— Благодаря ти, Ерик.
Той се усмихна, но не изглеждаше весел.
— До скоро, Зи.
Ерик се отдалечи в нощта и снежната завеса го погълна.
Топлата миризма на сено и коне силно контрастираше със снега навън. В конюшните имаше няколко газени лампи, които хвърляха едва мъждукащи светлинки. Чуваше се тихото хрупане на конете. От време на време някой от тях изпръхтяваше, което ми звучеше като похъркване. Огледах се за Ленобия, докато изтръсквах снега от себе си, и проверих в стаичката й, но беше очевидно, че освен конете тук няма никой друг.
Добре. Трябваше да помисля, а не да обяснявам какво правя тук, в тази снежна буря, посред нощ.
Казах на Ерик истината за Хийт, а той не скъса с мен. Естествено, все още може да го направи. Как успяват леките момичета да задържат по няколко гаджета едновременно? Двама беше толкова изтощително. Споменът за привлекателната усмивка на Лорън и за дълбокия му глас пробяга през ума ми. Прехапах виновно устни и започнах да реша коня. Май излизаше, че имам връзка с трима, което си беше чиста лудост. Повторих си, че вече имам достатъчно проблеми и без странните интимни моменти с Лорън. Само като си помисля, че Ерик може да научи как свалих блузата си пред него… и потръпнах. Идваше ми да се набия. Отсега нататък щях да отбягвам Лорън. А ако не мога да го отбягвам, щях да се държа с него като с най-обикновен учител — без свалки. Оставаше да измисля какво да правя с Ерик и Хийт.
Започнах да говоря на Персефона колко красиво и добро момиче е, а тя облиза лицето ми, след като я целунах по носа. Продължих да я реша.
Добре, ясно ми е, че няма защо да мисля как да оправя отношенията си с Ерик и Хийт, ако Хийт не бъде спасен. Отказвах да си представя, че не е жив. Започнах да успокоявам бурята в главата си. Всъщност нямаше нужда Ерик да ми казва, че съм в състояние да намеря Хийт. Тази способност е причината за сутрешния ми кошмар. Гадната истина е, че се страхувах. Страхувах се от това, което ще намеря там, и от това, което няма да намеря. Страхувах се, че няма да съм достатъчно силна да се справя. След смъртта на Стиви Рей бях напълно разбита и не смятах, че съм в състояние да спасявам някого. Но нямах избор.
Така че… замислих се за Хийт. Започнах със спомени от началното училище. Тогава той беше много сладък. Косата му беше доста по-светла, отколкото е сега, и стърчеше на всички посоки. Тогава за пръв път ми каза, че ме обича и че един ден ще се ожени за мен. Но аз бях втори клас и не го вземах много насериозно. Въпреки че съм с почти две години по-малка, тогава бях по-висока от него. Беше сладък, но по това време момчетата ми се струваха страшно досадни.
Но колкото и да беше досаден, той порасна. Някъде между трети и единайсети клас започнах да го вземам насериозно. Спомних си първия път, когато ме целуна, и вълнуващия начин, по който се почувствах. Помня колко го харесвах и колко красива ме караше да се чувствам. Как джентълменски се държеше с мен — отваряше ми вратите и ми носеше книгите още от деветгодишен.
После се замислих за последната ни среща. Той беше толкова убеден, че си принадлежим, че се поряза и ми предложи кръвта си. Затворих очи и се облегнах на Персефона, оставяйки спомените за Хийт да се нижат пред очите ми като филмова лента.
Изведнъж сцените от детството ни се смениха с картини на мрак и студ. Обзе ме силен страх. Простенах, но стисках очите си затворени. Исках да се концентрирам, като онази вечер, когато някак си го видях в леглото му. Но сега връзката между нас беше различна. Беше по-неясна и изпълнена с мрачни емоции вместо с тръпнещо желание. Концентрирах се и направих това, което ме посъветва Ерик. Започнах да го викам:
— Хийт, ела при мен! Призовавам те, Хийт. Искам да дойдеш при мен сега. Където и да си, излез оттам и ела при мен — извиках на глас.
Нищо. Нямаше никакъв отговор. Никаква реакция. Само студен и влажен страх. Извиках отново:
— Хийт! Ела при мен.
Този път усетих как в мен се надига вълна на безсилие, последвана от отчаяние. Но нямаше и следа от Хийт. Знаех, че не може да дойде при мен, и нямах представа къде се намира.
Как успях да го направя толкова лесно преди? И тогава си мислех за Хийт точно както и сега. Мислех си за…
За какво си мислех? Изчервих се, като осъзнах какво го е докарало при мен миналия път. Тогава изобщо не си представях колко готино момче е, нито пък колко красива ме е карал да се чувствам. Мислех си единствено колко силно искам да пия от кръвта му. Представях си как пия от него, мислех за тънката алена струйка.
Добре тогава…
Поех си дълбоко въздух и се замислих за кръвта на Хийт. Тя имаше вкус на течна страст, гореща, плътна и възбуждаща. Всяка частица от мен изпитваше неудържим глад за неговата кръв. Исках да пия от нея, докато напълно задоволи копнежа ми по вкуса, тялото и докосването му.
Разпокъсаната картина на страх и тъмнина, която получавах до момента, внезапно се проясни. Все още беше тъмно и първоначално не разбирах какво виждам. Стая? Приличаше по-скоро на малка ниша в пещера или тунел, отколкото на стая. Стените бяха обли и влажни. Имаше мъждива светлина, която идваше от опушена лампа, закачена на ръждясала кука. Всичко останало беше потънало в пълен мрак. Това, което първоначално помислих за купчина мръсни дрехи, се размърда и простена. Веднага, щом разпознах стенанието, се понесох към него. Беше се свил върху мръсен дюшек. Ръцете и краката му бяха вързани, беше ранен на много места, течеше му кръв.
— Хийт! — Гласът ми не се чуваше, но той се сепна, сякаш му изкрещях.
— Зоуи? Ти ли си? — Той изведнъж се изправи и започна да се оглежда с подивял поглед. — Бягай от тук, Зоуи! Те са луди. Ще те убият, както убиха Брад и Крис.
Той започна да се мята, в опит да се освободи от въжетата, но само разрани още повече разкървавените си китки.
— Хийт, спри! Аз съм добре, не съм в опасност. Изобщо не съм тук. Не и в действителност.
Той престана да се бори с въжетата и започна да се оглежда, сякаш се опитваше да ме види.
— Но аз те чувам.
— Чуваш ме в главата си. Заради Отпечатването сега сме свързани.
Хийт неочаквано се засмя:
— Брей, че готино.
Завъртях очи с досада.
— Добре, Хийт. Концентрирай се. Къде си?
— Няма да ми повярваш, но съм под града.
— Какво имаш предвид?
— Помниш ли какво учихме по история? Разказваха ни за тунелите, които са прокопани под Тулса през двайсетте години заради онази работа с алкохола…
— Сухия режим.
— Да, същото. Аз съм в един от тези тунели.
В първия момент не знаех какво да кажа. Смътно си спомнях, че съм учила по история нещо за такива тунели, и бях поразена, че Хийт, който никога не е наблягал особено на ученето, знае такова нещо.
Сякаш усетил колебанието ми, той добави:
— Запомнил съм го заради контрабандата на алкохол. Струваше ми се много яко.
Отново завъртях очи.
— Просто ми кажи как да стигна до теб, Хийт.
Той поклати глава и на лицето му се изписа типичното му инатливо изражение.
— Няма начин. Ще те убият. Извикай ченгетата и им кажи да доведат специалните части.
И аз исках да направя същото. Да се обадя на детектив Маркс и да го оставя да стане герой. За съжаление не можех.
— Кои са те?
— А?
— Хората, които те доведоха там.
— Те не са хора. Не са и вампири, въпреки че пият кръв. Но не са като теб, Зоуи. Те са… — Той спря и потръпна. — Те са нещо друго. Нещо сбъркано.
— Пиха ли от кръвта ти? — Тази мисъл ме вбеси така силно, че едва сдържах гнева си. Бях на косъм да изпадна в ярост и да изкрещя на някого: «Той ми принадлежи!», но се заставих да си поема дълбоко дъх, докато изчаквах отговора му.
Да, пиха. — Хийт направи отвратена гримаса. — Но не им хареса. Казаха, че кръвта ми не била добра на вкус. Според мен това е единствената причина, поради която още съм жив. — Той преглътна тежко и лека сянка пробяга по лицето му. — Не е както когато ти пиеш от мен, Зо. Тогава е приятно. А това, което те правят, е гнусно. Те самите са гнусни.
— Колко бяха? — процедих през зъби.
— Не съм съвсем сигурен. Тук е доста тъмно, а те винаги идват на групи, сякаш се страхуват да се движат сами. Е, освен трима от тях. Казват се Елиът, Венера и Стиви Рей.
Стомахът ми се сви на топка.
— Стиви Рей да не би да е с къса и къдрава руса коса?
— Да. Тя ги командва.
Хийт просто потвърди страховете ми. Не можех да извикам полицията.
— Добре, Хийт. Идвам да те измъкна. Кажи ми как да намеря тунела.
Ще извикаш ли ченгетата?
— Да — излъгах.
— Не, лъжеш ме.
— Не лъжа!
— Зо, сигурен съм, че ме лъжеш. Усещам го. Сигурно заради онова странно нещо с връзката между нас — ухили се той.
Хийт, не мога да повикам полиция.
— Тогава няма да ти кажа къде съм.
Дочух някакво ехо, идващо от тунела. Напомняше ми на топуркащия звук, който издаваха мишките, които слагахме в лабиринти в упражненията по биология. Усмивката на Хийт изчезна и той пребледня.
— Хийт, нямаме време. — Той поклати глава, но аз извиках: — Слушай ме! Аз имам специални сили. Тези… — Поколебах се, защото не бях сигурна как да нарека съществата, които включваха и мъртвата ми приятелка. — Тези неща не могат да ме наранят.
Хийт не каза нищо, но не изглеждаше убеден, а мишеподобният звук се чуваше все по-силно.
— Каза, че усещаш кога лъжа. Би трябвало да работи и в двете посоки. Сега трябва да усещаш, че казвам истината.
— Той се намръщи объркано, затова добавих: — Замисли се! Казваш, че си спомняш отделни епизоди от онази нощ в музея «Филбрук» Аз те спасих тогава. Не ченгетата. Не и възрастните вампири. Аз те спасих и сега мога да го направя отново. — За щастие звучах малко по-уверена, отколкото се чувствах. — Кажи ми къде си.
Той се замисли за секунда и тъкмо се канех да се развикам (отново), когато най-после каза:
— Знаеш ли къде е старото депо?
— Да, вижда се от Центъра за приложни изкуства, където ходихме за рождения ми ден миналата година, нали?
— Да. Смъкнаха ме в мазето. Минахме през някаква решетъчна врата. Тя е стара и ръждясала, но се отваря. Тунелът започва от канализационната шахта долу.
— Добре, тръг…
— Чакай, има още. Тунелите са доста. Изглеждат малко като пещери. Изобщо не са готини, както си ги представях в часа по история, а са влажни, студени и гадни. Тръгни по този, който ти се пада вдясно и после пак завий надясно. Аз съм в дъното.
Добре. Ще съм там възможно най-скоро.
— Внимавай, Зо.
— Ще внимавам. Пази се.
— Ще се опитам. — Дочу се съскане. — А ти побързай.
Двадесет и осма глава
Отворих очи и отново се озовах в конюшнята при Персефона. Дишах тежко и бях изпотена. Ръката ми трепереше, когато посегнах да потупам кобилата по носа и да й кажа, че всичко ще бъде наред, въпреки че не бях много убедена.
Старото депо се намираше на около десет километра от тук в отдалечена част на града и се минаваше по един страшен мост. Преди е бил доста натоварен. По него са минавали влакове, превозващи постоянен поток от пътници, но през последните десетилетия вече не се използваше. Знам, защото баба искаше да ме повози на влак за тринайсетия ми рожден ден и се наложи да отидем чак до Оклахома Сити.
При нормални обстоятелства можех да стигна до депото за нула време. Но днес обстоятелствата не бяха нормални. По новините в десет часа казаха, че пътищата са непроходими, а това беше преди… погледнах часовника си… преди няколко часа. Не можех да отида никъде с кола. Бих могла да пробвам да стигна пеша, но ситуацията беше спешна и не го позволяваше.
— Вземи коня.
И двете с Персефона подскочихме от гласа на Афродита. Тя се беше облегнала на вратата и изглеждаше пребледняла и зловеща.
— Изглеждаш отвратително — казах аз.
— Виденията са отвратителни — почти се усмихна тя.
— Видя ли Хийт?
Стомахът ме сви отново. Афродита не получава видения за весели и приятни неща. Тя вижда само смърт и разруха. Винаги.
— Да.
— И?
— И ако не се метнеш на коня и не замъкнеш задника си по най-бързия начин до където и да се намира Хийт, той ще умре. — Тя замълча и ме погледна в очите. — Това в случай, че ми вярваш.
— Вярвам ти — отвърнах без колебание.
— Тогава не се мотай, ами заминавай!
Тя се доближи до мен и ми подаде юзда, която досега не бях забелязала, че държи. Докато я слагах на Персефона, тя изчезна за малко и се върна със седло и одеяло. Заедно оседлахме кобилата, която като че ли усещаше напрежението между нас, защото стоеше неподвижно. Като приключихме, я изведох от конюшнята.
— Първо се обади на приятелите си — каза Афродита.
— Какво?
— Не можеш да победиш онези неща сама.
— Но как ще дойдат с мен?
Стомахът ме болеше, бях адски уплашена, ръцете ми трепереха и просто не можех да разбера за какво ми говори Афродита.
— Не могат да дойдат с теб, но въпреки това могат да са с теб.
— Афродита, нямам време за гатанки. Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Мамка му, откъде да знам?! — Изглеждаше точно толкова раздразнена, колкото се чувствах и аз. — Само знам, че могат да ти помогнат.
Отворих мобилния си телефон и докато изричах наум молитва към Никс, звъннах на Шоуни. Тя вдигна веднага.
— Какво има. Зоуи?
— Искам с Ерин и Деймиън да се усамотите някъде и да призовете елементите си, както направихте за Стиви Рей.
— Няма проблем. Ще дойдеш ли при нас?
— Не, отивам да взема Хийт.
Тя се поколеба само секунда, след което отвърна:
— Добре. Какво можем да направим?
— Просто останете заедно, призовете елементите си и мислете за мен. — Ставах все по-добра в това да говоря спокойно, когато съм в паника и главата ми е на път да се пръсне.
— Зоуи, внимавай!
— Не се притеснявай. — Да, понеже аз се притеснявам достатъчно и за двете ни.
— На Ерик това няма да му хареса.
— Знам. Кажи му… кажи му, че… че ще говоря с него, като се върна. — Нямах идея какво друго да кажа.
— Добре, ще му предам.
— Благодаря ти, Шоуни, до скоро. — Затворих телефона.
— Какви са тези същества? — попитах Афродита.
— Не знам.
— Но си имала видение с тях?
— Днес за втори път имам видение с тях. Предишния път видях как убиват другите две момчета. — Афродита отметна гъст кичур коса от лицето си.
Изведнъж адски се ядосах:
— И не си казала нищо за това, понеже те са просто някакви си хора, за които не си струва да си губим времето?
Очите й проблеснаха от злоба.
— Казах на Неферет. Казах й всичко. За момчетата, за тези същества, за убийствата, всичко. А тя започна да твърди, че виденията ми не били истински.
Знаех, че казва истината, както и че има нещо мрачно и съмнително покрай Неферет.
— Извинявай — казах набързо. — Не знаех.
— Както и да е. Трябва да отидеш там колкото се може по-бързо, иначе гаджето ти ще умре.
— Бившето гадже.
— Както и да е. Ще ти помогна да се качиш на коня. — И тя ме повдигна, за да седна на седлото.
— Вземи това. — Подаде ми дебело карирано одеяло. Преди да откажа, тя добави: — Не е за теб. За коня е.
Наметнах се с одеялото и ми стана приятно, че мирише на кон. Афродита ме изпрати до портата. Силният вятър образуваше вихрушки от леден въздух около нас и аз потръпвах, но като че ли повече от нерви и страх, отколкото от студ.
— Стиви Рей е една от тях — каза Афродита. Погледнах към нея, но тя се взираше в нощта.
— Знам — отвърнах аз.
— Тя не е тази, която беше преди.
— Знам — повторих, въпреки че това признание ми причиняваше болка. — Благодаря ти, Афродита.
Тя погледна към мен. Изражението й беше безразлично и неразгадаемо.
— Не започвай да се държиш, сякаш сме приятелки или нещо подобно — предупреди ме тя.
— Не съм си и помисляла.
— Имам предвид, че не сме приятелки.
— Да, определено не сме.
Сигурна съм, че я видях как едва сдържа усмивката си.