Почувствах как нещо в мен се стопля. Внезапно Челтнъмското дерби ми се стори не толкова лошо място.
— Благодаря — рекох, като се опитвах да не се усмихвам толкова победоносно и едва успявах. Дейн ме погледна преценяващо; но промених темата и го попитах дали е чувал някога Бил Дейвидсън да говори за странни случки.
— Не, никога — отвърна той категорично. Казах му за жицата. Реакцията му беше типична.
— Бедният Бил — каза с гняв той, — бедният стар Бил! Какъв мръсен позор.
— Така че ако дочуеш нещо, което да има и най-малко значение…
— Ще ти съобщя — обеща той.
В този момент Джо Нантуич се блъсна в Дейн, като че ли въобще не беше го видял. Спря, без да се извини, отстъпи крачка назад и пое отново към съблекалнята. Очите му бяха широко отворени и шареха объркано.
— Пиян е — каза Дейн невярващо, — дъхът му мирише на бъчва.
— И той си има проблеми.
— Ще има и още, преди следобедът да е свършил. Само гледай някой от комендантите да не усети този алкохолен взрив.
Джо отново се появи близо до нас и ми заговори без предисловия. Истина беше, че всеки можеше да улови дъха му отдалеко.
— Получих още едно. — Той извади от джоба си лист хартия. Беше мачкан и отново изгладен, така че по листа имаше стотици дребни гънки, но съобщението, надраскано с химикалка, се четеше съвсем ясно.
БОЛИНБРОК. ТАЗИ СЕДМИЦА — гласеше надписът.
— Кога го получи? — попитах.
— Когато пристигнах, ме чакаше на рафта за писма.
— Тогава много бързо си се подредил — казах.
— Не съм пиян — заяви Джо обидено, — просто ударих две бързи в бара срещу стаята за претегляне.
Дейн и аз едновременно повдигнахме вежди. Барът, за който ставаше дума, нямаше предна стена и всеки можеше да бъде спокойно видян от треньор, собственик или комендант, който би влязъл в помещението с теглилката. Най-сигурният начин за самоубийство за някой жокей беше да „изпие две бързи“ в бара преди първата гонка, но в момента не мислех за невероятния му късмет. Джо изхълца.
— Две бързи двойни предполагам — каза Дейн с усмивка, като взимаше хартията от ръката ми и я четеше. — Какво означава това „Болинброк, тази седмица“? Защо вдигаш толкова много пара?
Джо дръпна листа, смачка го отново и го мушна в джоба си. Като че ли за първи път осъзнаваше факта, че Дейн слушаше разговора.
— Това не е твоя работа — каза грубо.
Изпитах силно желание да му кажа, че не е и моя. Но той се обърна отново към мен с въпроса:
— И какво трябва да направя? — В гласа му се долавяше болезнено самосъжаление.
— Състезаваш ли се днес? — попитах.
— Аз съм в четвъртото и последно. Онези проклети аматьори днес имат две състезания. Малко е тънко да ни оставят само четири гонки, с които да си изкарваме хляба, нали? И защо тези дебелогъзи джентълмени-ездачи не си стоят там, където им е мястото? Това е всичко, което правят добре — допълни той с известна доза благосклонност.
Настъпи кратко мълчание. Дейн се засмя. Джо въпреки всичко не беше толкова пиян, за да не разбере, че язди любимия си кон не пред този, пред когото трябва.
— Разбира се, Алън, нямах предвид лично теб…
— Ако още искаш моя съвет с оглед мнението ти за аматьорите жокеи — казах му, като още се правех на сериозен, — би трябвало да изпиеш бързо три чаши силно черно кафе и да не се мяркаш наоколо колкото се може по-дълго време.
— Имах предвид какво да правя с тази бележка? — Джо имаше по-дебела кожа от гюрука на кабриолет.
— Въобще не й обръщай внимание — казах. — Мисля, че онзи, който я е писал, си прави шегички с теб. Може би знае, че обичаш да потапяш мъката си в уиски, и разчита да се ликвидираш сам, като не го принуждаваш да прави нищо друго, освен да ти праща заплашителни писъмца. Чисто, безкръвно и ефикасно отмъщение.
Нацупената физиономия на бебешкото лице на Джо бавно се смени с решителността на муле, което бе с една степен по-малко отблъскващо.
— Никой няма да ми направи нищо — каза той с агресивност, която предполагах, че ще намалее заедно с количеството на алкохола в кръвта му.
После се измъкна от стаята за претегляне вероятно в търсене на черно кафе. Дейн се канеше да ме запита за какво става дума, но бе шляпнат силно по гърба от Сенди Мейсън, който гледаше с отвращение след Джо.
— Какво му става на тоя малък глупак? — попита той, без да очаква отговор. — Виж, Дейн, светни ме, моля те, за оня кон на Грегъри, който ще яздя. Никога не съм го виждал преди, доколкото знам. Изглежда, собственикът харесва червената ми коса или нещо такова. — Заразителният смях на Сенди накара няколко души наблизо да се обърнат и също да се усмихнат.
— Дадено — каза Дейн. Те се впуснаха в технически обяснения и аз ги оставих. Но Дейн ме хвана за ръката.
— Дали ще е добре — каза той — да разказвам на хората… на Сенди например, за жицата?
— Защо не. Може пък случайно да разбереш нещо от някого, за когото въобще не съм се сетил. Но внимавай. — Мина ми през ума да му кажа за предупреждението в конския фургон, но историята беше дълга и се задоволих да добавя: — Не забравяй, че можеш да засегнеш хора, способни да убиват, дори и погрешка.
— Да, прав си — изглеждаше стреснат, — ще внимавам.
— За какво говорите толкова тържествено вие двамата? Някой да не е свалил онази прелъстителна брюнетка, по която си падате толкова? — каза Сенди.
— Става дума за Бил Дейвидсън — каза Дейн, без да обръща внимание на закачките.
— Какво за него?
— Падането, което го уби, е причинено от някаква жица, препречена над препятствието, Алън я е видял.
— Алън я е видял — повтори Сенди. Изглеждаше ужасен. После, разбрал цялото значение на думите, допълни: — Но това е убийство.
Изтъкнах причините, поради които смятах, че не са възнамерявали да го убият. Очите на Сенди ме гледаха, без да мигнат, докато не свърших.
— Мисля, че си прав — каза той. — Какво смятате да правите по този въпрос?
— Той се опитва да разбере кой стои зад всичко това — каза Дейн. — Мислехме си дали би могъл да ни помогнеш. Дали си чул нещо, което би могло да обясни стореното? Хората споделят разни неща, нали знаеш.
Сенди прокара здравите си загорели ръце през къдравата си червеникава коса и потърка тила си. Този мозъчен масаж обаче не доведе до велики мисли.
— Да, но обикновено повечето ми говорят за приятелките си, за залозите или нещо подобно. Но не и за майор Дейвидсън. Всъщност не бяхме големи приятели, защото той мислеше, че съм забавил един от конете на негов приятел. Ами — каза Сенди с подкупваща усмивка — може и да съм го сторил. Както и да е, преди няколко месеца се сдърпахме.
— Разбери дали приятелите ти букмейкъри са чули някакви слухове — каза Дейн. — Обикновено те долепят уши до земята.
— О’кей — отвърна Сенди, — ще разпространя новината и ще видя какво ще стане. Хайде сега да продължим, нямам много време до първата гонка и бих искал да знам как ще се държи този проклет кон. — Дейн се поколеба и Сенди допълни: — Хайде, не бъди егоист и не се отмятай. Обикновено Грегъри ме моли да яздя за него само когато конят е толкова смрадлив, че той не се осмелява да помоли някой по-чувствителен мъж.
— Това е кобила — каза Дейн, — имаща зверския навик да галопира към основата на преградите като че ли не съществуват. Обикновено завършва в открития ров.
— Добре, благодаря — каза Сенди, без да е възторжен от новината. — Ще й ощавя кожата и скоро ще промени държанието си.
Той закрачи към съблекалнята.
Дейн погледна след него.
— Още не се е пръкнал конят, който би уплашил този нехранимайко Сенди — каза той с възхищение.
— Нервите му са железни — съгласих се, — но защо Пит мъкне подобно животно на всички места?
— Собственикът мечтае да има бегач в Челтнъм. Знаеш как е. Снобски ценности и така нататък — каза той пренебрежително.
Постепенно бяхме избутани от тълпата треньори и собственици. Излязохме навън. Двама журналисти, специализирани в конните надбягвания, веднага обсадиха Дейн, за да го разпитват за мнението му за ездата на „Златната купа“ след два дни.
Следобедът напредваше. Състезанията започнаха. Беше хубав слънчев ден. Празничното настроение на тълпата вибрираше почти като електрически заряд във въздуха.
Сенди прекара кобилата над първия открит ров, но изчезна в следващия. Измъкна се широко усмихнат, като сипеше проклятия.
Джо се появи отново след втората гонка и изглеждаше по-малко пиян, но по-уплашен. Отървах се от него най-безцеремонно.
Дейн яздеше като демон и спечели Шампионското състезание с препятствия със съвсем малка преднина. Пит, потупвайки коня, сподели със собственика му поздравленията на високопоставената тълпа, събрала се около мястото за разседлаване. Беше толкова очарован, че трудно намираше думи. Едър мъж със зачервено лице, той носеше шапката си килната назад и се опитваше да се държи така, като че ли подобни неща се случваха с него едва ли не всеки ден, но всъщност това бе най-важният победител, трениран от него досега.
По-късно, застанал в парадния кръг преди любителските гонки, той бе все така развълнуван и разправяше обичайната си шега за Пелиндръм, че това е дума, която се чете еднакво и напред и назад. И когато последвах съвета му и се залепих като сянка за ирландеца, докато той се опитваше да се изплъзне от групата, и препускайки само една дължина зад него през цялото време, го задминах със задоволителен спринт на петнайсет метра пред финиша, Пит каза, че денят му е пълен успех.
Искаше ми се да го прегърна, толкова бях възбуден. Въпреки че бях печелил няколко състезания в Родезия и около трийсет гонки, откакто бях в Англия, това беше първата ми победа в Челтнъм. Чувствах се толкова замаян, като че ли вече бях изпил шампанското, което чакаше да бъде отворено в съблекалнята и да се налее в обичайната тържествена купа, от която се пиеше в деня на Шампионското състезание с препятствия. Пелиндръм беше в очите ми най-красивият, най-интелигентният и най-чудесният кон в света. Все още витаех в облаците, докато се преобличах във всекидневните си дрехи. Излязох навън. Мрачното настроение, с което бях дошъл, ми изглеждаше някъде хиляди години назад. Бях толкова щастлив, че се чувствах способен да се премятам презглава като децата. Толкова пълно, трудно поддаващо се на описание задоволство те навестява сравнително рядко и едновременно с това, неочаквано и за мен, дощя ми се и баща ми да беше присъствал.
Проблемът с Бил се бе смалил в далечината и само защото по-рано бях планирал да свърша това, се насочих с въздушна стъпка към паркинга за конски фургони.
Беше препълнен. В този ден бягаха около двайсет коне във всяка гонка и почти всеки фургон за коне беше ангажиран в пренасянето им. Крачех покрай редиците, като си подсвирквах весело и гледах към регистрационните номера с половин око и с още по-малко внимание.
И тогава го видях.
АРХ 708.
Щастието ми се пукна като балон от дъвка.
Нямаше съмнение, че това беше същият конски фургон. Обикновен модел от типа „Дженингс“ с дървен обков. Доста стар, с вехт и излющен лак. Върху вратите или корпуса нямаше изписано името на собственика или треньора.
Фургонът беше празен, с изключение на една кофа, торба овес и попона, обикновените неща, нужни при пътуване на състезателни коне. Подът беше обсипан със слама, макар че преди три дни беше съвсем чист.
Покривалото, помислих си, би могло да ми даде ключ към въпроса откъде идваше фургонът. Повечето треньори и някои от собствениците бродираха инициалите си или зашиваха парченца плат с печатни букви в края на конските покривала. Ако имаше инициали, щеше да бъде лесно.
Повдигнах грубата материя. На цвят беше бледосива и бежова, обточена с тъмнокафява материя. Открих инициалите и се вкамених. Бродирани върху тъмнокафявата коприна, ясно се виждаха буквите А. И.
Това бе моето наметало.
Пит, при когото влетях, изглежда, нямаше настроение да отговаря на въпроси, изискващи повече мислене. Стоеше облегнат на входа на помещението за претегляне с чаша шампанско в ръка и с пура в другата, заобиколен от приятели, изглеждащи по същия начин. От порозовелите им бузи разбрах, че честването е започнало преди доста време.
Дейн ми бутна чаша в ръката.
— Къде се губиш? Добре се справи с Пелиндръм. Пийни малко. Плаща собственикът. Господ да го благослови. — Очите му светеха с онази фантастична, неземна възбуда, която допреди малко сам изпитвах. Тя започна да се връща бавно и в сърцето ми. Въпреки всичко беше велик ден. Загадките можеха да почакат.
Отпих глътка шампанско и казах:
— И ти се справи отлично, стари разбойнико. Готови сме за „Златната купа“.
— Де този късмет! — рече Дейн. — Сега не мога да уцеля десетката.
Въпреки всичко разбрах от смеещото му се лице, че това въобще не го интересува. Изпразнихме чашите си.
— Ще ида за друга бутилка — каза той и се изгуби сред шумната, претъпкана съблекалня.
Огледах се и зърнах Джо Нантуич, притиснат в един ъгъл от огромния господин Тюдор, който му говореше нещо. Лицето му бе притъмняло. Джо, все още облечен в цветовете на гонката, слушаше с нещастен вид.
Дейн се върна с току-що отворена бутилка, от която преливаше пяна, и напълни чашите ни. Проследи погледа ми.
— Не знам дали Джо беше трезвен или не, но не оплеска ли нещата при последната гонка? — попита той.
— Не съм го гледал.
— Сигурно си изпуснал нещо, братко. Не положи никакви усилия. В далечния край на пистата конят му спираше на всяко препятствие, макар че беше един от най-добрите. И сега, както виждаш — той посочи с бутилката, — мисля, че Джо сърба попарата, която сам е надробил.
— Мъжът притежава Болинброк — казах аз.
— Така е. Същите цветове. Какъв глупак е Джо. Собственици с пет или шест прилични коне вече не растат по дърветата.
Клифърд Тюдор беше почти привършил. Обърна се встрани и можахме да чуем края на забележките му:
— …и мислиш, че можеш да ме правиш на глупак и после да изчезнеш. Комендантите могат да ви отправят общо предупреждение, доколкото знам.
Той мина край нас, като ми кимна за поздрав, което ме изненада, и продължи.
Джо се облегна на стената, сякаш търсеше опора. Изглеждаше като болен. Направи няколко несигурни крачки към нас и заговори, без да се съобразява, че комендантите и членовете на Националния ловен комитет можеха лесно да го чуят.
— Тази сутрин ми се обадиха по телефона. Както винаги същият глас. Каза „Не печели шестата гонка“ и затвори, преди да успея да кажа нещо. И после онази бележка „Болинброк, тази седмица…“. Не я разбрах… не спечелих гонката и сега мръсният му баровец казва, че ще си намери друг жокей… а комендантите започват разследване на ездата ми… и просто ми става зле.
— Пийни малко шампанско — каза Дейн окуражаващо.
— Не бъди толкова глупаво състрадателен — каза Джо и се отправи към съблекалнята.
— Какво става, по дяволите? — каза Дейн.
— Не знам — отвърнах озадачен и много по-заинтересуван от бедите на Джо, отколкото бях преди. Телефонното обаждане не съвпадаше с бележките, помислих си. Едното касаеше бизнеса както обикновено, другото заплашваше с отмъщение.
— Чудя се дали Джо ни казва истината? — подхвърлих.
— Много вероятно е да крие нещо — каза Дейн, като престана да се интересува от въпроса.
Дойде един от комендантите и ни напомни, че дори след Шампионата по състезания с препятствия пиенето в стаята за претегляне не е желателно и ако сме обичали, да се преместим в съблекалнята. Дейн се подчини, но аз бях свършил чашата си и излязох навън.
Пит, все още ограден от купчина приятели, беше решил, че е време да се прибира у дома. Приятелите не се съгласяваха. Баровете около хиподрума все още са отворени, казваха те.
Насочих се право към Пит и той ме използва като извинение да се измъкне.
— Уха, какъв ден! — възкликна той, като попи челото си с бяла носна кърпичка и хвърли угарката от пурата си.
— Чудесен ден — съгласих се, като го погледнах внимателно.
— Може да махнеш тревожния вид от лицето си, Алън, момчето ми. Трезвен съм като съдия и сам ще шофирам до вкъщи.