— Не — отвърна Хенри и от очите му бликнаха сълзи. Мислено благослових всяка.
— Тъй значи… — измърмори шерифът, постави ръце на подутите си колене и се наведе, за да надзърне под леглото. — Май виждам дамски обувки тук долу. И още едни, от ония, дето са по-удобни за дълго ходене… Ей, хора, да не би да е тръгнала боса?
— Вероятно е заминала с гуменките си — предположих. — Тъкмо те липсват.
Това си беше самата истина. Избелелите зелени гуменки, които тя наричаше „градинарските си обувки“, действително липсваха. Бях ги запомнил добре, защото ги бях видял точно преди да започна да запълвам кладенеца.
— Аха! — кимна той. — Е, още една мистерия е разплетена… — Той извади посребрения часовник от джоба на жилетката си и погледна циферблата му. — Е, аз ще вдигам гълъбите… Темпусът нещо доста бързо фугитясва2!
Върнахме се по коридора, като Хенри отново вървеше най-отзад, навярно за да може да избърше очите си в уединение. Изпратихме шерифа до неговия „Максуел“ със златната звезда на вратата. Тъкмо щях да го попитам дали иска да погледне кладенеца — вече си бях подготвил историята, която да му разкажа, — когато той се спря и хвърли на сина ми поглед, изпълнен с плашеща добронамереност.
— На идване се отбих у семейство Котъри — рече той.
— О? — възкликна синът ми. — Така ли?
— Казах им, че напоследък ми се налага да опикавам всеки храст, но с радост бих използвал един удобен, чист и добре поддържан клозет, в който няма да треперя да не ме ужили някоя оса, докато се мъча да изцедя няколко капки от оная си работа. А семейство Котъри са спретнати хора. И си имат хубава щерка. Някъде на твоите години, нали?
— Да, господине — отвърна Хенри с равен тон, повишавайки леко глас на „господине“.
— Май си падаш по нея, а? И тя по теб, съдейки по казаното от майка ѝ…
— Наистина ли е казала такова нещо? — попита момчето ми. Звучеше изненадано, но и доволно.
— Да. Госпожа Котъри ми довери, че се тревожиш за майка си и че Шанън ѝ е споделила нещо, което си казал във връзка с това. Попитах я какво и тя ми заяви, че не е нейна работа да ми го казва, но мога да питам Шанън, ако искам. И аз така и направих.
Хенри сведе очи.
— Казах ѝ да го пази в тайна.
— Е, няма да ѝ береш гарез, нали? — попита шериф Джоунс. — Мисълта ми е, че когато голям мъж като мен със звезда на гърдите си попита крехко създание като нея какво знае, крехкото създание няма как да не изплюе камъчето, нали така? Просто няма избор, нали разбираш? Така че няма защо да я виниш…
— Не знам — смотолеви синът ми, без да вдига глава. — Сигурно е така, както казвате. — Забелязах, че не просто се преструваше на нещастен; той беше нещастен. Въпреки че всичко се развиваше така, както искахме и се надявахме да бъде.
— Шанън ми сподели, че родителите ти са вдигали голям скандал за продажбата на стоте акра и когато си застанал на страната на баща си, госпожа Джеймс те е шамаросала доста силно.
— Да — отвърна вяло Хенри. — Тогава мама беше пила повечко…
Шериф Джоунс се обърна към мен:
— Пияна ли беше, или просто почерпена?
— Нещо по средата — казах аз. — Ако се беше напила, щеше да спи цяла нощ, вместо да стане в потайна доба, да си опакова нещата и да се изниже като крадец.
— Не мислите ли, че ще се върне, когато изтрезнее, а?
— Надявах се, че точно така ще стане — все пак до магистралата има повече от шест километра… Но добере ли се веднъж дотам, някой шофьор като нищо може да я е качил, преди главата ѝ да се е избистрила. Някой камион по трасето Линкълн-Омаха примерно.
— Да, да, и на мен ми дойде на ума същото… — промърмори Джоунс. — Е, сигурен съм, че ще получите новини от нея веднага щом се свърже с господин Лестър. Ако твърдо е решила да остане сама в града, определено ще ѝ трябват пари.
Значи и шерифът си беше дал сметка за това.
Погледът му внезапно се изостри.
— Тя имаше ли някакви пари в брой, господин Джеймс?
— Ами…
— Не се стеснявайте. Изповедта е балсам за душата. Католиците винаги гледат да скътат нещо настрана, нали?
— Държах една кутия в скрина си. Вътре имаше двеста долара, за да имам с какво да платя на берачите, когато започнат работа идния месец.
— И за господин Котъри — напомни ми Хенри, след което се обърна към шерифа: — Господин Котъри има комбайн за царевица. Огромен „Харис“. Почти нов е. Страшна машина!
— Да, да, мярнах го на двора му. Кучият му син е като великан! Извинете ме за френския израз… И какво за парите — липсват ли?
На лицето ми изплува горчива усмивка, но не аз бях този, който се усмихваше — още от появата на шерифа командването бе поето от Заговорника вътре в мен.
— Оставила ми е двайсет. Доста щедро от нейна страна. Но тъй като Харлан Котъри иска точно толкова за ползването на комбайна му, значи парите ще ми стигнат и всичко е наред. А що се отнася до берачите, предполагам, че господин Стопенхаузер от банката ще ми отпусне краткосрочен заем. Освен ако не дължи услуги на компанията „Фарингтън“, естествено… При всички положения имам най-добрия помагач при себе си!
И аз понечих да разроша косата на Хенри. Той обаче рязко се отдръпна, очевидно засрамен от действието ми.
— Е, май имам да съобщя бая новини на господин Лестър, как смятате? Едва ли някоя от тях ще му хареса, но ако е толкова умен, колкото си мисли, че е, би трябвало да очаква посещението и в офиса му — колкото по-скоро, толкова по-добре. Когато зелените хартийки свършат, хората имат уникалното свойство да се появяват, не съм ли прав?
— Досегашният ми опит го потвърждава — отбелязах. — Ако сме приключили, шерифе, двамата с момчето ми трябва да се връщаме обратно на работа. Този безполезен кладенец трябваше да бъде запълнен още преди три години. Една от кравите ми…
— Елпида — изрече унесено Хенри. — Името ѝ беше Елпида.
— Да, Елпида — кимнах аз. — Та тя излязла от обора и взела, че стъпила върху дървения капак на кладенеца, който се продънил. Въпреки че беше стара, не можа да прояви малко милост, като умре самичка. Трябваше да застрелям клетото добиче. Ако искате, елате зад краварника, та да ви покажа как отплатата за леността лежи с вирнати крака. Ще трябва да я погребем там, където издъхна, и от днес нататък вече ще наричам стария кладенец „Глупостта на Уилфред“.
— Ами че да погледна, защо да не погледна? Струва си да се види… — Джоунс се замисли. — Обаче трябва да бързам за оня сприхав стар съдия… Хайде, някой друг път. — Той се качи в колата си, пъхтейки като локомотив. — Благодаря ви за лимонадата, както и задето бяхте тъй гостоприемни… Можехте да се държите далеч по-студено, като се има предвид кой ме е изпратил при вас…
— Няма проблеми — усмихнах се аз. — Всички трябва да си вършим работата.
— И да си носим кръстовете. — Проницателните му очи отново се заковаха върху Хенри. — Синко, господин Лестър ми каза, че криеш нещо. Бил сигурен в това. Я ми кажи истината, така ли беше?
— Да, господине — отвърна момчето с безизразния си глас, който вече започваше да ме плаши. Имах чувството, че всичките му чувства са отлетели безвъзвратно, също като злините от кутията на Пандора. Уви, за нас двамата нямаше надежда — Елпида не беше останала в кутията, понеже лежеше мъртва в кладенеца.
— Ако адвокатът ме попита, ще му кажа, че се е объркал — увери го шериф Джоунс. — Той няма нужда да знае, че нечия майка е ударила момчето си, както си е пийнала… — Той се намести на седалката, извади S-образната манивела, която добре познавах, и я подаде на Хенри. — Ще пощадиш ли гърба и раменете на един стар човек, синко?
— Да, господине, с най-голямо удоволствие — гласеше отговорът. Синът ми взе манивелата и отиде до предницата на автомобила.
— Само си пази ръката! — предупреди го шерифът. — Рита като бик! — После се обърна към мен. Забелязах, че любопитният блясък е изчезнал от очите му. Както и яркозеленият нюанс. Сега ирисите му ми изглеждаха сиви и сурови, досущ като езерна вода в облачен ден. Това беше лицето на човек, който би пребил почти до смърт някой бродяга и това изобщо няма да се отрази на спокойния му сън. — Господин Джеймс — обърна се той към мен, — трябва да ви задам един въпрос. Като мъж на мъж.
— Кажете. — Опитах се да мобилизирам всичките си сили в очакване на въпроса, който щеше да последва: „Има ли и друга крава в кладенеца ви? Такава на име Арлет?“ Ала се оказа, че греша.
— Мога да пусна името и описанието ѝ по телеграфа, ако искате. Тя едва ли е стигнала по-далеч от Омаха, не смятате ли? А това не е кой знае колко — кажи-речи, двеста и седемдесет километра. Една жена, която цял живот е вършила домакинска работа, едва ли знае как да се скрие. Сигурно ще си потърси някоя скромна квартира в източната част на града, където е по-евтинко… Веднага мога да я върна. Мога да ви я довлека тук за косата, стига да поискате…
— Изключително любезно предложение от ваша страна, но…
Суровите му очи ме гледаха изпитателно.
— Хубавичко си помислете, преди да ми кажете „да“ или „не“. Понякога на женската трябва да ѝ се говори с шамари, ако ме разбирате, и после всичко става тип-топ. А по някой път хубавият пердах дори разпалва още повече чувствата. Тъй… помислете и чак тогава ми отговорете.
— Добре.
Двигателят на максуела внезапно се съживи с мощен рев. Подадох ръка на шерифа — същата, с която бях прерязал гърлото ѝ, — ала той не ми обърна внимание. Беше твърде зает със забавянето на импулса на искрата и регулирането на подаването на газ.
Две минути по-късно от него се виждаше единствено облак прах по черния път.
— Та той дори не пожела да хвърли едно око на кладенеца! — учуди се Хенри.
— Нали! — възкликнах аз.
Беше толкова хубаво, че още не можех да повярвам.
Щом го зърнахме да се отдалечава, двамата грабнахме лопатите и се захванахме здраво за работа, в резултат на което от пръстта вече стърчеше само единият крак на кравата. Копитото ѝ се намираше на около метър и половина от горния край на кладенеца. Мухите кръжаха лениво около него. Шерифът със сигурност би се учудил при вида на тази гледка, а още повече би го озадачило надигането на пръстта в непосредствена близост до стърчащия крак.
Хенри изпусна лопатата си и ме хвана за ръката. На фона на следобедната жега пръстите му ми се сториха леденостудени.
— Това е тя! — прошепна момчето. Очите му така се бяха разширили, че сякаш заемаха цялото му лице. — Опитва се да се измъкне!
— Не се дръж като женчо! — скарах му се аз, но въпреки това не можех да откъсна очи от пръстта, която периодично се надигаше и спадаше. Сякаш кладенецът беше жив и в момента наблюдавахме пулсирането на зловещото му сърце.
После пръстта и чакълът се изтърколиха встрани и пред очите ни се показа един плъх. Очите му, черни като капки нефт, примигваха на ярката следобедна светлина. Беше едър като котка. В мустаците му се бяха заплели кървави късчета от кафявия конопен чувал.
— Ох, майчице! — изкрещя синът ми.
Нещо изсвистя на сантиметри от ушите ми и в следващия миг лопатата на Хенри разцепи на две главата на гадината, която гледаше нагоре към нас.
— Тя го е изпратила — каза задъхано момчето. Зъбите му се бяха оголили в широка усмивка. — Сега плъховете са нейни слуги!
— Нищо подобно. Много ти се насъбра напоследък.
Той захвърли лопатата и пристъпи към купчината чакъл, с който смятахме да заравним кладенеца, след като приключим със запълването му. Там седна и ме изгледа съсредоточено.
— Убеден ли си? Сигурен ли си, че няма да ни преследва от отвъдното? Хората казват, че понякога убитият се връща като дух, за да си отмъсти на този, който го е…
— Хората разправят какви ли не дивотии. Мълнията не поразявала едно и също място два пъти, счупеното огледало носело седем години лош късмет, зов на козодой в полунощ означавал, че някой от семейството ще умре… — Говорех съвсем разумно, ала все още се взирах като хипнотизиран в мъртвия плъх. И онези късчета от окървавения конопен чувал. От новата ѝ мрежа за коса. Без съмнение Арлет продължаваше да я носи там долу в мрака, само че в тъканта вече имаше дупка, откъдето стърчеше кичур от косата ѝ. „Това е последната мода сред мъртвите жени това лято“ — мина ми през ума.
— Когато бях малък, вярвах, че ако стъпя в цепнатината между две плочки, мама ще умре — рече отнесено синът ми.
— Ето, виждаш ли?
Той се изправи и изтупа дъното на панталона си от прахта.
— Ама добре го наредих това копеленце, нали?
— Страхотно се справи — поощрих го аз и понеже не ми харесваше тонът му — започвах сериозно да се притеснявам, — го потупах окуражително по гърба.
Хенри отново се усмихна.
— Ако шерифът беше хвърлил едно око на кладенеца, както ти му предложи, и бе видял как този плъх си пробива път през пръстта, май щеше да зададе повечко въпроси, а?
Явно това, което каза, му се стори много забавно, защото изведнъж избухна в истеричен смях. Трябваха му поне три-четири минути, докато се успокои, като междувременно подплаши ято врани, кацнали на оградата, която пазеше кравите да не газят царевицата. Когато най-накрая приключихме с работата си, слънцето вече залязваше и совите надаваха пронизителните си възгласи от плевника над обора, което означаваше, че вечерният им лов скоро щеше да започне. Междувременно чакълът върху запълнения кладенец изглеждаше толкова добре утъпкан, че не вярвах някой плъх да успее да си прокопае тунел до повърхността. Не си дадохме труд да заменим строшения дървен капак; вече нямаше никаква нужда от него. Хенри отново бе възвърнал нормалното си състояние (или поне така ми се струваше), ето защо реших, че и двамата заслужаваме да се наспим добре след усилната работа. Преди това обаче имахме да свършим още нещо.
— Какво ще кажеш да вечеряме наденички, зрял фасул и царевични питки? — попитах сина си.
— Чудесно! А може ли да включа генератора и да слушаме „Забавления в сламата“ по радиото?
— Естествено, че може, сине.
Той ми се усмихна и аз отново видях предишния Хенри.
— Благодаря ти, тате.
Приготвих толкова храна, че щеше да стигне и за четирима изгладнели земеделски работници. Това обаче изобщо не ни попречи да ометем всичко до последната трохичка.
След два часа, докато дремех в креслото си над „Сайлъс Марнър“ на Джордж Елиът, Хенри дойде при мен в дневната. Беше само по долнището на лятната си пижама.
— Мама винаги настояваше да си казвам молитвите преди лягане — прошепна той. — Знаеше ли?
Примигнах изненадано насреща му.
— Нямах никаква представа. Не знаех, че все още те кара да го правиш.
— Винаги е държала на това — обясни ми Хенри. — Дори и след като не искаше да ме погледне, освен ако не бях с панталони, понеже вече съм бил твърде голям и не било редно да ме гледа. Обаче аз не мога вече да се моля — нито сега, нито някой друг ден… Страх ме е, че ако коленича, Господ ще ме порази и ще умра.
— Ако изобщо го има — отбелязах.
— Дано го няма. Човек би се чувствал ужасно самотен без Бог, но наистина се надявам Господ да не съществува. Защото ако няма рай, няма и ад.
— Сине, аз я убих.
— Не — възрази Хенри. — Двамата заедно го направихме.
Това не беше вярно — той беше все още дете и аз съзнателно го бях манипулирал, — ала той беше убеден във вината си и си помислих, че никога няма да се отърве от тези терзания.
— Не бива да се тревожиш за мен, тате. Зная, че се безпокоиш да не кажа на някого — например на Шанън. Или че съвестта така ще ме загризе, че ще отида в Хемингфорд и ще разкажа всичко на шерифа.
Сякаш четеше мислите ми. Естествено, че се опасявах да не стане така.
Хенри бавно поклати глава.
— Този шериф… видя ли как душеше и оглеждаше всичко? Видя ли очите му?
— Да.
— Мисля си, че той ще направи всичко възможно да ни сложи на електрическия стол, без да се интересува, че ще навърша петнайсет чак през август. Ще стои и ще ни гледа с безмилостните си очи, докато ни завързват с ремъците, и…
— Стига, Ханк. Млъкни.
Той обаче не млъкна.
— … и пускат тока. Така че никога — помни ми думата — няма да позволя това да се случи, стига да мога да го предотвратя. Тези проклети очи няма да бъдат последното нещо, което ще видя, когато умра. — Той се замисли над това, което беше казал току-що, и побърза да се коригира: — Исках да кажа „преди да умра“.