Върна се на трапезата и се настани до Модина.
— Ваше Високопреосвещенство, убедена ли сте, че сте достатъчно силна да бъдете тук? Не желаете ли да ви съпроводя обратно до стаята ви? — попита тихо тя.
Модина не погледна към Амилия. Очите на императрицата оглеждаха стаята.
— Благодаря ти, мила. Много любезно от твоя страна, но съм добре.
Амилия се спогледа с Етелред и Салдур. И двамата изглеждаха объркани и безпомощни.
— Не смятам, че трябва да се напрягате така — рече Салдур на Модина. — Трябва да си пазите силите за сватбата.
— Убедена съм в правотата ви, Ваша милост — прав както винаги — и няма да стоя дълго. Хората ми заслужават да видят своята императрица. Не дай Марибор да решат, че изобщо не съществувам. Убедена съм, че мнозина не биха ме различили от млекарката. Би било наистина тъжно да се появя на сватбата и никой да не може да различи булката от шаферките.
Обърканото изражение на Салдур бе заменено с гневен взор.
Амилия остана зад стола на императрицата, без да е сигурна какво да предприеме сега. Модина потропваше с пръсти и кимаше в такт с музиката, наблюдавайки танците. Етелред и Салдур пък бяха замръзнали като статуи.
В края на песента Модина изръкопляска и се изправи на крака. Щом го стори, всички гости още веднъж застинаха, впервайки очи в нея.
— Сър Бректън и сър Ейдриън, приближете се — заповяда императрицата.
Салдур хвърли нов притеснен поглед към Амилия, която не можеше да направи нищо, освен да стиска облегалката на стола.
Рицарите пристъпиха напред и се изправиха пред императрицата. Ейдриън последва примера на Бректън, отпускайки се на коляно и свеждайки глава.
— Утре ще се съревновавате за славата на империята и Марибор ще реши съдбата ви. И двамата сте обичани от двора, но виждам сър Бректън да носи знака на моята секретарка, лейди Амилия. Това му дава нечестно предимство, ала аз не ще го принудя да откаже този подарък. Нито ще помоля лейди Амилия да потърси връщането му, тъй като веднъж проявеното благоразположение е свещен израз на вяра. Вместо това ще повторя жеста ѝ, давайки на сър Ейдриън своя знак. Оповестявам вярата си в неговото умение, характер и чест. Зная, че сърцето му е справедливо, а намеренията добродетелни.
Модина извади парче бял плат, което Амилия разпозна като част от нощницата ѝ, и го протегна.
Ейдриън го взе.
Модина продължи:
— Нека и двамата се сдобиете с чест в очите на Марибор и се съревновавате като истински и героични рицари.
Императрицата заръкопляска и залата последва примера ѝ, избухвайки в гръмки овации. Насред грохота Модина се обърна към Амилия.
— Можеш да ме придружиш до стаята ми.
Двете закрачиха край масата. Докато минаваха покрай кралицата на Дънмор, Фреда изглеждаше поразена.
— Лейди Амилия, онова, което казах по-рано… не исках да кажа…
— Сигурна съм, че не сте искали да прозвучи непочтително. Моля, седнете, Ваше Величество, изглеждате бледа — каза ѝ Амилия и изведе Модина от стаята. Салдур ги гледаше как се оттеглят. Секретарката бе доволна, че той не се присъедини към тях. Знаеше, че ще последва разпит, но си нямаше и представа как ще обясни поведението на Модина. Императрицата никога не бе вършила нещо подобно преди.
Никоя от двете жени не заговори, докато вървяха хванати под ръка към петия етаж. Вратата пред стаята на Модина стоеше неохранявана.
— Къде е Джерълд? — попита Амилия.
— Кой? — отвърна императрицата с безизразно изражение.
Амилия се намръщи.
— Знаеш много добре. Джерълд. Защо не охранява вратата ти? Някаква задача ли му даде, за да се махне?
— Да — отвърна небрежно императрицата.
Амилия се намръщи. Влязоха в спалнята и затвориха вратата след себе си.
— Модина, какво те беше прихванало? Защо направи това?
— Има ли значение? — отвърна императрицата, настанявайки се с лек отскок върху леглото си.
— За регентите има.
— Остават само два дни преди Етелред да дойде в спалнята ми и да ме отведе в катедралата. Никакви щети не съм причинила. Дори уверих благородниците, че съществувам и не съм само мит, създаден от регентите. Трябва да са ми благодарни.
— Това все още не обяснява защо.
— Остават ми само няколко часа и исках да се разходя. Можеш ли да ме съдиш за това?
Гневът на Амилия се стопи и тя поклати глава.
— Не.
Откакто огледалото се бе появило в стаята на Модина, двете не бяха обсъждали плановете ѝ за Зимния фестивал. Амилия обмисляше да го махне, но знаеше, че това няма да промени нищо. Модина щеше да изнамери друг начин. Единствената алтернатива бе да каже на Салдур, но регентът щеше да затвори императрицата. Това едва не я беше убило веднъж, Амилия нямаше намерение да ѝ го причинява отново, дори и за да ѝ спаси живота. Особено размишлявайки, че ако местата им бяха разменени, тя щеше да постъпи по същия начин. Бе се опитала да се залъже, че Модина ще си промени решението, но думите на императрицата я върнаха в реалността.
Амилия помогна на Модина да се съблече, зави я в огромното легло и я прегърна силно, опитвайки се да скрие сълзите си.
Модина потупа Амилия по главата.
— Всичко ще бъде наред. Вече съм готова.
Ейдриън вървеше бавно към рицарското крило, понесъл бялата ивица плат, сякаш тежаща хиляда фунта. Виждането на Тракия бе махнало една тежест, но само за да я замени с друга, още по-мъчителна. Подмина всекидневната, където неколцина рицари все още се навъртаха, подавайки си бутилка.
— Ейдриън! — викна Елгар. Едрият мъж пристъпи в коридора, запречвайки пътя му. Лицето му бе порозовяло, носът червен, но очите му бяха ясни и фокусирани. — Днес не те видях на лова. Ела да пийнеш с нас.
— Остави ме, Елгар, не съм в настроение.
— Още една причина да дойдеш — мъжагата се усмихна весело, тупайки го по гърба.
— Отивам да спя — Ейдриън се отдалечи.
Елгар го хвана за ръката.
— Слушай, гърдите още ме болят, защото ме блъсна от седлото.
— Съжалявам за това, но…
— Съжаляваш? — Елгар го изгледа, искрено объркан. — Най-добрият бой, който съм отнасял от години. Затова зная, че ще се справиш с Бректън. Заложил съм пари. Мислех те за шут в началото, но след онзи урок по летене… Е, ако си шут, то не си особено забавен.
— Извиняваш се?
Елгар се изсмя.
— Не и докато си жив! Летният фестивал е само след шест месеца и тогава ще имам възможност да ти се отплатя. Но между нас казано, очаквам с нетърпение да видя сър Блясъчко да лапне малко кал. Сигурен ли си, че не щеш да пийнеш? Да легнеш, както подобава?
Ейдриън поклати глава.
— Добре, иди се наспи. Аз ще държа момчетата тихи, дори ако трябва да пукна няколко черепа. И късмет утре.
Елгар се върна във всекидневната, където поне двама рицари се опитваха да изпеят „Дъщерята на стария херцог“, но опитите им звучаха ужасно. Ейдриън продължи към стаята си, отвори вратата и замръзна.
— Добър вечер, Ейдриън — поздрави го Мерик Мариус. Носеше скъпа кървавочервена одежда. Около врата си бе окачил златна верига. Бе се разположил небрежно край малката масичка, върху която беше сложил шахматната дъска от всекидневната. Всички фигури и пешки бяха подредени на позиция, само една бяла пешка бе преместена два квадрата напред. — Позволих си да направя първия ход.
Стаята беше прекалено малка, за да се скрие някой вътре — бяха сами.
— Какво искаш? — попита Ейдриън.
— Мислех, че това е очевидно. Искам да се присъединиш към мен. Ти си на ход.
— Не се интересувам от игри.
— Струва ми се малко самонадеяно да смяташ това за проста игра.
Гласът на Мерик бе парадоксално вледеняващ и приятелски — маниер, който Ейдриън многократно бе виждал преди — у Ройс. Поведението на Мариус го объркваше. Бе свикнал да определя хората по тона, езика на тялото, погледа, но Мерик бе невъзможен за разгадаване. Макар по-голям и по-висок от Ройс, Мариус не беше особено едър. Не изглеждаше като боец, нито носеше някакви оръжия. Ако наистина Мерик беше толкова умен, колкото казваше Ройс, със сигурност знаеше, че Ейдриън можеше да ги убие. Като се има предвид как ги бе манипулирал на борда на „Изумрудената буря“, което беше довело до смъртта на Уесли Белстрад и разрухата на Тур Дел Фур, Мариус трябваше да смята това за твърде вероятно, ала въпреки всичко мъжът не показваше признаци на безпокойство. Това изнервяше Ейдриън, карайки го да чувства, че пропуска нещо.
Ейдриън се настани срещу Мерик и след като хвърли кратък поглед към дъската, премести напред пешка.
Мариус се усмихна с нетърпението на дете, начеващо любимия си десерт. Премести още една пешка, излагайки я на риск. Ейдриън я взе.
— А, значи приемаш дамския ми гамбит — рече Мерик.
— Моля?
— Началните ми ходове. Те се наричат дамски гамбит. Можеш да го приемеш или да го отхвърлиш. Ходът ти показа първото.
— Просто плених пешка — рече Ейдриън.
— Стори и двете. Знаеш ли, че шахматът е наричан още Кралската игра, защото развива стратегията?
Почти без да се замисля, Мерик придвижи напред друга пешка.
Ейдриън не отговори, защото оглеждаше дъската. Баща му го бе учил да играе като малък, за да развие разбирането му за тактика и планиране. Данбъри Блекуотър бе изработил дъска и фигури от метал. Баща му бе най-добрият шахматист в селото и на Ейдриън му бяха нужни години, за да го матира.
— Разбира се, играта има по-обширни импликации — продължи Мариус. — Чувал съм, че епископите изнасяли цели проповеди върху шаха. Прокарват паралел между отделните класи и фигурите, сочейки как те отразяват йерархията, а начинът им на движение съответства на дълга, поставен всекиму от Бог.
Третата пешка на Мариус също бе изложена на риск и Ейдриън взе и нея. Стилът му на игра притесняваше Ейдриън, очакващ повече размишления от негова страна, след като бе изгубил вече две пешки.
— Така че това, което ти кориш като лекомислена и простовата игра, е всъщност огледало на света около нас и нашето движение в него. Например знаеш ли, че пешките не винаги са могли да се движат два квадрата при първия си ход? Тази промяна била резултат от прогреса и отслабването на монархическата сила. Освен това, при достигането на осмия ред пешките били произвеждани в съветници, които са втората по слабост фигура.
— Като говорим за пешки… Не ни се понрави как ни използва в Тур Дел Фур — рече Ейдриън.
Мерик вдигна ръка.
— Ройс вече ме сгълчи относно това.
— Ройс… той е говорил с теб?
Мариус се изкикоти.
— Изненадан си, че съм още жив? Двамата с него имаме… спогодба. За него съм като ето този офицер на дъската. Лесна мишена — и все пак цената би била твърде висока.
— Не разбирам.
— Няма и как.
— Подмами ни да ти помогнем в убийството на стотици невинни хора. Ройс е убивал и за по-малко.
Мерик изглеждаше развеселен.
— Наистина, Ройс обикновено се нуждае от причина да не убива. Но не се залъгвай. Той не е като теб. Невинните жертви — без значение бройката им — не го касаят. Той просто не обича да бъде манипулиран. Не, бих се осмелил да кажа, че само едно убийство го е накарало да чувства угризения, ето защо още съм жив. Ройс усеща, че везните между нас не са изравнени. Чувства, че още ми е длъжник.
Мерик посочи към себе си:
— Мен ли чакаш? Ти си на ход.
Ейдриън реши да бъде по-дръзновен и даде шах с царицата си. Мерик моментално придвижи царя си в безопасност, още преди боецът да е отдръпнал ръката си.
— Докъде бях стигнал? — продължи Мерик Мариус. — А, да, еволюцията на шахмата, променящ се паралелно със света. Преди векове не е имало рокади, а патът се е броял за победа на онзи, който го е причинил. Но най-красноречива е променливата роля на дамата.
Ейдриън заплаши офицера с пешка и Мерик я взе. Боецът придвижи коня си и опонентът му стори същото.
— В началото не е имало дама, всички фигури са били мъжки. Нейното място било заето от фигура, наричана главен министър. Много по-късно дамата го заменила. В началото била слаба, можела да се движи само по един квадрат по диагонал. Едва по-късно се сдобила с най-голямата свобода на движение от всички, превръщайки се в най-мощната фигура — и най-желана цел.
Ейдриън понечи да премести офицера си, но тогава видя, че Мериковият кон заплашва кралицата.
— Интересна реч произнесе императрицата днес, не смяташ ли? — попита Мерик. — Защо според теб каза това?
— Нямам представа — отвърна Ейдриън, изучавайки дъската.
Мариус му се усмихна.
— Виждам защо Ройс те харесва. Не си падаш по приказките. Двамата сте странна двойка. С Ройс си приличаме много повече. И двамата имаме прагматичен поглед върху света и обитателите му, а ти си идеалист и мечтател. На мен ми приличаш на любител на пиво, а Ройс си предпочита своето Монтмърси.
Поредна размяна на ходове накара Ейдриън да забави играта си и да оглежда внимателно разположението на фигурите.
— Знаеш ли, че аз го запознах с това вино? Беше преди години, когато му поднесох една каса за рождения му ден. Всъщност това не е съвсем коректно. Ройс си няма понятие кога е същинската му дата на раждане. Но би могло да бъде и тогава, така че ние празнувахме. Бях освободил виното от един вандънски керван, натоварен със стока. Цели три дни пирувахме в селото ми. То притежаваше изненадващо висок процент красиви момичета. Никога не бях виждал Ройс да пие така. Обичайно е толкова сериозен — тъй мрачен и навъсен — или поне такъв беше тогава. За тези три дни той се отпусна и може да се каже, че прекарахме най-доброто време в живота си.
Ейдриън се съсредоточи върху дъската.
— Добър отбор бяхме тогава. Аз планирах задачите, а той ги изпълняваше. Съревновавахме се. Опитвах се да измисля невъзможно предизвикателство, но той винаги ме изненадваше. Уменията му са легендарни. Разбира се, тогава оковите на морала не му пречеха. Това е твое дело, предполагам. Ти опитоми демона — или поне си мислиш, че си го сторил.
Ейдриън намираше приказките на Мерик за дразнещи и осъзна, че точно това е и целта му. Премести царицата си в безопасност. Мерик невинно, почти разсеяно, плъзна пешка напред.
— Ала той все още е там — вътрешният демон — скрит. Не можеш да промениш натурата на някой като Ройс. Знаеш ли, че в Калис се опитват да опитомят лъвове? Вземат ги като малки и ги отнасят в дворците като домашни любимци за принцовете. Смятат ги за безопасни, докато един ден семейните кучета не се окажат изчезнали. „Може би кучетата са си го изпросили“, казва привързаният принц. „Може би хрътките са тормозили котето“, казва, галейки верния си звяр. На следващия ден намират трупа на принца на някое дърво. Не, приятелю, не можеш да опитомиш диво животно. Рано или късно то се връща към природата си.
След поредица от ходове Ейдриън успя да плени белия офицер. Не можеше да определи дали Мерик просто си играе с него или не е чак толкова добър играч.
— Той говори ли за мен? — попита Мариус.
— Звучиш като изоставена любовница.
Мерик се поизправи и приглади туниката си.
— Имал си шанс да видиш как Бректън се дуелира. Има ли съмнение относно възможността ти да го надвиеш?
— Не.
— Това е добре. Но ето важният въпрос… ще го направиш ли?
— Сключих сделка, нали така? Ти беше там.
Мерик се приведе напред.
— Познавам те — или поне твоя тип. Изпитваш съмнения. Не мислиш за правилно да убиеш невинен човек. Срещнал си Бректън. Той е забележителен. Такъв, какъвто ти би искал да бъдеш. В момента се мразиш, мразиш и мен, защото мислиш, че и аз съм забъркан. Само че не съм. Не участвам в това — като изключим предложението ми да получиш принцесата. Независимо дали искаш да ме убиеш или благодариш за това, бих искал само да изтъкна, че тогава ти заплашваше да избиеш всички присъстващи.
— Ако не си забъркан, тогава защо си тук?
— Имам нужда от Ройс да се заеме с друга моя задача — много важна — а той ще бъде по-малко желаещ да го стори, ако ти умреш, което ще се случи, ако не убиеш Бректън. Ако обаче си изпълниш обещанието, всичко ще се подреди. Така че дойдох да потвърдя онова, което и ти самият знаеш, което и Ройс би ти казал, ако беше тук. Трябва да убиеш Бректън. Не забравяй, че заменяш живота на най-опитния враг на Меленгар за неговата принцеса и лидера на националистите. Заедно те могат да възкресят съпротивата. Да не забравяме и произхода ти. Това е твоят шанс да поправиш грешката на баща си и да успокоиш духа му. Ако не друго, не дължиш ли поне толкова на Данбъри?