Той си пое дъх, очите му засияха, на личицето му изгря усмивка.
— Майнс, достатъчно — рече Елбрайт.
— А това за какво е? — поинтересува се Ройс, сочейки към скамейките, издигани в средата на площада. — Няма да проведат сватбата тук, нали?
— Не, сватбата ще бъде в катедралата. Тези са за наблюдаващите екзекуцията. Ще убият лидера на бунтовниците.
— Да, тези новини вече ги чухме — тихо рече Ейдриън.
— О, значи сте дошли за екзекуцията?
— В общи линии.
— Вече съм избрал места — похвали се Елбрайт. — Ще пратя Майнс предната нощ да ги запази.
— Защо пък аз? — попита Майнс.
— Бранд и аз ще трябва да мъкнем. Ти си твърде малък да помагаш, а Кайн е още болен, така че…
— Но ти имаш наметало. Ще е студено да стоя на едно място…
Момчетата заспориха, но Ройс видя, че Ейдриън е престанал да ги слуша. Очите на приятеля му шареха по портите на двореца и стените. Броеше пазачите.
Стаите в странноприемница „Бейли“ по нищо не се отличаваха от обичайните такива — малки и мрачни, със захабени дървени подове и множество миризми. Малка купчинка дърва бе струпана до пещта, ала никога не бе достатъчна за цяла нощ. Посетителите биваха принуждавани да си купят още на безбожни цени, ако искаха да нощуват на топличко. Ройс направи обичайните си обиколки, оглеждайки се за лица, които се появяват прекалено много пъти. Върна се в стаята уверен, че никой не е забелязал пристигането им — поне никой от значение.
— Осма стая. Бил е там почти седмица — каза Ройс.
— Седмица? Защо толкова рано?
— Ако ти прекарваше десет месеца годишно в манастир, нямаше ли да подраниш за Зимния фестивал?
Ейдриън грабна мечовете си и двамата поеха по коридора. Ройс отключи захабената врата с помощта на инструментите си и я отвори тихо. В другия край на стаята сияеха две свещи, осветили осеяна с чаши, чинии и бутилка вино маса. Мъж, облечен в кадифе и коприна, стоеше изправен пред стенно огледало, проверявайки панделката, пристегнала русите му коси, както и оправяйки си яката.
— Изглежда ни очаква — рече Ейдриън.
— Изглежда очаква някого — уточни Ройс.
— Ка… — сепнат, Албърт Уинслоу се извъртя. — Толкова ли не можете да почукате?
— Какво да кажа? — Ройс се метна на леглото. — Ние сме крадци и негодяи.
— Негодяи със сигурност — рече Албърт. — Обаче крадци? Кога за последно откраднахте нещо?
— Недоволство ли долавям?
— Аз съм виконт. Имам репутация, която трябва да пазя. Това от своя страна изисква определени доходи — пари, каквито не получавам, когато двамата бездействате.
Ейдриън се настани на масата.
— Не е недоволен. Открито ни гълчи.
— Затова ли си дошъл толкова рано? — попита Ройс. — Търсиш работа?
— Донякъде. Също така трябваше да се махна от абатството. Ставам за смях. Когато се свързах с лорд Дареф, той не спря да сипе шеги за виконта-монах. От друга страна, лейди Мей намира благочестивото ми уединение за привлекателно.
— И тя ли е тази, която… — Ейдриън завъртя пръст по посока на елегантната трапеза.
— Да. Тъкмо щях да я поканя. Ще трябва да отложа това, нали? — той премести поглед от единия на другия, сетне въздъхна.
— Съжалявам.
— Надявам се работата да излезе печеливша. Още не съм се издължил на шивача за този жакет — духвайки свещите, той се настани срещу Ейдриън.
— Как са нещата на север? — попита Ройс.
Албърт сви устни, мислейки.
— Предполагам знаете, че Медфорд падна? Имперските войски държат и почти всички провинциални замъци — с изключение на Дрондил Филдс.
Ройс се изправи.
— Не, не знаехме. Как е Гуен?
— Нямам представа. Бях тук, когато чух.
— Значи Олрик и Ариста са в Дрондил Филдс? — попита Ейдриън.
— Крал Олрик е там, но не мисля, че принцесата е била в Медфорд. Май още е в Ратибор. Обявили са я за кмет, поне така знам.
— Не — рече Ейдриън. — Оттам идваме. Ръководеше града след битката, но преди месеци е напуснала посред нощ. Никой не знае защо. Предполагам се е прибрала.
Албърт сви рамене.
— Възможно е, но аз нищо такова не съм чул. Вероятно е по-добре за нея, ако не го е сторила. Имперковците са обградили Дрондил Филдс. Нищо не може да влезе или излезе. Само въпрос на време е Олрик да се предаде.
— Ами абатството? Там империята появи ли се? — поинтересува се Ройс.
Албърт поклати глава.
— Не, доколкото знам. Но както казах, вече бях тук, когато империалистите са прекосили Галевир.
Ройс стана и започна да крачи из стаята.
— Нещо друго? — запита Ейдриън.
— Носят се слухове, че Тур Дел Фур бил завладян от гоблини. Но това е само слух.
— Не е — рече Ейдриън.
— О?
— Ние бяхме там. Всъщност ние сме отговорни.
— Звучи… интересно — каза Албърт.
Ройс спря.
— Да не подхващаме тази тема.
— Добре, та какво ви води в Акуеста? — попита Албърт. — Надали сте дошли да празнувате.
— Ще измъкнем Дигън Гаунт от тъмницата на затвора, ще имаме нужда от теб за обичайната вътрешна работа — обясни Ройс.
— Нима? Знаете, че екзекуцията му предстои, нали?
— Да. Именно затова трябва да действаме. Няма да е добре, ако закъснеем — додаде Ейдриън.
— Вие луди ли сте? Дворецът? По време на Зимния фестивал? А чули ли сте за задаващата се сватба? Охраната може да е леко позасилена. Всеки ден виждам строени в двора мъже, присъединяващи се към пазачите.
— И? — рече Ейдриън.
— Можем да използваме сватбата — изтъкна Ройс. — Някой познат пристигна ли в града?
— Джени и Лио пристигнаха наскоро, ако не се лъжа.
— Наистина ли? Отлично. Свържи се с тях. Те със сигурност ще да имат стаи в двореца. Виж дали не могат да ни вкарат. И събери колкото се може повече информация, най-вече къде държат Гаунт.
— Ще ми трябват пари. Бях планирал да посетя само няколко бала и може би един от пировете. Трябва да си взема по-читави дрехи. В името на Мар, вижте ми обувките. Погледнете! Не мога да се срещна с императрицата така.
— Засега вземи назаем от Джени и Лио — рече Ройс. — Тази нощ ще поема към Меленгар и ще се върна с пари.
— Връщаш се? Тази нощ? — запита Албърт. — Та вие току-що пристигате, нали?
Крадецът кимна.
— Тя е добре — успокои го Ейдриън. — Сигурен съм, че е избягала.
— До зимния фестивал остава почти месец — каза Ройс. — Ще се върна след около седмица. Междувременно съберете информация. Като се върна, ще съставим план.
— Е — изръмжа Албърт, — поне празниците няма да са скучни.
Глава 2
Сред мрак
Някой хленчеше.
Този път беше мъжки глас, Ариста не го бе чувала преди. Рано или късно всички се разреваваха. Някои дори изпадаха в истерия. Имаше жена, която не спираше да пищи, но по някое време я разкараха. Ариста не си правеше илюзии, че въпросната жена сега се радва на свободата си. Бе чула как извличат тялото. Хленчльото преди имаше навика да плаче, но през последните дни бе поутихнал. Вече не виеше. Неотдавна го бе чула и да се моли. Принцесата се изненада, че в молитвите му не присъства желание за спасение или дори бърза смърт. Той се молеше единствено за нея. Молеше Марибор да я запази, ала принцесата така и не успя да разбере името на любимата му.
В мрака нямаше как да отчита изминалото време. Опита се да брои храненията, ала гладът ѝ указваше тяхната нередовност — по-рядко от веднъж дневно. През цялото време не бе чула Гаунт, макар да го бе викала. Нощта на проваленото спасяване беше единственото време, когато чу гласа му.
Оттогава светът ѝ се свеждаше до пространството в килията, мебелирана с отходно ведро и шепа слама. Стаичката бе тъй тясна, че едновременно можеше да опипа и четирите стени, навявайки уместни асоциации с гроб или клетка. Ариста знаеше, че Модина, някога известното като Тракия момиче, също е била държана в някоя подобна килия. Може би дори точно в тази. След като бе изгубила всичко стойностно в живота си, сигурно е било кошмарно да се събуди сама в мрака — без обяснение или причина. Незнанието къде се намира и как е попаднала там, трябва да е причинило лудостта на девойката.
Ариста поне знаеше, че не е сама. Щом новините за изчезването ѝ достигнеха до него — брат ѝ, Олрик, той щеше да премести света, за да я спаси. Двамата се бяха сближили в годините след смъртта на баща им. Той вече не беше привилегированото момченце, а тя престана да бъде завистливата, усамотена сестра. Все още се поскарваха, ала Олрик нямаше да позволи нищо да застане на пътя му, за да я намери. Би прибегнал до помощта на Пикърингови — нейното друго семейство. Дори може да прати Ройс и Ейдриън, които привързано наричаше свои кралски защитници. Спасението щеше да дойде скоро.
Ариста си представи закривената усмивка на Ейдриън. Образът се вклини в ума ѝ и отказа да си отиде. Спомени за звука на гласа му, докосването на ръката му, онзи малък белег на брадичката — всичко това преля в сърцето ѝ. Бяха съществували моменти на топлота, ала от негова страна само доброта и симпатия — състрадание за изпитващ болка. За него Ариста беше просто принцесата, неговият работодател, неговата работа, поредният отчаян благородник.
Колко празно е било съществуването ми, щом като двама от малцината ми приятели работят за мен срещу заплащане.
Искаше ѝ се да повярва, че Ейдриън я вижда като нещо специално, че прекараното с нея време на пътя го е привързало към девойката — че и тя означава толкова за него. Надяваше се, че той я смята за по-умна или по-талантлива от останалите. Но дори и да го правеше, мъжете не се интересуваха от ум или талант. Искаха красота. Ариста не бе красива като Аленда Ланаклин или Ленар Пикъринг. Само ако Ейдриън можеше да я види по начина на Емъри и Хилфред.
Тогава и той щеше да бъде мъртъв.
Екотливото стържене на камъни се разнесе по коридора. Чуха се стъпки. Някой идваше.
Още не беше време за хранене. Макар да не можеше да отброява дните в мрака, Ариста знаеше, че храната не идва, докато не изпадне в отчаяние, че вече няма да има дажби. Хранеха я тъй рядко, че тя приветстваше оскъдната чорбица, воняща на развалени яйца.
Два чифта обуща бяха отговорни за стъпките. Първият чифт определи като войнишки, защото крачеха с метално тракане. Другарят му можеше да се похвали с отчетливи подметки, които не звучаха като калпавите обувки на слугите — а в някои случаи, шляпането на босите им нозе. Не, само някой богат можеше да си позволи такива потракващи обувки. Крачките бяха бавни, но не и колебливи. Дългият, отмерен вървеж излъчваше увереност.
В ключалката ѝ простърга ключ и тя изщрака.
Посетител?
Вратата се отвори и ярката светлина накара Ариста да замижи.
Влезе пазач, изблъскал я грубо до стената, за да прикове китките ѝ. Остави я окована и излезе, но не затвори след себе си.
Миг по-късно килията бе осветена от присъствието на регент Салдур, носещ фенер.
— Как си днес, принцесо? — възрастният мъж тъжно поклати глава, цъкайки. — Погледни се, мила. Толкова си измършавяла и мръсна. И откъде, в името на Марибор, си взела тази рокля? Не че е останало много от нея. Ето и следи от удари. Пазачите изнасилваха ли те? Не, съмнявам се — Салдур сведе гласа си до шепот. — Имаха изключително стриктни заповеди да не докосват Модина, докато тя бе тук. Обвиних невинен тъмничар, че я е опипвал — и бедният човек бе разчекнат с волове. Оттам насетне проблеми нямаше. Може да е било малко крайно, но не бих могъл да си позволя бременна императрица, нали? Естествено, в твоя случай не ме интересува, обаче войниците няма как да знаят това.
— Защо си тук? — хрипкавият глас прозвуча странно дори на нея самата.
— Помислих, че би желала да чуеш някои новини, мила. Килнар и Вернес паднаха. Ренидд вече е щастлива част от империята. Плодородните земи на Маранон в Делгоския полуостров имат богата реколта, така че ще разполагаме с изобилие от храна за войниците. Върнахме си и Ратибор, но трябваше да екзекутираме неколцина предатели — за назидание. Простолюдието трябва да разбере какви са последиците от бунт. Преди да бяхме приключили, вече проклинаха името ти.
Ариста знаеше, че той казва истината. Не защото можеше непогрешимо да разчита лицето му, което едва съзираше през сплъстените си кичури, а защото Салдур нямаше причина да лъже.
— Какво искаш?
— Две неща. Искам да осъзнаеш, че Новата империя се въздигна и нищо не може да застане на пътя ѝ. Животът ти, Ариста, свърши. Само след седмици ще бъдеш екзекутирана. А мечтите ти вече са мъртви. Трябва да ги погребеш заедно до тъжните гробчета на Хилфред и Емъри.
Ариста се вцепени.
— Изненадана ли си? При превземането на Ратибор научихме всичко за Емъри. Не им върви на мъжете ти. Първо причини неговата смърт, сега и тази на Хилфред. Черните вдовици биха позеленели от завист.
— А второто? — забеляза моментното му объркване. — Каква е втората причина за бъбренето ни?
— А, да. Искам да узная с кого работеше.
— Хилфред — заради което го уби, забрави ли?
Салдур се усмихна и силно я зашлеви през лицето.
Веригите, приковаващи китките на Ариста, издрънчаха и се изпънаха, когато тя се опита да се защити. Няколко мига той се вслушва в тихия ѝ плач, сетне каза:
— Ти си умно момиче — достатъчно, за да си навлечеш неприятности — но не чак толкова. Хилфред можеше да ти помогне да избягаш. Дори може да те е крил през всички онези седмици, в които те издирвахме. Ала не може да те е вкарал в двореца, нито в този затвор. Той умря, носейки униформата на стражник от четвъртия етаж. Някой от персонала трябва да ти е помогнал да се сдобиеш с нея. Искам да знам кой.
— Нямаше друг. Бяхме само аз и Хилфред.
Салдур отново я удари. Ариста проплака, тялото ѝ се затресе във веригите.
— Не смей да ме лъжеш — каза той, отново вдигайки ръка.
Ариста заговори бързо, за да предотврати удара:
— Казах ти. Бях само аз. Постъпих на работа в двореца като камериерка. Откраднах униформата.
— Зная всичко за превъплъщенията ти в чистачката Елла. Но без помощ не би се докопала до униформата. Трябва да е бил някой с авторитет. Трябва да зная кой е предателят. Кажи. Кой ти помагаше?
Когато тя не отговори, той ѝ нанесе още два удара.
Ариста се сви.
— Престани!
— Кажи ми! — изръмжа Салдур.
— Не, ще я нараните! — изтърси тя.
— Нея?
Осъзнавайки грешката си, Ариста прехапа устна.
— Значи е жена. Това значително намалява броя на вероятностите — Салдур си играеше с ключ, окачен на тънка верижка, която въртеше около пръста си. След няколко минути регентът приклекна и постави фенера на земята. — Трябва ми име, а ти ще ми го кажеш. Зная, че си мислиш, че можеш да отнесеш личността ѝ в гроба, но по-добре е да премислиш, независимо дали я пазиш в тайна от лоялност към нея или за да ми се противопоставиш. Може да ти се струва, че няколко седмици не е много време да си държиш езика зад зъбите, ала започнем ли веднъж, ще се молиш за бърза смърт.
Той отметна косата от лицето ѝ.
— Погледни това лице. Не ми вярваш, нали? Все още тъй наивна. Все още си изпълнено с оптимизъм дете. Водила си толкова разглезен живот като принцеса. Нима смяташ, че животът сред простолюдието в Ратибор или миенето на подове тук са те направили силна? Мислиш, че вече няма какво да губиш, че вече си ударила дъното?
Когато я погали по бузата, Ариста се сгърчи.
— По изражението ти виждам, че все още ти е останала гордост и усещане за благородство. Изобщо не осъзнаваш, колко ниско трябва да паднеш. Довери ми се, Ариста, мога да изтръгна смелостта ти и да пречупя духа ти. Не искаш да узнаеш… колко ниско мога да те завлека.
Нежно я погали по косата, сетне сграбчи кичур и силно наведе главата ѝ назад, принуждавайки я да го погледне. Погледът му изучаваше лицето ѝ.
— Все още си чиста, нали? Все още недокосната, заключена в своята кула по много начини. Подозирам, че нито Емъри, нито Хилфред са се осмелили да легнат с принцеса. Може би трябва да започна с това. Ще уведомя пазачите, че могат да… не, изрично ще им заповядам да те насилват. Това ще направи и двама ни изключително популярни. Те ще поемат допълнителни смени, за да могат да те оскверняват ден и нощ.