Да! - изстена той гърлено и се предаде на Мрака.
Когато Неферет отново заговори, гласът й бе привлекателен и изпълнен с мощ:
- Заради твоя собствен избор сключих този обет е Мрака. Но ако ме провалиш...
- Няма да те проваля.
Усмивката й беше неописуема, а очите й се замъглиха от кръв.
- Ако ти, Калона. паднал воине на Никс, се провалиш и не успееш да унищожиш Зоуи Редбърд, младша Жрица на Никс, аз те властвам над душата ти, докато си безсмъртен.
- Ако се проваля, ше властваш над душата ми, докато съм безсмъртен - извика той под влияние на изкусителния Мрак, който в продължение на векове беше избирал през Светлината.
- Заклех се! - Неферет поряза дланта си оше веднъж, изписвайки хикс. - Така да бъде!
Лицето й се изкриви от болка, когато Мракът пи от нея повторно, но не помръдна, докато въздухът около нея не затрепери.
Едва тогава тя свали ръката си. Езикът й се плъзна по алената линия и преустанови кървенето. Тя се доближи до Калона, наведе се и хвана лицето му в ръце. Той усещаше Мрака в нея като яростен бик, чакаш е нетърпение да получи команда.
Кървавочервените й устни спряха на сантиметри от неговите.
- Със силата, кояго получих от Мрака, както и от животите, които съм отнела, заповядвам ви, мои прекрасни мрачни нишки, ла разделите тази безсмъртна душа от тяла то й и да я насочите към Отвъдното. Върви и направи тш(а, което ти наредих, а аз се кълна да ви ггринеф в жертва/жи-
вота на някой невинен, който не сте успели да покварите. Както го изричам, тъй да бъде!
ВТОРА ГЛАВА
Репхайм
Неферет си пое дълбоко дъх и Калона видя мрачните нишки, които тя призова, да се плъзгат по червените й устни. Тя вдиша Мрака и притисна устата си към неговата. След целувката й наранената му душа се откъсна от тялото и изпищя в агония. Калона се възнесе високо, високо към владенията на Богинята, която го беше прогонила, остави тялото си безжизнено, обвързано с обет, скрепен със силите на злото.
Звучният тъпан биеше като сърце на безсмъртен - без да спре, поглъщащо, изпълващо. Отекваше в душата на Реп-хайм в ритъма на неговото сърце. Изведнъж древните думи придобиха форма. Обвиха се около тялото му, така че дори и заспал, пулсът му да е в хармония с вечната мелодия. В съня му женски глас пееше тази песен:
Древна сила спи в очакване да се въздигне Когато мощта на земята пролее своята свещена алена кръв
Белегът сочи истината. Кралица Тси Сгили повелява Той да бъде изтръгнат от гроба си
Песента беше изкусителна и като лабиринт се повтаряше отново и отново:
От ръката на мъртвеца той ще бъде освободен Ужасяваща хубост, чудовищна гледка Властта си отново ще възвърне Жените ще коленичат пред неговата мощ
Музиката беше шепот. Обещание. Благословия. Проклятие. Споменът та това, което предсказваше, накара тялото на Репхайм да потрепне. То се размърда и като прогонено дете прошепна една-единствена дума:
- Татко?
Мелодията завършваше с припев, който Репхайм бе запомнил оше преди векове:
Песента на Колона звучи сладко
Докато сеем смърт навред
„...сеем смърт навред“. Дори и в съня си Репхайм отвърна на тези думи. Не се събуди, но пулсъг му се учести, ръцете му се стегнаха в юмруци, тялото му се напрегна. На границата между съня и будуването гласът на пеещите жени се замени от един дълбок и твърде познат глас:
Изменник... страхливец... предател... лъжец!
Гласът беше изпълнен с укор и гняв и нахлу в съня на Репхайм, което напълно го разбуди.
- Татко! Той се изправи бързо, разхвърляйки кашоните, от които си беше направил гнездо. - Татко, тук ли си?
С периферното си зрение забеляза някакво движение и като се стрелна нататък, раздруса нараненото си крило и се измъкна от тъмното гнездо.
- Татко?
В сърцето си той знаеше, че Калона не е там, още преди лъчът светлина да придобие форма и да се превърне в дете.
- Какво си ти?
Репхайм отправи пламнал взор към момичето.
- Изчезни, видение!
Вместо да избледнее, както се очакваше, тя присви очи и го изгледа заинтригувано:
Не си птица, но имаш крила. Не си човек, но имаш ръце и крака. Очите ти също са човешки, само дето са червени. Е, какво си?
Репхайм се ядоса. Рязко се изправи и силна болка премина през цялото му тяло. Изскочи от скривалището си и се приземи на няколко крачки от призрака хищен, опасен и готов да се защитава.
- Аз съм кошмар, на който е даден живот! Махай се. преди да си открила, че има много по-страшни неща от смъртта.
Момичето отстъпи само крачка назад, така че рамото й се докосна до рамката на прозореца, но остана там притаена, гледаща го с любопитство.
- Vv.v, че в съня си викаше своя баща. Не можеш да ме заблудиш. Достатъчно умна съм и си спомням някои неща. Освен това не мажеш да ме уплашиш, защото си ранен и сам.
После момичето скръсти раздразнено ръце пред гърдите си, отметна дългата си руса коса и изчезна, като остави Репхайм точно както го нарече - ранен и сам.
Той отпусна стегнатите си в юмруци длани. Пулсът му се успокои. Тръгна назад, спъна се в импровизираното си гнездо и отпусна глава на стената.
-Жалка работа - каза той на глас. - Любимият син на древен безсмъртен, докаран до положение да се крие и да говори е духа на някакво човешко дете.
Опита се да се засмее, но не се получи. Музиката от главата му отекваше прекадено силно и във въздуха около него. Както и другият глас, за който той можеше да се закълне, че беше на баща му.
Не можеше да стои повече така. Без да обръща внимание на болката в ръката и на агонизиращото си крило, той сс изправи. Ненавиждаше немощта, с която бе пропито тялото му. Колко ли време беше прекарал тук ранен и изтощен? Не можеше да си спомни. Дали един или два дни?
Къде ли е тя? Каза, че ще дойде да го види през нощта. И ето, той още я чака тук, където Стиви Рей го остави. Беше нощ, а тя не идваше.
Със съжаление напусна гнездото, покачи се на прозореца, пред който духът на момичето се беше появил, и стигна до врата, която водеше към балкона на покрива.
Инстинктът му го беше насочил нагоре към втория етаж на изоставеното имение. Дори неговият огромен запас от сили беше стигнал до края си и единствените му останали мисли бяха за убежище и сън.
Но сега беше повече от буден.
Загледа се към пустите площи около музея. Ледът, падал с дни от небето, бе оставил огънати и голи клони по огромните дървета, обикалящи хълмовете. Репхайм виждаше добре в тъмното, но не засичаше никакво движение навън. Къщите, които изпълваха пространството между музея и центъра на Тулса, бяха почти толкова тъмни, колкото и по време на пътешествието му след зазоряване. Малки свет-линки проблясваха в далечината. Не типичните за модерен град силни светлини, а немощни пламъчета, блещукащи като свещи - нищо общо с величието, което този свят би могъл да покаже.
Разбира се, нямаше никаква мистерия в това. Линиите, които носеха електричество до домовете на съвременните човеци, бяха прекършени съшо толкова фатално, колкото и натежалите от лед клони на дърветата. Репхайм знаеше, че това е добре за него. Като изключим нападалите клони и другите отломки, улиците изглеждаха проходими. Ако огромната електрическа машина не беше повредена, хората щяха да са плъзнали навсякъде.
- Липсата на електричество държи хората настрана -промърмори си той. - Но какво ли задържа нея настрана?
С гняв и безсилие Репхайм премина през разнебитената врата и вдигна поглед към небето, за да успокои нервите си. Въздухът беше хладен и пропит е влага. Ниско над тревата се стелеше мъгла, толкова плътна, сякаш земята се опитваше да се скрие от очите му.
Той вдигна поглед и си пое дълбоко дъх. Вдиша небето. Изглеждаше неестествено ярко на фона на притъмнелия град. Звездите го зовяха, както и острият сърп на чезнещата луна.
Той копнееше за небето с цялото си тяло. Искаше да го усеша над крилете си, да усеща утехата и майчиното докосване.
Здравото му крило се разпъна и се извиси на повече от човешки ръст. Другото потрепна и гой вдиша студения нощен въздух със стон.
Счупено е! Тази мисъл пробягна през съзнанието му.
Не, това не е сигурно - каза той на глас. Поклати глава, опитвайки се да прогони изтощението, което го караше да се чувства все по-безпомощен и все по-наранен. - Концентрирай се! Време е да намеря Татко.
Той все още не се чувстваше достатъчно добре, но умът му бе по-ясен. отколкото през последните дни. Би трябвало да успее да засече някакви следи от своя баща. Без значение колко място или време ги разделяше, те бяха свързани с кръвта и духа си и най-вече с безсмъртие, което Репхайм бе получил по рождение.
Той се загледа към небето и се замисли за въздушните течения, по които така беше свикнал да се носи. Пое си дълбоко дъх, вдигна ранената си ръка и изпъна китка напред, сякаш искаше да докосне въображаемите въздушни течения и спомена за Отвъдното.
- Донеси ми от усещането за него! - заповяда той припряно на нощта.
За миг му се стори, че получава отговор, някъде далече от изток. Но после чувството за изтощение се засили.
Защо не мога да те почувствам. Татко?
Необичайно изтощение...
- О, богове! - извика Репхайм, като осъзна какво предизвикваше такова изтощение у него и изцеждаше силите му. Разбра какво му пречеше да усети пътя към баща си.
- Тя го е направила.
Гласът му бе твърд, а очите му проблеснаха в червено.
Да. той беше ранен, но като син на безсмъртен тялото му вече би трябвало да се е възстановило. Беше спал два пъти, откакто воинът го простреля. Умът му се беше избистрил. явно сънят му бе помогнал да се съвземе. И дори. както подозираше, крилото му да бе необратимо пострадало, останалата част от тялото му би трябвало да е осезаемо по-добре. Силите му трябваше да са се възвърнали.
Но Червената бе пила от него и се бяха Обвързали. И с това беше нарушила баланса на безсмъртните му сили.
Гневът му се въздигна едновременно с отчаянието.
Тя го беше използвала и после изоставила.
Точно както и баща ми.
- Не! - поправи се той веднага. Баща му беше прогонен от младшата Висша Жрица. Той ще се върне, когато е в състояние, и тогава Репхайм ще му служи отново. Червената го беше използвала, а после го изостави като непотребен.
Но защо тази мисъл му причиняваше толкова силна болка? Без да обръша внимание на ранената си ръка, той се протегна към небето. Не беше искал това Обвързване. Спаси я само защото й дължеше живота си, а знаеше много добре, че една от най-сериозните опасности на този свят е силата на неизплатения дълг.
Е, тя го бе спасила, намери го. скри го, после го освободи, но той върна дълга си, като й помогна да избяга от сигурна смърт. Дългът му бе изплатен. Той беше син на безсмъртен, а не някакъв обикновен, слаб човек. Зачуди се дали ще може да прекъсне гова Обвързване - неприятен страничен ефект от спасяването на живота й. Ще използва всичките си сили, за да го отпрати, а после ше започне да се възстановява.
Той отново си пое дъх. Без да обръша внимание на слабостта си. насочи цялата си воля към една мисъл:
-Призовавам силата на духа на древните безсмъртни, която ми принадлежи по рождение. Искам да лрек...
Обзе го вълна на отчаяние и той залитна към перилата па балкона. Тъгата се излъчваше от цялото му тяло с такава сила, че го събори на колене. Той остана така известно време, задъхан от болка и изненада.
Какво става с мен?
Изведнъж го изпълни леден страх и той започна да осъзнава.
- Това не са моите чувства - каза си той. опитвайки се да намери стабилност сред водовъртежа от тъга. - Това го изпитва тя.
Репхайм изпъшка, а безнадеждността се замени със страх. Опита се да се изправи и да се пребори е емоциите на Стиви Рей. Застави се да пренасочи яростта и слабостта, за да докосне мястото на сила и мощ. което стоеше заровено под купчината човечност - мястото, ключ към което бе неговата кръв.
Репхайм започна наново призоваването. Този път със съвсем друго намерение.
По-късно щеше да си каже. че реакцията му е била машинална, че е действал под влияние на Обвързването. Просто то ее е оказало по-силно, отколкото е очаквал. Всичко беше заради проклетото Обвързване, което го е накарало да повярва, че най-сигурният и бърз начин да приключи с тази вълна от емоции от Червената е да я привика при себе си и така да отстрани това, което й причинява болка.
Не че го беше грижа, че тя изпитва болка. Не може да е било заради това.
При зовавам силите на древните безсмъртни, които ми принадлежат по рождение.
Репхайм говореше бързо. Без да обръща внимание на болката, която пронизваше цялото му тяло, той призова към себе си енергията от най-затънтените кътчета на нощта и я канализира, изпълвайки я с безсмъртие. Въздухът около него блещукаше с алено сияние.
- Чрез безсмъртните сили на моя баща Калона, от чия-то кръв произлизам, те изпращам при моята... - изведнъж той замлъкна. Неговата какво? Тя не беше негова. Тя беше... беше... - Червената! Висша Жрица на червените вампири -довърши той най-после. Тя е обвързана с мен чрез кръвта си и чрез дълг. Иди при нея. Доведи я при мен. Като безсмъртно същество ти заповядвам да ми се подчиниш!
ТРЕТА ГЛАВА
Стиви Рей
Алената мъгла се разпръсна във въздуха и полетя на юг. Точно откъдето беше дошла. И обратно, за да я намери. Репхайм я проследи с поглед и зачака.
Стиви Рей се събуди и се чувстваше ужасно. Меко казано.
Беше се Обвързала с Репхайм.
Едва не изгоря на покрива.
За миг си припомни чудесния втори сезон на „Истинска кръв“, където Годрик изгоря на един покрив. Стиви Рей се засмя.
- Изглеждаше много лесно по телевизията.
- Как е изглеждало?
- Триста малки кученца, Далас! Изкара ми акъла! - Стиви Рей дръпна белия болничен чаршаф, който я покриваше. -Какво, по дяволите, правиш тук?
Той се намръщи:
- Боже, я се успокой. Дойдох само да видя как си. Ленобия каза, че няма да е зле да поседя малко при теб, в случай че се събудиш. Адски си нервна.
- Аз едва не умрях. Мисля, че имам право да бъда малко нервна.
Далас изглеждаше искрено разкаян. Той придърпа стола си по-близо до нея и хвана ръката й:
Извинявай, имаш право. Съжалявам, Адски се уплаших, когато Ерик ни разказа какво се е случило.
Какво ви разказа Ерик?
Той я погледна твърдо:
- Едва не си изгоряла на онзи покрив.
- Да, беше адски глупаво. Подхлъзнах се, паднах и си ударих главата. - Стиви Рей отмести поглед. - И когато ее свестих, почти се бях опекла.
- Да, бе, как не.
Моля?
-Запази течи глупости за Ерик. Ленобия и останалите. Онези копелета се опитаха да те убият, нали?
- Далас, не знам за какво говориш.
Тя се опита да издърпа ръката си от неговата.
- Хей, това съм аз. Знаеш, че можеш да ми кажеш истината, а аз ще си държа устата затворена,
Стиви Рей си пое дълбоко дъх.
-Добре. Но не искам Ленобия или който и да било от сините вампири или новаци да научава.
Далае я изгледа продължително, преди да отвърне:
Ня ма да кажа на никого, но трябва да знаеш, че според мен правиш голяма грешка. Не можеш да продължаваш ла ги пазиш.
- Не ги пазя! - възрази тя. Този път Стиви Рей протегна ръка към Далас, като се опита чрез докосването да го накара да разбере нещо, което не би могла ла му каже. - Просто искам някак си да се оправя с това. Сама. Ако останалите разберат, че са се опитали да ме хванат там горе, всичко ще излезе извън контрол. Да не говорим, че ако Ленобия хване Ни кол и другите, те може да и разкажат за Репхайм - тази мисъл изпълни с вина Стиви Рей.
- Какво мислиш да правиш с тях? Нс можеш просто да оставиш нещата така.