Приближих до тях, но нарушаването на неприкосновените ми лични тайни внезапно излетя от главата ми. Спрях и помислих.
— Хенри, колко дълго подслушваш хората по телефона? — попитах меко.
Той ме погледна войнствено. Накрая каза:
— От известно време.
— От дни? Седмици? Месеци?
— Години — каза Поли, която отново се съвзе и изглеждаше ядосана.
— Подслушвали ли сте разговори на баща си? — попитах.
— Да, често — каза Хенри.
Млъкнах, като изучавах този буен, интелигентен малчуган. Беше само осемгодишен, но ако знаеше отговорите на въпросите, които се готвех да му задам, би разбрал значението им и това знание щеше да го преследва цял живот. Все пак продължих.
— Дали случайно си чул да говори с човек с подобен глас? — попитах. После преправих гласа си на хрипкав и шептящ и изрекох: — С майор Дейвидсън ли говоря?
— Да — отвърна Хенри без колебание.
— Кога беше това? — попитах, като се мъчех да не показвам обзелото ме вълнение. Бях сигурен, че е подслушал разговора, за който Бил е споменал пред Пит, макар и да не го бе взел на сериозно.
— Когато за последен път подслушах разговор на татко — каза делово Хенри.
— Спомняш ли си какво каза гласът? — попитах, като се стараех да говоря спокойно и мило.
— О, да, това беше шега. Два дни преди татко да се пребие — каза спокойно Хенри. — Тъкмо когато си лягахме, като сега. Телефонът звънна и аз веднага се примъкнах тук и започнах да дебна. Мъжът със смешния глас казваше; „Ще яздите ли Адмирал в събота, майор Дейвидсън?“ А татко отговори, че ще го язди.
Хенри се спря. Чаках го да си припомни. Той присви очи в знак на съсредоточаване и продължи:
— Тогава мъжът със смешния глас каза: „Вие няма да спечелите с Адмирал, майор Дейвидсън.“ Татко само се разсмя, а мъжът допълни: „Ще ви платя петстотин лири стерлинги, ако ми обещаете да не спечелите.“ Тогава татко рече „Вървете по дяволите“ и аз без малко да се изсмея, защото той винаги ми е казвал да не говоря така. После шептящият мъж рече, че той не желаел татко да победи и че Адмирал щял да падне, ако татко не се съгласи да не печели. Тогава баща ми рече; „Вие трябва да сте луд.“ После той затвори телефона и аз побързах да се върна в леглото си, за да не ме спипа, че подслушвам на телефона.
— Каза ли нещо на баща си във връзка с този разговор? — попитах.
— Не — отвърна Хенри откровено. — Това слушане е нещо много опасно. Много трябва да внимаваш, за да не покажеш, че знаеш повече.
— Да, разбирам — кимнах с глава, като се мъчех да не се разсмея.
После видях, че нещо припламва в очите на Хенри, когато значението на думите започна да му се прояснява.
— Това май не е било шега, така ли? — отривисто попита.
— Не, не е било — отвърнах.
— Но този мъж не е накарал Адмирал да падне, нали? Той не би могъл… Би ли могъл? Наистина ли? — каза отчаяно Хенри, като очакваше да го подкрепя. Очите му се отвориха широко — започваше да разбира, че е слушал мъжа, причинил смъртта на баща му. Въпреки че един ден трябваше да узнае за стоманената жица, аз не мислех, че в момента би трябвало да му обяснявам това.
— Не знам. Не вярвам да е възможно — излъгах го спокойно, но очите на Хенри гледаха някак през мен, като че ли се взираха в някакъв вътрешен, внезапно появил се ужас.
— За какво става дума? — попита Поли. — Не разбирам защо Хенри е толкова разтревожен. Само заради това, дето някой казал на татко, че не би искал да спечели гонката? Това не е причина Хенри да се ошашави.
— Винаги ли си спомня толкова ясно какво говорят хората — попитах Поли. — Все пак е минал месец, откак баща ви се помина.
— Смятам, че Хенри е забравил редица неща, които са си казали татко и онзи човек — рече Поли разсъдливо. — Но все пак не си измисля.
Знаех, че това е истина. Той беше честно момче.
— Не виждам как би могъл да го направи — каза той вдървено.
В крайна сметка се радвах, че Хенри се занимава с откритието си от практична, а не от емоционална гледна точка. Може би все пак не му бях причинил голяма вреда, след като го бях накарал да разбере какво е чул и пренебрегнал.
— Хайде, лягай в леглото и не се тревожи за това, Хенри — казах, като му подадох ръка. Той я пое и я задържа, докато го водех към леглото му — нещо съвсем нехарактерно за него.
Тринадесета глава
На следващата сутрин, когато се обличах с бързината на костенурка, долу се чу звънецът на входната врата и Джоан се качи, за да ми каже, че инспектор Лодж би искал да ме види, ако е възможно.
— Кажи му, че ще сляза колкото се може по-бързо — отвърнах, като се борех да намъкна ризата си над дебелата, твърда превръзка около раменете ми. Успях да закопчая повечето копчета, но реших, че не ми трябва вратовръзка.
Твърдият бандаж около ребрата ме притесняваше и ужасно ме сърбеше, главата ме болеше, големи пространства от кожата ми все още бяха черни и меки, спях лошо и постоянно ми беше криво. Трите аспирина, които погълнах вместо закуска, все още не действаха.
Вдигнах чорапите си, опитах се да се наведа с единствената си полезна ръка и открих колко са се отдалечили краката ми и затова запратих ядосано чорапите в другия край на стаята. Предишния ден в болницата сестрата с хубавите зъби ми бе помогнала да се облека. Днес идиотското ми чувство за независимост ми попречи да помоля моя баща да свърши същото. Видът на пребитото, жълтеникаво и небръснато лице в огледалото не подобри нещата. „Ужасното извънземно чудовище“ на Хенри наистина си имаше двойник. Опитах се да не докосвам зарастващия белег на бузата си, за да не раздразня възпалената тъкан.
Включих електрическата самобръсначка, избръснах се по възможно най-лошия начин, сресах косата си надве-натри, пъхнах крака в едни чехли, мушнах здравата си ръка в единия ръкав на домашния халат и го преметнах през другото си рамо. После леко се потътрих по стълбите надолу.
Като ме видя, Лодж се превърна в няма картина.
— Ако ми се смеете, ще ви сваля с един удар. Следващата седмица — рекох все още разгневен аз.
— Въобще не се смея — каза Лодж, ноздрите му трепкаха диво в стремежа да запази сериозна физиономия.
— Никак не е смешно — казах с тон, нетърпящ възражения.
— Не е.
Озъбих му се.
— Звучиш ми като че ли имаш нужда от глътка коняк — обади се баща ми, скрит зад един неделен вестник, потънал удобно в креслото до камината.
— Още е само десет и половина — казах троснато.
— Спешните неща възникват по всяко време на деня — рече баща ми, като се изправяше. — И, струва ми се, сега става дума точно за това.
Той отвори ъгловия шкаф, където Сила пазеше няколко бутилки и чаши, напя ми няколко капки коняк и ги разреди със сода. Оплаках се, че е все още рано, че това е много силно и въобще, че няма смисъл.
— Изпий го и млъкни — каза баща ми, като подаде чашата.
Разгневен отпих голяма глътка. Беше силно и остро и ми опари гърлото. Претъркалях втората глътка из устата си, така че разреденият спирт да стегне венците ми, и когато я преглътнах, почувствах как течността топло се спуска към празния ми стомах.
— Закусвал ли си нещо? — попита татко.
— Не — отвърнах.
Отпих още една, по-малка глътка. Конякът действаше бързо. Лошото настроение взе да ме напуска и след минута-две се почувствах значително по-добре. Лодж и баща ми ме наблюдаваха напрегнато, като че ли бях лабораторно животинче, което успешно реагира на поредния опит.
— Е, все пак идеята бе много добра — съгласих се неохотно. — Сега ми е по-добре.
Взех цигара от сребърната кутия на масата, запалих я и забелязах, че слънцето грее ярко.
— Добре — баща ми седна отново на мястото си.
Оказа се, че той и Лодж са се запознали, докато са ме чакали, и инспекторът между другото му е разказал за приключенията ми край Мейдънхед в конския фургон — подробност, която бях изпуснал в писмата си. Според мен това бе предателство от най-долен вид и изразих мнението си направо пред Лодж; после им разказах как аз и Кейт сме проследили и открили фургончето и че всъщност тази част от разследването е в задънена улица.
Взех цигарата и чашата си, пресякох стаята и седнах на едно място, огряно от слънцето. Сила бе в градината и подрязваше цветята. Махнах й с ръка.
Днес Лодж не беше с униформата си, а носеше сив вълнен панталон, фина вълнена блуза и спортно яке. Отвори дипломатическото си куфарче, което беше на масата, и измъкна някакви документи. Седна и ги пръсна пред себе си.
— Господин Грегъри звънна — каза той — в участъка сутринта след падането ви в Бристол, за да ми съобщи.
— Защо, по дяволите, е направил това? — попитах.
— Ние също го попитахме — отвърна Лодж. Поколеба се и продължи: — Разбрах от баща ви, че паметта ви е засегната донякъде.
— Да. Сега си спомням отново повечето неща от този ден в Бристол, но все още в паметта ми има „бяло петно“ от момента, в който излязох от стаята за претегляне, за да яхна Пелиндръм, или самата гонка, или падането. — Последният ми спомен беше за Сенди, излизащ в дъжда. — Защо съм помолил Пит да ви съобщи, ако падна?
— Това е станало преди гонката. Очевидно сте смятали, че може би ще паднете. Заради това, неофициално, проверявам вашето падане от коня. — Той внезапно се усмихна. — Постепенно отнехте цялото ми свободно време, а днес практически имам почивен ден. Всъщност не зная защо съм се загрижил за вас!
Предположих, че е пристрастен към разследването като алкохолик към пиенето. Просто не можеше да не го прави.
— Отидох до конюшните на Грегъри — продължи той — и огледах Пелиндръм. Имаше ясна тясна рана в предната част на двете издатини…
— Гърдите — промърморих.
— …на гърдите и ще ви подскажа какво може да го е порязало.
— О, не — казах, като се сетих, но не можех да повярвам.
— Проверих и помощните работници по препятствията — каза той. — Единият от тях е нов и непознат на другите. Назовал се е Томас Бътлър и е дал несъществуващ адрес, а освен това е пожелал да стои до най-далечното препятствие, точно там, където сте паднали. Предложението му е било прието с готовност заради дъжда и разстоянието от бариерата до букмейкърите. Същата история като в Мейдънхед. С изключение на това, че този път Бътлър е прибрал надницата си по най-нормален начин. После накарах дежурния комендант по състезанието да ми позволи да прегледам препятствието и открих следи и на двата стълба на около метър и осемдесет и осем от земята.
Последва кратко мълчание.
— Добре, добре, добре — казах тъпо. — Изглежда, съм бил по-късметлия от Бил.
— Бих искал да си спомните нещо за това… каквото и да е. Какво ви накара да заподозрете, че ще паднете? — попита Лодж.
— Не знам.
— Нещо се е случило, докато сте били на парадния кръг, очаквайки да яхнете коня си. — Той се наведе напред, очите му напрегнато изучаваха лицето ми, като се надяваше разклатената ми памет да се възвърне отново. Но не си спомнях нищичко и все още се чувствах изтощен от глава до пети. Концентрацията беше твърде голямо усилие за мен.
Зареях поглед навън към мирната пролетна градина. Сила държеше китка форзиции, които изпъкваха със златистожълтия си цвят върху синята й рокля.
— Не си спомням — повторих с равен глас. — Може би по-късно, когато главата спре да ме боли.
Лодж въздъхна и седна обратно на дървения стол.
— Предполагам — каза с известна горчивина той, — че поне си спомняте, че ми изпратихте съобщение от Брайтън, в което ме молехте да разследвам случая заради вас.
— Да, спомням си — казах. — Какво открихте?
— Немного. Изглежда, никой не знае кой в действителност притежава таксиметровата фирма „Марконикарс“. Тя е създадена след войната от един бизнесмен на име Клифърд Тюдор…
— Какво? — попитах изумен.
— Клифърд Тюдор, уважаван жител на Брайтън, британски поданик. Познавате ли го?
— Да — отвърнах. — Притежава няколко състезателни коня.
— Клифърд Тюдор, роден Хруписта Тасос от Трикала, Гърция — зачете Лодж един от документите, извадени от куфарчето. — Натурализиран през хиляда деветстотин трийсет и девета, когато е бил двайсет и пет годишен. Започнал е като готвач, но очевидно е притежавал делови способности, защото още същата година е имал вече собствен ресторант. След войната го продал с огромна печалба, заминал за Брайтън и почти на безценица закупил стар бизнес с таксиметрови коли, рухнал заради военните ограничения и липсата на гориво. Преди четири години отново е продал много изгодно таксиметровата фирма и е вложил парите си в хотел „Павилион Плаза“. Неженен.
Наведох назад глава в очакване тези подробности да разкрият пред мен нещо съществено, но в действителност отново се сблъсквах с невъзможността да мисля.
— Таксиметровата фирма — продължи Лодж — е била закупена от Тюдор от притежатели на акции на приносителя и оттук започва мъглата. Следват толкова прехвърляния на собствеността, повечето чрез лица, притежаващи акции, които не могат да бъдат проследени, така че в момента никой не може да каже кой е настоящият собственик. Всички делови въпроси се уреждат от управителя, господин Фидлър. Твърди се, че се съвещавал с една личност, наричана от него „президента“. Въпросният „президент“ му звъни редовно всяка сутрин, но не поддържали никакъв друг контакт. Заявява, че името на президента е Клод Тивъридж, но не знае нито адрес, нито телефонен номер.
— Звучи ми доста неубедително — обади се баща ми.
— Така е — съгласи се Лодж. — Личност на име Клод Тивъридж не съществува нито в избирателните списъци, нито в някакви други официални документи, включително в отделите за телефонни сметки на цели области като Кент, Съри или Съсекс. Операторите в телефонните централи твърдят, че канцеларията на фирмата не провежда всяка сутрин разговори с отдалечени пунктове, макар че сутрешните обаждания са стандартна практика в последните четири години.
— Всичко това означава, че разговорите очевидно са градски, и почти сигурно е, че Клод Тивъридж не е истинското име на джентълмена.
Той потри с длан тила си и ме погледна настойчиво.
— Знаете много повече, отколкото ми казвате — с амнезия или не — каза той. — Изплюйте камъчето, бъдете добро момче.
— Не ми казахте какво мисли брайтънската полиция за фирмата „Марконикарс“ — отвърнах.
— Бих казал — започна след известно колебание Лодж, — че няма много неща, за които може да се хванем. Срещу тях има няколко оплаквания, но това е съвсем недостатъчно за пред съда. Това, което току-що споделих, е резултат на разследвания, провеждани през последните няколко години.
— Което означава — додаде сухо баща ми, — че не са напреднали твърде много. Хайде, Алън, разкажи ни какво става.
Лодж изненадано обърна глава към него. Баща ми се усмихна.
— Синът ми е прероден Шерлок Холмс, не знаете ли? — попита той. — След като замина за Англия, трябваше да наема детектив, за да върши това, което обикновено той правеше във връзка с измами и нечестни сделки. Както твърди един от старшите ми служители, Алън има вътрешен инстинкт да подушва негодниците.
— Вътрешният инстинкт на господин Алън не работи вече — казах мрачно. Около слънцето се трупаха облаци и гърбът на Сила изчезна между живия плет до кухненската врата.
— Не се гневи, Алън — каза баща ми. — Реагирай спокойно.
— Ох, добре — смачках цигарата си в пепелника, започнах да чеша бузата си, като едва удържах пръстите си встрани от зарастващия белег. Много ме сърбеше. — Има много неща, които не знам — казах, — но най-същественото като че ли е следното: през последните четири години „Марконикарс“ рекетира няколко малки фирми — главно кафенета и квартални пъбове. Преди около година заради твърдоглавието на един кръчмар особняк, който ми бе домакин в заведението „Синята патица“, бизнесът с прибирането на суми за защита неочаквано е станал труден за мошениците. Всъщност той е изправил срещу тях елзаски догове.
Разказах на силно впечатления ми баща и на зяпналия Лодж това, което научихме с Кейт в кухнята на „Синята патица“ под зоркия поглед на жълтоокия Принц.
— Бившият полкови старшина Томкинс така е препънал незаконния бизнес на „Марконикарс“ — продължих аз, — че рекетът е станал малко или повече неизгоден. Като допълнение към това през зимата, според машинописките, работещи във фирмата, и законният бизнес на таксиметровата линия не е вървял добре. Мисля, че в Брайтън има доста много таксита за общия брой заявки и евентуални клиенти. Както и да е, струва ми се, че босът на „Марконикарс“ — „президентът“, вашият загадъчен Клод Тивъридж — е решил да трупа пари от друг вид престъпление. Предполагам, че е закупил и една мижава букмейкърска фирма, намираща се един етаж над „Марконикарс“ в същата сграда.