Опитът да проследи вербалните дуели докара на Ейдриън главоболие. Ако затвореше очи, почти можеше да дочуе съсъка на стоманата. Със задоволство видя принцеса Беатрис, принц Рудолф и сър Муртас да сядат на друга маса. Срещу Ейдриън се настани мъж с монашеско расо. Той биеше на очи дори повече от боеца. Двамата си кимнаха мълчаливо. Околните столове си оставаха незаети.
На главната маса Етелред се бе разположил до масивен празен трон. Остатъка от тази маса бе изпълнен с крале и кралици, а в единия ѝ край Нимбус седеше до лейди Амилия. Тя носеше зашеметяваща синя рокля, беше навела леко глава и мълчеше.
Музиката спря.
— Моля за внимание! — изкрещя дебеланко в яркожълта роба. Много държеше да покаже, че жезълът му е поръбен с месинг. За да го стори, потропа по каменния под. Звукът се разнесе над тълпите като гръм и удави разговорите.
— Моля, заемете местата си. Пиршеството скоро ще започне.
Стаята се изпълни със звука на провлачвани столове. От лявата страна на монаха се настани едър сивобрадко. Отдясно на духовника се намираше самият сър Бректън, облечен в бледосин жакет. Приликата с Уесли не можеше да бъде сбъркана. Рицарят се изправи и се поклони, когато едра жена с идентична усмивка седна от лявата страна на Ейдриън, който се радваше да види Женвиев Харгрейв от Рочел.
— Простете, добри ми сър — рече тя, стоварвайки се върху стола. — Със сигурност са очаквали тук да седне изтънчена принцеса, вместо една едра херцогиня. Несъмнено и вие сте очаквали същото — тя му намигна.
Ейдриън знаеше, че се очаква да отговори, затова реши да заложи на сигурно.
— Надявах се да не разлея нещо. Извън това не съм мислил.
— Това се казва отговор — тя погледна към рицаря от другата страна на масата. — Осмелявам се да кажа, сър Бректън, че тази вечер имате конкуренция.
— Какво имате предвид, милейди? — попита той.
— По всичко личи, че човекът до мен не ви отстъпва по скромност.
— В такъв случай за мен е чест да седя на една маса с него. И още по-удовлетворен да седя срещу вас.
— Съжалявам всички принцеси, защото аз съм най-щастливата дама да седя край двама ви. Как се казвате, добри ми сър? — обърна се тя към Ейдриън.
Все още седнал, той осъзна грешката си. Трябваше да стане при приближаването на Джени, както бе сторил Бректън. Изправяйки се непохватно, той се поклони.
— Аз съм… сър Ейдриън — рече той, чакайки да поеме ръката ѝ. Когато тя му я подаде, той се почувства глупаво, но все пак я целуна леко и седна. Очакваше да чуе смях, но очевидно никой от останалите не бе забелязал.
— Аз съм Женвиев, херцогинята на Рочел.
— Приятно ми е — отвърна Ейдриън.
— Със сигурност познавате сър Бректън? — запита херцогинята.
— Не лично.
— Той е главнокомандващ на северната имперска армия и фаворит в предстоящия турнир.
— Чий фаворит, милейди? — запита сър Елгар, издърпвайки стола до Бректън и настанявайки се с елегантността на слон. — Вярвам, че Марибор е благоразположен към мен тази година.
— Може да си мислите така, сър Елгар, но аз подозирам, че след толкова години непрестанна практика сте далеч по-опитен в хвалбите, отколкото в ездата — рече херцогинята, карайки монаха да се закикоти.
— Не искам да проявя неуважение към Нейно Благородие — рече сериозно Бректън, — но сър Елгар е прав в това, че само Марибор може да отсъди победителя в турнира. И никой не знае кому е отдал благоразположението си.
— Не говорете вместо мен — изръмжа Елгар. — Не се нуждая от милостинята ви, нито ще бъда основата на кулата ви от добродетел. Спестете ни монашеския си език.
— Не бързайте да отхвърляте милостинята или да заглушавате монах — рече мъжът с расо. — Иначе как ще узнаете волята Божия?
— Простете, добри ми монахо. Не говорех срещу вас, а укорявах думите на този светски псевдосвещеник.
— Моля се да се вслушате в думите на Марибор, когато той ги изрече.
Дебел човек с телосложението на круша седна край херцогинята. Целуна я по бузата и я нарече скъпа. Ейдриън не беше срещал Леополд, но по разказваното от Албърт лесно можеше да го разпознае. Празното място до Елгар бе заето от сър Гилбърт.
От дясната страна на Ейдриън не седна никой. Надяваше се така да остане и занапред. Със защитаващата левия му фланг херцогиня и празното място отдясно, трябваше да се безпокои само от фронтално нападение. Докато обмисляше това, ново приятелско лице изникна в полезрението му.
— Весел фестивал на всички! — поздрави ги Албърт Уинслоу с такава елегантност, че Ейдриън изпита завист. Бе убеден, че Албърт го е видял, но виконтът с нищо не издаде това.
— Албърт! — засия херцогинята. — Какво удоволствие е да си сред нас.
— А, лейди Женвиев и херцог Леополд. Нямах представа, че Нейно Високопреосвещенство ценяла личността ми тъй много, че ме е поставила на една трапеза с такива възвишени люде.
Албърт моментално пристъпи към Джени, поклони се, пое ръката ѝ и я целуна с небрежен стил.
— Позволи ми да ти представя сър Ейдриън — рече дамата. — Той изглежда великолепен човек.
— Така ли? — Албърт се замисли. — И е рицар?
— Това още не е установено — рече сър Елгар. — Поставил е „сър“ пред името си, но аз никога не съм го чувал преди. А някой от вас?
— Щедростта на духа не позволява човек да бъде осъждан, преди да е възникнала основателна причина за това — рече сър Бректън. — Тъй като сте добродетелен рицар, убеден съм, че знаете това, сър Елгар.
— Отново държа да изтъкна, че не се нуждая от поученията ви. Аз лично бих желал да узная откъде е родом сър Ейдриън и как е завоювал шпорите си.
Всички очи се насочиха към Ейдриън.
Той се опита да си припомни наизустените детайли, без напрежението му да проличи.
— Роден съм в… Бармор. Бях посветен от лорд Дърмонт заради проявите ми в Ратиборската битка.
— Нима? — рече сър Гилбърт с лепнещ от сладост глас. — Не бях наясно с тази победа. Бях останал с впечатлението, че битката е изгубена, а лорд Дърмонт — убит. За какво бе посветен и как Негова светлост те ръкоположи? Духът му ли прелетя над теб, докосвайки те с призрачния си меч и казвайки: „Изправи се, добри рицарю. Върви и загуби още сражения в името на империята, императрицата и бог Марибор“?
Ейдриън усети как стомахът му се свива. Албърт го гледаше напрегнато, очевидно без да е в състояние да помогне. Дори херцогинята мълчеше.
— Добър вечер господа и дами — разнеслият се иззад него глас на регент Салдур разкъса напрежението. Ейдриън усети ръката на регента върху рамото си.
Придружаваше го Арчибалд Белънтайн, графът на Чадуик, който седна до Ейдриън. Всички кимнаха почтително към Салдур.
— Просто показвах на графа мястото му, но не можах да не чуя дискусията ви относно сър Ейдриън от Бармор. Лично императрицата настоя той да присъства. Моля го да ми предостави удоволствието да отвърна на достойния въпрос на сър Гилбърт. Какво ще кажете, сър Ейдриън?
— Разбира се — отвърна той вдървено.
— Благодаря — рече Салдур. След като прочисти гърлото си, заговори отново. — Сър Гилбърт е прав що се отнася до загубата на лорд Дърмонт онзи ден. Отчетите на неговите помощници ни разкриха подробности от деня. Трите дни неспирен дъжд направили конната атака невъзможна, а безбройните националистически орди убедили лорд Дърмонт в безсмислеността на ръкопашния бой. Обезкуражен, той се оттеглил в палатката си.
— Лишена от своя водач, имперската армия се огънала, когато националистите нападнали. Сър Ейдриън — тогава капитан Ейдриън от пета имперска конна гвардия — повел хората ни. Вдигнал знамето и лично застанал начело. Първоначално само шепа войници се подчинили. Само преките му подчинени, онези, които познавали духа му. Без да обръща внимание на малобройните си сили, той поверил живота си в ръцете на Марибор и се втурнал напред.
Ейдриън сведе очи и приглади дрехите си, докато останалите стояха омаяни.
— Макар да било истинско самоубийство, той се врязал във вражите редици. Изпод копитата на коня му изхвърчали капки, в които светлината се пречупвала в дъга. Започнал да сече враговете, забравил всякаква безопасност.
Гласът на Салдур стана по-силен и по-напрегнат. Тонът и ритъмът му придобиха мелодраматичния характер на църковна проповед. Неколцина благородници от околните маси се заслушаха.
— Храбрият му щурм всял смут в националистическите пехотинци, които отстъпили страхливо. Все напред летял той, посичайки ги наляво и надясно, докато накрая конят му не се препънал и не паднал. С щит и меч в ръка, той се изправил на крака и продължил пеш настъплението. Под звъна на метала крещял името на императрицата: „За Модина! Модина! Модина Новронска!“
Салдур поспря и Ейдриън вдигна очи. Всички гледаха ту него, ту регента.
— Накрая, посрамени от храбростта на този самотен капитан, останалата част от имперската войска се събрала. Помолили Марибор за прошка и с меч и копие се втурнали след него. Преди подкрепленията да успеят да го достигнат, Ейдриън бил ранен и повален в калта. Хората му го пренесли в палатката на лорд Дърмонт. Там те разказали историята за храбростта му и лорд Дърмонт се заклел в Марибор да почете саможертвата на Ейдриън. Обявил намерението си да посвети в рицарски сан достойния капитан.
— Не, повелителю! — проплакал капитан Ейдриън, докато лежал с бликаща от раните му кръв. — Не ме ръкополагайте, защото съм недостоен. Провалих се!
Лорд Дърмонт стиснал меча си и бил чут да казва:
— Ти си по-достоен да носиш титлата рицар, отколкото аз да се наричам човек!
И лордът го обявил за сър Ейдриън.
— Божичко — ахна херцогинята.
Събрал всички околни погледи, Ейдриън се чувстваше неловко и още по-гол, отколкото когато Елгар бе нахлул в стаята му.
— Лорд Дърмонт наредил да доведат коня му и благодарил на сър Ейдриън за възможността да очисти името си пред Марибор. Повел личната си свита в боя, където той и почти всички от хората му намерили смъртта си на върха на националистическите копия.
— Сър Ейдриън се опитал да се върне на бойното поле, но се строполил в безсъзнание. След победата на националистите бил захвърлен и само провидението го спасило. Свестил се сред кал. Мъчен от отчаяна жажда и глад, той пролазил в гората, където попаднал на малко селце. Там мистериозен човек го нахранил и се погрижил за раните му. Шест дни почивал там сър Ейдриън, а на седмия мъжът му дал кон и му заръчал да иде в Акуеста, където да се представи в имперския двор. Когато му подавал юздите, синьото небе било раздрано от гръм и от него се спуснало едно бяло перо. Широко усмихнат, мъжът го уловил още във въздуха, след което изчезнал.
— Дами и господа — Салдур поспря, за да огледа какво впечатление е направил разказът му, — два дни преди пристигането на сър Ейдриън императрицата дойде при мен и каза: „Рицар на бял кон пътува към замъка. Приемете го с почести, защото той ще стане най-великият рицар на Новата Империя.“ Оттогава сър Ейдриън се лекуваше от раните си тук, в двореца. Днес той е напълно здрав и седи сред вас. А сега, ако ме извините, ще заема мястото си, защото пиршеството ще започне.
Салдур се поклони и ги остави.
Дълго време никой не продума. Всички се взираха удивени в Ейдриън, включително и Албърт, чиято уста зееше.
Херцогинята бе тази, която най-сетне откри думи да изрази всеобщото настроение:
— Вие сте истинско удивление, гарнирано с изненади!
Вечерята бе сервирана по невиждан дотогава от Ейдриън начин. Петдесет слуги се движеха координирано, сервирайки димящи чинии с екзотична украса. Два пауна се поклащаха на огромни тави. Единият бе издигнал глава в подобие на изненада, а другият сякаш спеше. Бяха положени в гнезда от сочно месо. Патици, гъски, пъдпъдъци, гургулици и яребици бяха аранжирани по подобен начин, а един снежнобял лебед бе разперил криле над покривката, като че всеки миг щеше да отлети. Ядки, плодове и ароматни листа обгръщаха парчета сърнешко, мечешко и говеждо. Имаше купчини най-разнообразен хляб — от ослепително бял до почти изцяло черен. Масивни парчета сирене и масло, седем типа риба, стриди в бадемово мляко, месни пайове, пити с яйчен крем и сладкиши с мед покриваха всеки инч от масата. Стюарди и многобройните им помощници наливаха неспирно вино, бира и медовина.
Тревогата му се повиши, докато се мъчеше да си припомни безкрайните инструкции на Нимбус относно етикета на хранене. Списъкът беше масивен, но в този миг можеше да си спомни само две неща: не трябваше да си издухва носа в покривката, нито да си чисти зъбите с ножа. След Салдуровата молитва към Марибор страховете на Ейдриън се изпариха, тъй като гостите се нахвърлиха без задръжки на изобилната храна. Откъсваха свински кълки и птичи глави. Късчета месо и мазнина хвърчаха наоколо, докато лакоми ръце се опитваха да не оставят неопитано блюдо.
По-голямата част от живота си Ейдриън бе прекарал на черен хляб, пиво, сирене, осолена риба и зеленчукова яхния. Сега пред него бе положено ново изживяване. Опита пауна, напук на красотата си оказал се суховат и далеч не толкова вкусен. Еленското имаше прекрасен пушен аромат. Но най-вкусни бяха ябълките с канела. Яденето измести всички разговори. В залата се носеше единствено гласът на един певец, съпровождан от лютня и мляскане.
Музиката бе красива и странно пленителна. Мелодията ѝ изпълваше залата със сияние, което се сливаше с това на камините и свещите. Залезът на слънцето превърна прозорците в черни огледала и настроението стана по-задушевно. Успокоен от храната и музиката, Ейдриън бе започнал да се наслаждава — докато графът на Чадуик не го върна в реалността.
— Ще участваш ли в турнира? — попита той. По гласа и очите му личеше, че Арчибалд Белънтайн е започнал да пирува в аванс.
— Разбира се, сър… искам да кажа, Ваша светлост.
— В такъв случай може да се изправиш срещу моя човек ей там, сър Бректън — размаха отпуснат крайник над масата. — И той участва.
— Тогава нямам голям шанс.
— Не, нямаш — рече графът. — Но трябва да опиташ, да се постараеш. Ще има тълпа.
Арчибалд се приведе към него.
— Кажи сега, истина ли е онова, което каза Салдур?
— Никога не бих оспорил думата на един регент — отвърна Ейдриън.
Белънтайн прихна.
— Май искаше да кажеш: „никога не бих повярвал на думата на един регент“. Знаеш ли, че те ми обещаха Меленгар и сетне ей така — графът опита да щракне с пръсти. — Ей така… — нов опит. — Така… — трети провал. — Знаеш какво искам да кажа. Не ми дадоха обещаното. Виждаш защо съм скептичен. Онова за императрицата, дето те очаквала, истина ли беше?
— Нямам представа, милорд. Как бих могъл да зная?
— Значи не си я срещал? Императрицата де?
Ейдриън замлъкна, спомняйки си млада девойка на име Тракия.
— Не, не съм срещал императрицата. Тя не би ли трябвало да присъства?
Графът свъси вежди.
— Оставили са трона празен в нейна чест. Тя никога не се храни сред хората. Ако трябва да съм честен, половин година живея в този дворец и съм я видял три пъти: веднъж в тронната зала; когато се обърна към народа; когато веднъж… Въпросът е, че не напуска стаята си. Често се чудя дали регентите не я държат затворена там. Трябваше да я отвлека — да освободя бедното момиче.
Арчибалд се изправи и рече по-скоро на себе си:
— Точно това възнамерявам да сторя, а ето там е човекът, към когото трябва да се обърна.
Вземайки орех от масата, той го хвърли към Албърт.
— Виконт Уинслоу — викна по-гръмко от нужното. — Не съм те виждал от сума ти време.
— Наистина, Ваша светлост. Твърде дълго.
— Все още ли поддържаш връзка с онези двама… нощни фантоми? Знаеш, магьосниците, дето могат да карат писма да изчезват и са също толкова опитни в спасяването на обречени принцеси?
— Съжалявам, Ваша светлост, след онова, което сториха с вас, прекратих отношенията си с тях.