видение и че има нещо много съмнително покрай «духовете», които виждах. Най-много от всичко се притеснявах, че отведоха Хийт. Това, в което Стиви Рей се беше превърнала, ме ужасяваше до краен предел, но не променяше факта, че Хийт е в опасност.