Нямах специален план, но бях сигурен, че коренът на загадката е тук, в Брайтън. Бях решил да я открия и заради това трябваше да копая на място, макар разследванията ми на хиподрумите да не бяха довели до нищо освен до едно съскащо предупреждение по телефона.
Офисите на „Марконикарс“ заемаха партера на преустроена къща с големи тераси. Влязох направо в тясното преддверие.
От дясната страна се издигаше стълба, а отляво имаше две врати. Една трета, с табелка „Частен дом“, се виждаше в края на помещението. Четлив надпис на първата врата гласеше „Справки“. Влязох.
Някога това е било елегантна стая и сега дори канцеларските мебели не разваляха изцяло внушителното й излъчване. Две момичета седяха пред бюра с пишещи машини пред тях и през една плъзгаща се врата, която бе полуотворена, се виждаше трето, седнало пред радиопулт. Тя говореше по микрофона.
— Да, госпожо, таксито ще ви вземе след три минути. Благодаря ви.
Имаше приятен, ясен глас, поддържан в отлична форма.
Двете момичета от първата стая ме погледнаха очаквателно. Носеха тесни блузи и много грим. Заговорих тази, която бе по-близо до вратата.
— Хм… искам да направя справка за наемане на няколко таксита… за сватба. За сестра ми — добавих, импровизирайки и измисляйки сестра, която въобще нямах. — Възможно ли е?
— О, да, така мисля — каза тя. — Ще попитам управителя. Обикновено той се занимава с големите заявки.
— Аз се интересувам само за това колко би… заради сестра ми. Тя ме помоли да обиколя всичките фирми, за да разбера коя е… хм, най-приемливата. Не мога да ви дам конкретна заявка, преди да се консултирам отново с нея.
— Разбирам — каза тя. — Добре, ще помоля господин Фидлър да се срещне с вас. — Тя стана, излезе във входното антре и тръгна към вратата с надпис „Частна собственост“.
Докато чаках, се усмихнах на другото момиче, което оправяше прическата си, и слушах колежката й от радиостанцията.
— Само минутка, господине. Ще проверя дали има такси във вашия район — говореше тя. Прещрака един ключ и каза: — Обади се, която и да е кола в Хоув две. Викам която и да е кола в Хоув две.
Последва тишина, а след това мъжки глас прозвуча по приемника:
— Изглежда, няма никой в Хоув две, Мериголд. Мога да отида там след пет минути. Току-що оставих пътник на площад „Ленгбъри“.
— Добре, Джим — тя му даде адреса, отново щракна с ключа и продължи по телефона: — Таксито ще бъде при вас след пет минути, господине. Съжалявам за закъснението, но не разполагаме с други коли, които биха могли да пристигнат по-бързо. Благодаря ви, господине.
Тъкмо свърши разговора, и телефонът отново иззвъня.
— „Марконикарс“. Мога ли да ви помогна?
През входното антре се чу потропването на високите токчета по линолеума и първото момиче се върна обратно от кабинета на господин Фидлър.
— Управителят може да ви приеме сега, господине — каза ми тя.
— Благодаря — отвърнах и тръгнах по коридора към вратата в края.
Мъжът, който стана да ме посрещне и да се ръкува с мен, беше едър, добре скроен, градски мъж в средата на четирийсетте си години. Носеше очила с тежки черни рамки, имаше мека черна коса и твърди сини очи. Изглеждаше твърде силна личност, за да се задоволи да дреме в задния офис на таксиджийска фирма, прекалено силен за това служебно положение.
Почувствах как безпричинно сърцето ми подскочи и за миг ме обзе паника, като си представих, че той може би знаеше кой съм и какво се опитвам да направя. Но погледът му бе спокоен, делови и той само каза:
— Разбрах, че сте имали намерение да наемете група коли за сватба?
— Да — потвърдих и му разказах измислени подробности. Той си водеше бележки, допълни някои цифри, написа предварителна проектосметка и ми я подаде. Взех я. Почеркът му бе твърд, уверен и четлив. Подхождаше му.
— Благодаря ви — казах, — ще дам това на сестра ми и ще ви съобщя решението й.
Докато излизах от вратата му и я затварях зад себе си, отново го погледнах. Седеше зад бюрото си и ме гледаше през очилата с немигащи сини очи. Нищо не се четеше на лицето му.
Върнах се в предния офис и съобщих:
— Получих проектосметката, която ми трябваше. Благодаря ви за съдействието.
Тръгнах да си вървя и ми хрумна нова мисъл.
— Между другото, знаете ли къде бих могъл да намеря господин Клифърд Тюдор? — попитах.
Момичетата не се изненадаха от въпроса ми, но казаха, че не знаят.
— Мериголд би могла да го потърси заради вас — каза едната. — Ще я питам.
Мериголд завърши разговора си и се съгласи да помогне. Тя натисна превключвателя.
— До всички. Някой да е возил днес господин Тюдор? Обади се.
— Заведох го до гарата, Мериголд — обади се мъжки глас. — Хвана влака за Лондон.
— Благодаря, Майк — каза Мериголд.
— Познава всички гласове — с възхищение каза едно от другите момичета, — никога не им се налага да казват номера на колата си.
— Всички ли познават добре господин Тюдор? — попитах.
— Никога не сме го виждали — каза едното момиче, а и другите поклатиха глави в знак на съгласие.
— Той е от редовните ни клиенти. Винаги когато поиска кола, получава и после я записваме. Шофьорът съобщава на Мериголд къде го е закарал. Господин Тюдор има месечна сметка при нас, ние я изготвяме и му я пращаме.
— А ако предположим, че шофьорът откара господин Тюдор от едно място до друго и забрави да се обади на Мериголд? — попитах с неангажиращ тон.
— Не би трябвало да е толкова глупав. Шофьорите получават комисиони от редовните пътници. Вместо бакшиш, разбирате ли? Слагаме десет процента върху сметката, за да не караме постоянните клиенти да плащат бакшиши на шофьорите всеки пет минути.
— Добра идея — казах. — Имате ли много постоянни клиенти?
— Дузини — каза едно от момичетата, — но господин Тюдор е между най-добрите ни клиенти.
— А колко таксита има тук? — попитах.
— Трийсет и едно. Някои, разбира се, са в гаража за сервиз и понякога през зимата по пътищата поддържаме само половината. Конкуренцията от страна на другите фирми е голяма.
— Кой е собственикът на „Марконикарс“? — казах с небрежен тон.
Казаха, че не знаят и въобще не се интересуват.
— Не е господин Фидлър, така ли? — попитах.
— О, не — каза Мериголд. — Не мисля. Има президент, доколкото знам, но никога не сме го виждали. Господин Фидлър не може да заема такъв висок пост, защото понякога ме замества вечерите и през уикендите. Разбира се, и друго момиче идва да помага в почивните ми дни.
Внезапно като че ли всички разбраха, че това няма нищо общо със сватбата на сестра ми. Беше време да си тръгвам и излязох от стаята.
Стоях отпред на тротоара и се чудех какво да направя по-нататък. Срещу сградата имаше кафене и вече беше почти време за обяд. Пресякох широката улица и влязох вътре — миришеше на зеле и понеже бях изпреварил малко часа на обедната почивка, все още имаше свободна маса, близо до прозореца. През току-що праните, чисти пердета на кафене „Стария дъб“ можех добре да наблюдавам офиса на „Марконикарс“. И да видя какво щеше да се случи по-нататък.
Дебело момиче с недобре сресана коса бутна под носа ми листа с ястията. Погледнах го потиснат. Английска домашна кухня в най-обикновения й вид. Доматена супа, избор от пържена треска, наденици на скара, пържола или пай с бъбреци, а за десерт — пудинг с пудра захар и яйчен крем. Всичко беше направено без мисълта за теглото на един аматьор жокей. Поръчах си кафе. Момичето заяви твърдо, че не мога да си поръчвам само кафе по време на обяда, когато масите са нужни на по-сериозни клиенти. Предложих да платя за целия обяд, но да ми донесе само кафе и тя се съгласи, като определено ме взе за много ексцентричен.
Кафето, което ми поднесоха, беше учудващо силно и добро. Сигурно е било от първата цедка, помислих си, докато разсеяно наблюдавах входа на „Марконикарс“. Никой, будещ интерес, не влизаше или излизаше.
На етажа над офисите на фирмата за таксита имаше голям неонов надпис, който постоянно светваше и гаснеше, макар че в дневната светлина едва си личеше. Загледах се в него. По цялата дължина на сградата се четеше името Л. С. Пърт. От офиса на такситата бяха поставили по дължината на голяма витрина надпис „Марконикарс“, изработен в светложълто на черен фон, и докато гледах нагоре, забелязах, че на горния етаж също имаше табела, чиито бели букви информираха: „Дженкинс, шапки, търговия на едро“.
Общият ефект беше наистина колоритен, но едва ли архитектът от епохата на регентството е имал точно това предвид. Представих си го колко често се обръща в гроба си и дори се усмихнах, когато един глас внезапно произнесе:
— Вандализъм, нали?
Жена на средна възраст бе седнала на масата ми, докато зяпах през прозореца. Имаше нещо печално в конското лице без грим, в страховитата кафява шапка, която допълнително я състаряваше, и в наивния, открит поглед. Кафенето се пълнеше и вече не можех да пазя масата само за себе си.
— Наистина озадачаващо е — съгласих се.
— Не бива да се позволяват такива неща. Всички стари къщи в района бяха изтърбушени и превърнати в офиси и сега изглеждат направо отвратително. Членувам в група за опазване на архитектурата — сподели тя тържествено — и подготвяме петиция, призоваваща хората да спрат да развалят хубавите сгради с ужасни рекламни надписи.
— Имате ли успехи в това отношение? — попитах.
— Немного, страхувам се. — Тя изглеждаше потисната. — Очевидно хората не се интересуват. Бихте ли повярвали, половината от хората в Брайтън не знаят как изглежда къща от периода на регентството, като през цялото време са заобиколени от тях? Погледнете квартала отсреща с всички тези надписи и реклами. И онзи неон — гласът й трепна от вълнение — е последният удар. Поставиха го само преди няколко месеца. Изпратихме им петиция да го свалят, но те не желаят.
— Това е доста обезкуражаващо — казах, без да свалям поглед от вратата на „Марконикарс“. Двете машинописки излязоха и като си бъбреха, тръгнаха надолу по пътя, следвани от още две момичета, очевидно от по-горните етажи.
Съседката ми по маса говореше между две лъжици доматена супа.
— Никак не сме доволни от Пърт, защото никой, заемащ отговорен пост там, не поиска да се срещне с нас, а хората в офисите казваха, че не могат да свалят неоновия надпис, защото не бил техен, поради това трябвало да се срещнем лично със собственика. — Открих, че симпатизирам на невидимия собственик на „Пърт“ в неговото нежелание да се срещне с хората от групата по опазване на архитектурата. — По-рано беше също зле, когато имената им бяха изрисувани по прозорците, но неонът… — Очевидно думите не можеха да изразят цялото й негодувание.
И Мериголд отиде да обядва. Последваха я четирима мъже. Никой не влезе вътре.
Отпивах от кафето си, без да обръщам внимание на дамата на средна възраст, която безмилостно пилеше слуха ми. Най-после се отказах. Взех влака обратно до колата си и подкарах към Лондон. След дългия следобед в офиса тръгнах към къщи в най-натоварения час на движението. При дългите спирания пред кръстовищата и завоите започнах да мисля не за загадката около Бил, а за проблемите на Джо Нантуич.
Разсъждавах върху неговите „задържания“, омразата му със Сенди Мейсън, изпадането му в немилост пред Тюдор и неясните заплашителни писма до него. Размишлявах за вътрешните проблеми на стаята с кантара, където само коняри, жокеи и служебни лица можеха да влязат, за да стигнат съблекалните, докато треньорите и собствениците се тъпчеха само пред нея: там, където журналистите и зрителите въобще нямаха достъп.
Ако се вярваше на записката „Болингброк, тази седмица“, Джо вече бе получил наказанието си, защото седмицата всъщност беше минала. Затова предположих, че ще го видя жив и здрав в Бристол следващия ден, макар и в немного добро настроение. Когато вече стигах апартамента си, знаех, че бих могъл да му кажа кой му праща тези бележки, макар че не бях сигурен дали ще го сторя.
Сънят понякога помага по много странен начин за разгадаване на объркан пъзел. Когато в сряда вечер си лягах, мислех си, че съм прекарал една повече или по-малко безплодна сутрин в Брайтън. Но в четвъртък сутринта се събудих с едно име в главата си и със съзнанието, че съм го виждал и преди това на определено място. Слязох по стълбите по халат до бюрото на Бил и взех билетите за залагане, които бе запазил за Хенри. Разрових ги и открих това, което ми трябваше. Три от тях носеха името Л. С. Пърт.
Обърнах ги обратно. Отзад Бил бе надраскал с молив името на един кон, размера на залога си и датата. Винаги беше така методичен. Занесох всички билети горе в стаята си и погледнах в специалния дневник на състезанията. Припомних си редица реплики по време на различни разговори. И внезапно много неща ми се изясниха.
Но все пак недостатъчно, недостатъчно.
Единадесета глава
В Бристол валеше проливен дъжд, навсякъде беше студено — постоянна, всепроникваща влага, която разваляше удоволствието от конните надбягвания.
Кейт ми изпрати съобщение, че няма да дойде заради времето, нещо доста странно за нея, и се запитах какъв ли силен натиск е упражнила върху нея леля Деб, за да остане вкъщи.
В залата за претегляне най-много обсъждаха Джо Нантуич. Комендантите бяха разследвали поведението му по време на последното състезание с препятствия и му бе отправено „строго предупреждение във връзка с по-нататъшната му езда“. Общото мнение беше, че е голям късметлия, щом се е отървал толкова леко на фона на досегашните му „подвизи“.
Самият Джо беше нахакан както винаги. По кръглото му розово лице нямаше следа нито от страх, нито от пиянството, предизвикало голямата бъркотия в Челтнъм. Освен това научих, че е прекарал предишния петък, събота и по-голямата част от неделята в турска баня, за да изкара напълно махмурлука от себе си. Почти през цялото време е бил пиян като теле и потейки се, постоянно обяснявал на служителите със сълзи на очи, че при тях се чувства в безопасност, и отказвал да се облече и да си отиде вкъщи.
За верността на тази история гарантираше Сенди, който постоянно я доукрасяваше, защото — както сам твърдеше — така се бе случило, че самият той отишъл на турска баня в неделя сутринта с желание да загуби някой и друг килограм пред състезанията в понеделник.
Намерих Джо да чете обявленията. Свиркаше си през зъби.
— Е, Джо — казах му аз, — какво те развесели толкова?
— Всичко — усмихна се той напрегнато. От близко разстояние можах да забележа ситните бръчки около устата му и леко зачервените му очи, но държанието му не издаваше други признаци на напрежение. — Не бях наказан с отстраняване от комендантите. И ми платиха, че загубих онази гонка.
— Какво говориш? — възкликнах.
— Платиха ми. Знаеш, нали ти казах. Пакет с пари. Пристигна тази сутрин. Сто кинта. — Аз го зяпнах. — Ами аз ти казах тогава, нали така? — попита той измъчено.
— Предполагам, че си ми казал — съгласих се неуверено.
— И още нещо, онези заплашителни бележки. Аз ги измамих. Стоях в турската баня през целия уикенд и не можаха да ме докопат. Успях да се избавя — допълни Джо триумфиращо, като че ли „тази седмица“ не можеше да бъде променена в „следващата седмица“. Той не разбираше, че вече е претърпял наказанието си и че освен физическите има и други терзания и мъки. Цяла седмица бе преследван от остра тревога, последвана от три дни парализиращ страх, и сега си въобразяваше, че вече се е избавил.
— Радвам се, че мислиш така — казах тихо. — Джо, отговори ми на един въпрос. Мъжът, който ти звъни, за да ти каже кой кон не трябва да победи, какъв глас имаше?
— Не можеш да определиш, когато го слушаш. Може да бъде всеки. Говори тихо и някак си неясно. Почти шепот, понякога изглежда сякаш се бои някой да не го подслушва. Но какво значение има това? — попита Джо. — След като раздава шекерчета, може да кряка и като жаба, не ми пука.
— Искаш да кажеш, че би спрял и друг кон, ако те помоли? — попитах го.
— Бих могъл. Или пък не — каза Джо, очевидно решил със закъснение, че е говорил прекалено. С хитър, неспокоен поглед ме отмина и отиде към съблекалнята. Издръжливостта му беше направо фантастична.
Недалеч от мен Пит и Дейн обсъждаха плановете за деня. Приближих се. Пит проклинаше времето и говореше, че ако продължава така, скоро ще попаднем в истински ад, но Пелиндръм въпреки всичко може да участва с пълна сила.